O

Във виртуалното пространство наскоро споделих следната мисъл. „Хората се раждаме пророци. После ни обичат." Това е моделът за възпроизвеждане на усещанията ми, който общо казано изповядвам като възгледи. Такава опростеност с видима липса на логичност е трудна за възприемане от друг и може би се явява спорима в един усложнен свят. Не претендирам за оригиналност, но мисля, че идеята заслужава внимание. Ще обясня лекоструението* си като го разширя и защитя с общоприети и признати истини от реалността, щрихирайки видимата пролука на собственото си зримо докосване до тяхната същност. Няма да навлизам в научна, философска или друга дълбочинна фактология. Ровенето не ми е присъщо. Информационната среда струи навсякъде около нас. Когато протегнем откритото си сърце и свободния си разум информацията лесно ни се отдава. Влиза в нас. Знам, че това е в способностите на всеки един човек.
Ще започна от Земята, която е нашият дом. Съществуват спорове относно появата на човешкия вид на тази планета. Подобни хипотези не бих разисквал. Не ме интересуват особено много, защото според мен не е толкова важно как, или кой ни е...... и дали сме оттук, или от някъде си. Факт е, че сега видимото ни външно и вътрешно проявление се нарича човек и като хора можем да живеем само на Земята. Единствено и само на нашата планета (друга удобна и осъществима среда е нереалност) се радваме на необходимите и незаменими вода и атмосфера. Те са най- важните абсолютни условия за създаването/пораждането и просъществуването на живота такъв какъвто го разпознаваме. Естествената форма на Земята е известното всекиму доволно подобие на кълбо, сплескано по полюсите и изпъкнало на екватора. От известно време цивилизацията ни създава и структура с друга форма, съизмерима със земната големина и вплетена в нея. Хората поддържаме доброволно и с желание тази система. Безспорно е, че тя допълва нашата обител, но от скоро сякаш се явява и първостепенна за живеене. Основните на тази трудно определяема фигура са реалните, мислените, видимите и подземните линии, с които осъществяваме преноса на ресурсите и на нас самите. Това са далекопроводите, газоинефтопроводите, телекомуникационните системи, банковите преводни системи, транспортната наземна мрежа и др. Горната част на фигурата е значително по рехава и се състои предимно от многобройните самолетни линии. Нарисувана тази картина би заприличала на разноцветна многослойна паяжина опасваща планетата. Според разбирането на немалък брой хора Земята не се отнася благосклонно към привнесената фигура, която се явява излишна. Работният цикъл на тази мрежа при все, че трудно може да се напипа цялостен пулс е в абсолютна дисхармония със земния космически ритъм. От друга страна цивилизацията ни не е в способност да визуализира цялото и да настрои пулсациите на изграденото и градящото се към даденото. Последиците от нашия хаотичен и уж оправдан непукизъм (прогреса) са непрестанно увеличаващите се глобални проблеми и съпътстващите ги лични човешки страдания. Всекидневно разбираме за неочаквани природни катаклизми, допълнителните епидемии, растящ на брой заболявания и смъртни случаи при хора на различна възраст, заплашително намаляване и изчезване на растителни и животински видове и т.н. Променената среда превръща пътят на човешкото съществуване от природен и хармоничен в път на страдания, състрадания и лутане. От това губим само хората. Вървейки в тази посока човечеството не е във възможност/състояние реално да навреди на Земята като планета. Говорейки постоянно за защита на нашия общ дом, ние мислим и действаме единствено и само по относителното опазване и запазване на условията за живот. Земята без хора пак ще си бъде Земя. Същото весело подобие на кълбо. Дори някак си и да успеем с крайността си да раздробим планетата на малки парчета, късчетата земя пак ще продължат пътуването си из Космоса. Разбира се без помен и спомен за нашето присъствие.
Човешкият живот е безценен и кратък. Всяка микро и макро единица във Вселената е пулсираща и може да бъде наречена жива. За всяко начало има реално установен, или допустим край.* Човекът обаче е единственият осъзнаващ живота. Поне в собствените си представи. Съзнанието ни дава преимущество, което се проявлява в реалното ни право за осъзнаване на многобройните възможности за избор. С осъществяването, или пропускането на това право изпълваме със смисъл незначителната отсечка от безкрая, нашият живот. Раждаме се къс светлина. Пустотата ни обгръща. В началото сме без осъзнати желания и страхове. Без способност и възможност причиним вреда. Дишаме. Търсим само храна и вода. Бебета са истински чисти. Земята, която ни е приела с акта на зачеване с радост обгрижва и появата ни. Реалното сме свързани в системата живот на всяко нива от проявленията и. Образно казано от момента на раждането сме като нарисувана хармонична жива картина, за която е необходимо единствено времето за осъзнаване. При порастването освен времето винаги получаваме и обичайните обични вмешателства. Родителите, средата и обществото ни поставят в рамка като насоки, хуманно детайлизиране, практичност и в крайна сметка задължително се включваме в паяжината на построената реалност. Връзката ни със Земята изтънява до невидимост и забрава. Така ориентирани избираме за правилно отдаването на капките живот на съществуващата система „правилност". Реалността също се грижи за нас като ни захранва чрез многобройните си канали и линии. Чрез нея придобиваме и усета за все повече желания. Получаваме ги в пакет със също количество качествени допълнителни страхове. Опитите си за разплитане и откъсване от паяжината наричаме проблясък. Заблуждаваме се често, че това е истинското проглеждане. Винаги се губим. Никога не можем да се откъснем до край. Земята ни иска чисти. Ние също копнеем за чистота и. Сякаш обаче сме застанали спрямо нея на разноцветни брегове покрай времепотока. Понякога се хвърляме съзнателно и смело във водите за да достигнем мечтите си. Плуваме в избраната посока с мисли и очаквания, но само за да установим, че сме се върнали на същия бряг напред във времето. Основният продукт на система "тъгата по невъзможността да бъдем" сякаш ни налага своята сянка. Свързваме се все повече в ронливи/нетрайни връзки, които често се разпадат при всеки незначителен наш, или привнесен мислотръст. Любовта приравняваме до нуждите. Реалността се втвърдява видимо около нас. Красотата се отдалечава, изтичайки към недостижимото. Постепенно ставаме част от огромната маса хора, които не допускат възможност за съществуване извън съществуването на мрежата.
В човешката история винаги е имало и има хора, които реално живеят като всички нас, но без зависимост от рамката на ограниченото съзнание. Способност за проникване отвъд „ мястото и времето" притежава всеки един от нас. Това не е нито чудо, нито са мутации на човешкия род. Възможността си да се развиваме в тази насока губим почти веднага след появата си в света поради наличието на мрежата. Децата, които порастват светли, без да бъдат оплетени и които ни даряват със своите/нашите истински възможности като постижения наричаме гении. Хората, които по различен, уникален всекиго за себе си път успяват да се откъснат от паяжината и да потънат/слеят отново с пустотата наричаме пророци. За гениите и пророците реалното съществуване почти винаги е трудно заради лекотата на съзнанието ми. Другите почти не ги разбираме, понякога ги причисляваме към болните сред нас и често изпитваме страх от светлината, която носят и даряват. Кътаме думите и делата им и рядко се ползваме от силата им. Осъзнаването им закъснява. Но идва. Винаги.
Ще продължа като довърша мисълта, с която започнах със следното. "Всички умираме." Смъртта е най- сигурното и най- неочакваното събитие за всеки човек. Смъртта е нашият най-голям изначален и първичен страх. Тя е дървото, от което произлизат всички други страхове. Смъртта ни отвежда до място където липсват цветовете на доброто и лошото. Където няма нито разум, нито съзнание. Смъртта е просто смърт.* В живота си се опитваме по всякакъв начин да се отървем от този страх. Изключваме мисълта за смъртта, измисляме си „живот след смъртта", кланяме се на богове, искаме да я забавим някак си, или да се настроим правилно за края. Не променяме нищо. Смъртта идва винаги.
Ако някога се запитате с усмивка, кое е първото живота, или смъртта, мисля, че знам отговора. Едно е. Цялостно. О.

_____________________________

* лекоструение е форма подобна на „твърдение", но без абсолютната сила на тежестта

* допустимо е най- малките частици, които клонят към „абсолютната значителност/незначителност" да са в основата на безкрайността.

* при усещане виж повече в „ Тибетска книга за живота и смъртта" и всички други подобни книги

чуден свят

Ставаме свидетел на чудо. Прегръщаме чудодателя. Обичаме го. Споделяме храната и водата си. Намираме подслон.
Чудесата стават две. Гостенинът разстила себе си. На място. При нас. Чувства се добре. Дава. Получава. Той е странник. Говори странно. Неща без смисъл. Не го разбираме. Думите ни дразнят. Проявяваме съмнение. Някои се плашат. Страним.
Трето чудо. Свикваме. Към нас идва тълпа. Пълна със страхове. Търсят чудо за себе си. Църквата изпраща представител. Необходимост от проверка. Нужни са светци. За канонизиране. Ние продаваме билети срещу страх. Непоклатимата реалност потъмнява чудото. Силата му се губи. Верохората се объркват. Думите плъзват. Проверяващият хули. Сочи към него.
Скриваме парите. Започваме да бром. Пресмятаме. Мислим. Две? Три ли са чудесата? Или сме сънували? Парите са истински. Другото са съмнения. Тълпата разковава сцената. Сглобява кръст. Издига го. Събира камъни. Отново отваряме касите.
Чудакът тръгва през пустиня без цветове.

лятности

Няколко щриха. Цялото не е интересно. Малкото би се побрало в "скръц ". На зъбите.

На разстояние около двайсетина земни минути от райското пръскало намерих точния смисъл на прелестната дума "пакостник". Или по- скоро тя ме намери. Цапардоса ме усмихнато. На мивката пред хижата кълцах доматки и други зеленчуци за салатка. Едно къдрокосо малко ангелче отнесе с дяволита усмивка обелената от мен краставица. Бахти, просто си я взема. Погледна ме нахакано и я заръба доволно. После калпазанинът изсипа тежката кофа с вода амен-амен върху главите на кротко миещите се като еноти други баирбудали. Леко омокряне за тях. За него. Радостна възбуда. Завърт на кранчето с развихряне. Без джастапраста. Не просто дечурлигане с някакъв си обикновен воден пищов. За следващата сценка бих късал евтини тикетчета. Маркучът е в ръцете на пакостта. Точна стрелба. Фонтан от пръски с изгубващи се всред тях малки падащи дъги и викове "извикайтемайкатаиилибащата бее". Овце ли блеят!? Уж нямаше. Не видях. Помотваха се няколко кротинко пасящи кончета и куче. Пале, търсещо компания. Четири-пет годишния Емил бе облечен в мънинки шаренки слънчеви дрешки. От него струеше живота. Не преградено буен...
Срещу мен е тревисто хълмче. Под него водата. Невзрачна локва езерце с плуващи патета наоколо. " Мамо, мамо има две бутилки". Детето сочи обичайното. На камъче в основата на хълмчето, в началото, всъщност и край на водата се плацикат четири костенурки. Двете са ей толкова миниатюрни. Сигурно са бебета. " А те какво правят?" Не знам какво правят. Не търся да събирам картината. Гледам змията и я посочвам на детето. Тя се плъзга леко, повдигайки от време- навреме потъващата си глава над водата. Чува се "пляс". От жабите. Костенурките се размърдват. Змията се връща от някъде. Елегантните патета са смешни на брега. "Кажи чао на баткото". Усмивка. Ако е важно, тръгвам аз. Натам. Детето остава...
Блок. До входа. „Няма пък, няма пък". Габриела -фурията хуква в нейната си посока, държейки внимателно за черупката своята радостна находка. След дъжд растат охлюви. Има и локви, които се заобикалят. Усмихнати бягащи стъпки. Безцелни. Рекордът е измерим само в усмивки. В другата ръка е розата, която е с аромата на щастливото детство. Габриела- капризната се съгласява след дълги увещания да остави "ама той си ми е красив" в тревата. И никакъв, ама никакъв сън днес. Истинска малка адреналинка...
Сбирам конеца на защрихованите няколко минутки. От кълбото ще помоля баба да ми оплете ръкавичка. Само една. Дядовата.

капчук

различно време. обитаемо кълбо. март ММХII. цветовете губят плътност. очертанията се разпреждват. бавно. не изведнъж. първо изчезва червеното. после оранжевото се губи. изкапват сякаш от нещата жълтото и зеленото. без да падат никъде. чернобели отражения се виждат в чернобялата вода. виолетови сенки бродят последни. нощта се страхува от случващото се. кълбото е осветено наполовина. тя е само наблюдател. денят не носи вина.
стивън едуин се приготвя за сън. отпива глътка чиста вода. две очи и разум. огромни всеядни топки. идват. въртеливо поглъшат светлината. ведно с времето. после се изливат в сънищата. няколко метафизични образувания с човешки следи. спускат се. блуждаят. променят за пореден път кода маи. играта календар е рестартирана. сутрин в малък манастир. млад китаец носи вода. реката се чува неотблизо. въздалеко. носи думите от бъдеща книга. „ сгрешиха ли буда, христос и мохамед”. неиздавана. преведена „отговори от празнотата в пустотата”.
друго време. пак тогаватам. дж. джойс и х.л. борхес играят древна игра. намират се в лабиринт. лабиринтът е в манастир. манастирът е обитаван от думи. думите са ходовете на играта. дадена е почивка. почивката е сън. сън в сън, в съня. сънуващите реалността.
играта се превръща в дума. една. от друго време. безкрайността дохожда отнякъде за да научи резултата. прибира думата.
деца се спускат по пътека. пътеката се спуска покрай река. реката слиза от гора. гората е скътана под връх. върхът приютява безплътните игри. само планината ги вижда. гушва реалния невинен детски сън след умората. събуждане. пробуда. децата са ожаднели. бързат към струйки събрани ручеи. утоляват жаждата си. рисуват с цветове намерени в гората на сънищата. изпаднали от някъде. рисуват ново и красиво. свят.

Коледна приказка

Знам, че сега е моментът за думите, които искам да кажа. Преди не бихте разбрали цялата ми същност. Скоро може би ще е късно за подобен разговор. Днес е добре. Изслушайте ме, ще бъда кратък. Няма да отнема много от времето ви преди празниците. Ще започна така. Познаваме се от хилядолетия. Аз съм ваш приятел. Ваша приятелка. Обичам еднакво всички хора. Без значение на години, пол, етнос, религиозна принадлежност или вяра. Обичам ви още от началото. С вас съм от проглеждането, прохождането и самоосъзнаването ви като хора. Въпреки моята добронамереност и чувства почти никой не желае да разбере същността ми и да ме опознае. Дори нещо повече - появата и споменаването ми са синоними на болката и грозното. Имам много различни имена и още повече форми на проявление. Телата ви са моят дом. Болест. Страх. Ужас. Това са вашите думи. Тези, които ме съпътстват. Приятно ми е, наричате ме най- често рак.
Не бягайте. Няма смисъл. Къде? Няма къде да се скриете. Особено от вас самите. Земята е малка и кръгла при това. Ще се качите до Луната, ще ме вземете и там. Бих пътувала и в Космоса с вас, ако полетите някога. Изслушайте ме спокойно и запомнете - не бих дошъл за никой, ако никой от вас не ме покани лично. Поканата не е с думи, дори не я осъзнавате реално. В действителност ме докосвате с мислите си и ме пускате в себе си чрез действията си. Поканата се съдържа в реалността на неосъзнатия ви като цялостност и неправилно воден живот. Повечето от вас живеят в нарушена хармония с природата, която ни е създала. Доста от вас трупат с години „желанието си” да ме видят. Аз не идвам изведнъж, нито се появявам спонтанно. Времето изтича. Чувате думите „Болен сте от рак”. Следва винаги изпълнения с неразбиране, мъка и обвинения въпрос „Защо точно аз се разболях!?” И логичните според вас допълнения. „Защо аз, който спортувам и се храня правилно и органично? Нали вярвам в Бог?! Нали съм млад и имам семейство и деца! Защо аз, а не гадният съсед или проклетият ми роднина, който дори е по-добре да умре!!” Запомнете, не аз избирам как да живеете. Вие го правите. Така всеки един човек, независимо какъв е и къде пребивава ме избира за приятел и спътник в съществуването. Избира ме със съзнателния си мироглед и действия. С поредицата от лични стъпки в краткия си път тук и сега, като част от безкрайността.
Идвам при вас винаги за да ви кажа, че нещо трябва да промените в живота си. Сгрешили сте някъде, после пак. Балансът е нарушен. Идвам като ваш искрен приятел за да ви споделя. Аз не ви убивам. Пратеник съм не на смъртта, а на живота. При срещите си с мен най-често изпадате в паника и спирате да мислите, обвинявайки съдбата и бог. Започвате да търсите начини да ме унищожите или хуквате да живеете за последно, очаквайки смъртта. Запомнете и това. Ставам по-малка от химикалите, или се сливам с лъчите. За години. Не изчезвам. Ставам невидимa, но оставам във вас. Тъжно наблюдавам как умишлено разрушавате телата си с ужасяващо грешно използване на химията и енергията. Нищожността, до която съм се свела вътре във вас се моли с надежда за ваша правилна стъпка напред. Промяната обаче настъпва много, много рядко. И вие отново ме призовавате за ваш приятел. Често за последен истински спътник. Докато притворите очи. Окончателно.
Толкова е лесно да си тръгна, макар и призована веднъж. Вижте в мен приятеля, който е с вас за кратко. Приятел, който ви показва нуждата от промяна. Ще бъда с вас, до вас, докато разберете това и направите правилните стъпки по пътя на хармонията в живота си. Тези стъпки ще бъдат вашата истинска крачка към истината. Те ще се явят и като знак за прекратяване на приятелството ни, като една ваша искрена молба за отзоваването ми. Истинска. И аз ще замина. От всеки един от вас. И това няма да е чудо, а реалност. Защото едно приятелство, едно приятелство с мен не трае вечно. Ще си тръгна усмихнат. Моята близост няма да ви е нужна. Красотата ще е вашият нов приятел и нов път в живота ви. Чуйте ме. Безкрайно уморена съм от нескончаемите малки и тъжни пътеки, по които съпровождам векове наред. Милион неосъзнати молби за помощ. Затова искам да си тръгна от всички вас. Завинаги. Помогнете ми. Осъзнайте съществуването си. Лесно е. Огледайте се. Взрете се. Пробудете се. Всеки може да го направи. Хармонията е около вас. Притаена е във вас. Вие сте изначално хармонични. Отворете сетивата си и поемете отговорността и радостта да бъдете щастливи. Пробудете се за да заспя.
Аз съм частици светлина. Вие също сте такива частици. Протичаме заедно по общия път. Всичко изтича в безкрая. Едно цяло сме. Просто едно. Бог е светлина. Сега сме истинските снежинки навън. Много снежинки. Падащо студени към земята. Носещи усмихнатата топлина на зимата. Погледнете през прозореца за да видите в себе си...

- Виж навън. Вече натрупва. Красиво и бяло. Бяло и красиво.
- Вали от сутринта, знам. Какво да му гледам на снега. Бял, хлъзгав, студен. Едвам се домъкнах пеша от дома. Не беше разринато все още, а и с тези ботуши съм като на кънки в заледеното по пътя.
- Погледни снежинките за малко.Моля те. Виж как залепват на прозореца. Първо една, после към нея се прикача друга. Слепват се идеално, няма две еднакви. Съвършено докосване.
- Ти погледни към компютъра и виж отново определението на съда. Следобед си на дело, а зяпаш снега като някое дете. И защо по дяволите си с дънки и с тези гуменки?! Нали ти напомних кой ще е председател на състава и отношението му към гамени с гуменки като теб. Мамка му, никак не си сериозен.
- Съжалявам, отнесен съм малко. Тези дни ми е шеметно. С панталон не съм се появявал и преди в съда, но за гуменките си права. Любими са ми. Да ме извиниш и ти, и съдията, и оня другият за грешките ми. Амин. Преди празниците съм особено безгрижен, а след тях още повече. Знаем се отдавна. Виж ето този текст. Скалъпих пак нещо. Може да се е получило този път.
- Ти се опитваш от години да твориш. Но не си писател миличък. Спри с това. Сега вземи и напиши основните точки по защитата, ако не си го сторил вече. Не ти е необходим писателски талант. Трябва да размърдаш малко творческия си задник и заспалия мозък. Плащат ни, плащам ти за работа. Не за фантазии. Пари, сещай се. Хляб, топло, шоколад.
- Да те таковам ли. Пак ми остроумничиш. Знаеш, че в съда всичко ще е наред. Помниш, че измислихме и съобразихме нещата още в началната фаза. Ама сега гледаш да се драчиш с мен. Детето си ти, не аз. Хвърли един поглед в моя лаптоп. Онова е на десктопа. Иконката „знам”. Бахти как заваля и аз с тези гуменки. Толкова съм умен само. За парите какво рече?
- Вече съм такована. Има кога и с кого да го правя. Сега никак не ми е до щурите ти думи. След Новата отново трябва да отида на изследвания. А ти пак ли си останал без пари? Нищо ново. Вземи. Дано ти стигнат тези. Ще погледна поредното ти нищо-нещо. Ама да си знаеш. Купищата студени снежинки, които си сложил на екрана и следват глупаво вторачената ми муцуна ме депресират. Не очаквай добра дума от мен, издаван само в мечтите си приятелю. Всъщност ти купи ли ми вече подарък? Или да чакам Дядо Коледа, а бе? Ей разказвачът, на теб говоря. Пак се зазяпа. Снежинка ли, Снежанка ли видя навън....

- Взех ти онова нещо. Видях те как го гледаше в сайта.
- Не искам нищо. Знам за теб. Чух всичко.
- Знаеш какво!?
- Видях те вчера. Чух всичко. Ти си отвратителен. Как успя да заспиш снощи?
- Недей да плачеш сега. Защо са тези сълзи? Къде си ме видяла, какво си чула? Погледни през прозореца. Нали обичаш снега. Виж как натрупва само. Труп, труп. Ще има и хруст. Хруст и пързаляне. Надолу от хижата към града.
- Идиот. Мразя те. Какво се опитваш да направиш?! Мислиш си, че можеш да ме разсмееш? Бях в съседната стая. При доктора. Чух какво си приказвате. Чух какво ти обяснява. Чух и твоя отговор. Кога щеше да ми кажеш ? Мразя те! Знаеш ли колко много те мразя сега!? Ти копеле нарцистично... ти най-великият, най-умният сред психотерапевтите реши да скриеш истината от жена си. И какво? Да пребориш болестта по свой начин ли реши. Таен, извънземен сигурно. Кой начин? Какъв начин има? Мамка му!! Нима си мислиш, че си магьосник?!! Или, че това ще е поредната ти спечелена игра на думи? Това е вътре в теб и не слуша харизматичните ти слова. Задник такъв! Не ме прегръщай, недей!. Дори не ме докосвай!
- Обичам те. Знаеш. Обичам те повече от смисъла на тази дума. Повече от думите. Всичките. Не искам да плачеш. Недей. Ще успея. Успяхме във всичко. Помниш, нали? Успяхме и там. Оцеляхме горе на върха. Върнахме се оттам и двамата. Борихме се със страховете си. Винаги сме го правили. Заедно. Защото си вярвахме и сега си вярваме и се обичаме. Истински. Безумно много. Знам какво правя. Болестта е в началото. Така ми каза докторът, но ти си чула. Няма да правя терапиите. Ще проверя, ще помисля, ще погледна навсякъде. Поразрових алтернативните варианти днес докато те чаках. Спри сълзите. Така също си красива, но обичам усмивката ти малко повече от капчиците падащи от очите ти. Влюбен съм в красивите ти очи. Ще намеря и този път правилното решение обич моя.
- Мило виж, погледни тези две деца навън. Ние... ние, защо нямаме деца все още?.. Защо нямахме дете, господи... Онзи проклет снежен човек без нос, защо се мести? Виждаш ли го, сякаш се приближава към нас.
- Недей, успокой се. Ще се оправя. Ще преборя болестта. Знам го. И дяволът и бог са ми свидетели, че ще се случи. А за децата - нали ти така искаше? Първо да подредим живота си за да може децата да живеят добре. Спокойно, щастливо, не като нас измъчено страдащи в началото. Аз се съгласих с теб, макар да бях на друго мнение. Помниш, нали, но ти настояваше. Трябваше да бъда по-убедителен, но те разбирах напълно и те подкрепих. Разбирам те във всеки един момент от съвместното ни приключение. Разбирам и сълзите ти, и болката. Сега живеем чудесно, къщата ни е прекрасна. Такава каквато ти я нарисува преди години. Пазя скиците. Всичките. Разглеждам ги понякога. Ти рисуваш, хората харесват картините ти. Пътуваме много, имаме приятели, истински. Щастливи сме. Ще имаме и деца. Не веднага, но скоро. Наши деца.
- Мило. Съкровище мое безценно. Обичам те повече от живота си. Обичам те такъв и сега, както бях влюбена в теб и преди. Мило, няма да имаме деца. Никога. Никога... Няма, разбираш ли. Ни-ко-га. Болна съм. И аз съм болна... Да, точна така. Затова бях там и плачех в съседната стая. Скоро ще умра хубавецо. Докторът ми каза, че ми остават най-много шест месеца. Мило, бремеността нали е девет месеца? Откъде ще вземем другите три? Кой ще ми подари три месеца чудо? Може би този снежен човек отвън. Той дори няма чуден нос. Моля те мило, не плачи... обичам те...

Двете момченца си играеха в снега. Бяха направили снежен човек и се караха кой да отиде да къщата за да взема туршиен морков за нос. За копчетата се бяха сетили. Бяха ги отмъкнали предварително от панера на баба си с иглите и конците. Сега обаче никой не искаше да изкачва стълбите нагоре до входната врата с буркана в коридора. Качилият се първи рискуваше и по-бързо прибиране от бабата. Тя пък седеше на топло край нафтовата печка, плетеше гети за по-малкия и се връщаше мислено в минали зими. Играта сред първия за тази година истински хубав сняг тепърва се развихри. Една снежна топка се заби в главата на баткото и малкият бързо бе търкулнат в снега по дупе. Лицата им бяха зачервени, но усмихнати. Децата не усещаха студа. Последният за тази година снежен човек в този двор чакаше своя нос мълчаливо.
- Ивайло, Мирославе! Хайде, прибирайте се вътре. Ще измръзнете на двора. Без шалове сте навън. Вижте как вали. Нямаме излишни пари за лекарства. Утре па ще ми се разсополивите.
- Ма бабо, ние сега излязохме! Още малко поне!
- Абе не чувате ли вие какво ви говоря?! Стъмни се вече! Майка ви и баща ви ей сега ще се приберат от работа и ще се имате работа с тях, ако не ме слушате. Амаха!
- Да се попързаляме само малко и се качваме. Честна дума! Детското почва в шест. Значи имаме време. И не е толкова студено навън. Ще ни хвърлиш ли едно морковче за носа на снежния човек? Молим те бабче!
- Добре, добре. Но само още петнайсет минути и няма отново да ви търся! Те и без друго вашите ще ви приберат от улицата като си дойдат след малко.
Момчетата хукнаха към малкото баирче да се пързалят с гумените си ботуши без да дочакат моркова. Навън продължаваше да вали. През нощта снегът достигна почти до покривите. Хората си останаха по домовете. Снежните човеци останаха навън. Пушекът от комините, който по правило бързаше за някъде сега направо бягаше от студа право нагоре. Снегът сякаш бе решил да затрупа всичко и през деня почти успя с брилянтната си бяла идея. Валеше вече с часове на гъсти огромни парцали, като кукленски възглавки.
Децата щяха да празнуват на тази дата. Не сега. В друго време и на друго място. Щяха да се усмихват щастливо в изпълнената с обич вълшебна нощ, в очакване на така желаните подаръци. Старата традиция, носеща в себе си вярата за добрата и красива същност на човека временно отсъстваше от това място. Но празникът съществуваше дори непразнуван. Там и навсякъде другаде. Имало го е, имаше го и щеше да го има. Без значение дали навън е студено, с натрупан до небето сняг, или е палещо слънце над плаж с палми и вълни. Без значение дали някой забравя за Коледа, друг пораства, а трети спира да вярва. Няколкото дни от последните седмица на всяка година се случват винаги. Времето, когато хората сякаш се пробуждаме истински докоснати от красотата.
Времето на чудесата.

© снимка z@Rf

2010, никога, 2011, някога, гълф брийз, 1981, никъде, горна оряховица... винаги :):)

хора и пророци

Ако Буда бе за започнал своя път с поглед в Интернет, вероятно би останал объркан. Ако Христос и Мохамед бяха започнали своя път във виртуалния свят, вероятно щяха да ги нарекат побъркани.

Преди много години  Христос събрал около себе си овчари със стадата си. Единият от тях му казал, че нищо не разбира от думите му и продължил да пасе овцете си.

Преди малко години около един овчар, който пасял овцете си се събрали хора с познания. Единият от тях му казал, че не разбира, защо  прави това и продължил да търси познанието.

Мохамед е споделял, че му е студено. Христос е промълвявал, че е гладен. Буда е искал  вода. Всеки от тях е казвал, че го боли нещо. Това е истина.

Пророците са далечни фарове в тъмнината. А в светлината?

Чудесата са друга представа за времето.

Дори слънцето осветява само половината земя.

Ако искаш да научиш всичко не ходи никъде. Всичко е около теб.

Ученикът чете за да научи. Учителят чете за да забрави. Мъдростта е дъбрава.

Всички се раждаме пророци. После ни обичат.

изтокзапад

Носех огромна радостна раница с познание и очаквания по пътя към нирвана. Моята цел в живота. Тогава то просто се случи. Някой потупа леко съзнанието ми. „Време е.”  Прозвуча безмълвно. Почувствах тежест. Доста хладно е това отношение. Смазващо усещане. Смразяващо. Истинският вкус на ужаса. В същия момент проверявах знаците и маршрута. Убеждавах  сам себе си, че вървя в правилната посока. Звучах правдоподобно. Бях сигурен  в това, че е необходимо да събера още по-голям товар от истини. Истините, които търсех, за които копнеех . Мислех , че е нужно да се носи бремето на пътя. Задължих разума си да пренесе всичко до края на пътуването. С цялата му тежест. После паднах. Отнесоха ме в болнична стая. Свързаха ме с достиженията на медицината. С маркучи и кабели. За мен умирането се оказа относително лесна , макар и неспокойна работа. Бях натрупал опитност за живота и смъртта. Практикувах йога. Четях доста. Медитирах. Подготвях дълго пътуване към Учителя,  който ме бе поканил за обучение и практики. Получих командно дишане. Лежах неподвижно. За близките ми случващото бе ужасна болка. Виждах  ги макар и със затворени очи. Усещах тъгата им. Исках да им обясня, че трагедията е излишна. Исках да кажа, че сълзите са ненужни и, че смъртта е само ново начало. Нямах тази възможност. Думите излизаха от съзнанието ми, но не достигаха до стаята на тягостното унение. Плувах в скръб и мъка. Времето за отделяне не разбирах. Реално се чудех, защо това се случва с мен. Все още  усещах  онази лесно обяснима привързаност към настоящето. Не исках точно сега да си тръгвам от живота. Съвсем малко, само като искрици в съзнанието си изпитвах любопитство към смъртта. Умрях на третия ден след подаръка на съдбата, който получи мозъкът ми. Смъртта преряза пъпната връв на живота когато бях на 42 години.
Поех по пътя. Неискан. Нетърсен. Без багаж. Всички умираме някога.  Неочаквано. Тунел,  тръба, светлина към отвъдното...има нещо. Минах през него. Оприличих го на пътека, в която се движиш, или по- скоро плуваш  падайки крайно неорентиран за посоки и време. Опитен турист съм. Бях. Бих казал, че попаднах в трептяща мъгла на едновременно случваща се светлина и тъмнина. Пристигнах някъде. Спокойно и неопределяемо място. Усмихнат глас, който не чувах, а по-скоро усещах да извира и пада около мен ме попита: „ Искаш ли да се върнеш?”  Спомних  си за аромата на цветовете, за музиката, за любимите си хора и вкуса на живота. Поисках отново радостта от смеха, обичта и водата.  Моето „да” се сля с гласа, който продължи : „ Ще стигнеш до мястото. Ще намериш учителя. Ще бъдете едно. ” Това ми се стори странно  в началото. После сякаш се засмях, защото за миг си представих как се прераждам като някой лама. Изведнъж всичко угасна. Цялата светлина и тъмниха изчезнаха. Нищо…
- Учителю, учителю. Какво говорите ?! Тази болест и  вие учителю!? Това не е възможно...
Мълчание. Без отговор. Тишината се сля със звуците на природата, която композираше.
Слънчеви лъчи.  Ромолящи тънки ручейчета от краища на ледници в едно с облаци. Капчесто трополене върху камъни. Полутонове от мъхове. Вятър свирещ на лениви премръзнали молитвените флагчета. Пролет пробуждаша любима планина. Нежно. Звучно. Целуващо.
Старият човек сгъна много внимателно монашеската си одежда. Живееше в манастира близо 50 години. Време прекарано в съзерцание, медитация и четене на  текстове споделени с учениците. Учителят отпи спокойно глътка от поднесения чай. Храната не докосна. Затвори очи. В мислите му  изплуваха полузабравени спомени на силуети.  Град, улици, малка къща. Ясно видя двете плачещи очи, които го следваха и падащите от тях сълзи в стъпките му. Крачеше без да се обръща. Бързаше. Бягаше нагоре. От себе си. Със себе си. От всичко. Към истината. Нагоре. Навътре. Стигна върха. Докосна го. Докоснал бе пустотата.
За да  му гостува, преди два пристъпи неочакван посетител. Очакваше другиго. Бе поканил нов ученик.  Усети  веднага невидимата поява вътре в себе си. Долу, под стомаха. Тежестта произнесе с лекота думите. „ Време е.”  Разбра и прие посланието на новия си приятел.
Учителят се усмихна с широко отворени очи. Изправи се. Планината се заслуша. Пролетта се отдръпна смирено от прозореца. Учителят благодари на учениците си. Поклони се. Учениците останаха  в манастира. Зад вратата.
Навън излязоха  заедно. Учителят, планината, пролетта и приятелят.  По пътя тръгнаха двамата. Учителят и приятелят.
Остана сам.
Звукът на съзиданието.

*

Истинска история. Която се случва със звезда и започва с едно струнно обаждане. Една звезда може да си позволи такова обаждане. Другите не можем. Затова историята е за истински звезди. Дззъън.

- Търсим звездата.

- Да, аз съм.

- От Студио "Крайност"[1]. Потърси ни агента Ви. Платено с платина.

- Чудесно. Кога ще сияя за тази цена?

- Датата на края на звездата е след 78 мерни единици. Платено. Обявено. Край.

- Моля Ви, за какво говорите. Какъв край!? Кога точно? Това е нелепо. Аз съм супер! Истинска звезда!

** Из "Съобщение от непрежалили една звезда", публикувано във в."Старс"

".... така внезапно си тръгна от нас единствената на небосклона, безкрайно талантливата и безсмъртна звезда. "

*** Из "Кратък годишен алманах за описани небесни проявления"

" Наблюдаваното избухване на тази свръхнова звезда бе рядко и изключително красиво събитие, видимо дори с просто око."

**** Из "Ценоразпис и Указания" чл.II, т.3. и "Съвсем кратки инструкции  за вътрешноведомствено ползване" на Студио "Крайност" .

"Съобщенията за край се поднасят след плащане на цената, лично и гласно, с три еднотипни изложени реда"

"Краят е ново начало. Това не може да бъде обявено . Няма цена. Край."

*** *** ***

На другия край на струнната теория.

Дзъъън.

- Търсим истинска звезда. Тя ли е?

- Да кажем. За какво става дума?

- От Студио "Крайност"[2]. Потърси ни агента Ви. Време е. Платено с платина.

- Явно сте в грешка. Нямам агент. Кой се е самозвал?

- Който поръча грандиозния Ви свършек с пачка платина.

- С платина ли ще ми губите времето? Аз съм *-мърда.Свършвам само за удоволствие. Ако ще е край, да е рошав.

* Из апокрифен суперструнен химн на звездните мърди:

„А сега преценете другари кои са истинските звезди. Пеем не за”

---

[1] Студио "Крайност" е незначителен отдел в разпространилата се навсякъде корпорация "Безкрай" (бел. слуш.)

[2] Студио "Крайност" е въшкава корпорация в косматическия неподстригваем Безкрай (бел. слуш.)

топлина

Излязох от Халите с две различни топки сладолед във вафлена фуния. Имах намерение да пресека улицата, прецапвайки трамвайните линии. Посока - старата баня. Цел. Пейките. Не чувах звуци. Късният следобед се плъзгаше с ритъм различен от моя. Разтопяващ за по- малко от секунда думи и асфалт ден. Жегав миризлив делник. Усетих сграбчване. Като физическо преимущество Нещо ме блъсна. Потънах в дълбокото. Потокът тръгна покрай маранята с коли. Раздва. Маршируващи плувци. Усмихнах се на джамията с изнесения навън щанд за непродаваеми обувки. Само няколко чифта маратонки. Едните доста подобни на моите за тенис. Обаче ментета. Малко вехти обувки. Без скъсани. Не успях да видя сандали. Спрях се и се загледах в редиците. Застинали с достойнство. Лъснато черни, смирено сиви и вглъбено кафяви чифтове. Обувките се молеха. Знаех го. Подредени навън от вътре вярващите, те отправяха външните си молебени навътре. Не разбирах техния език. Заслушах се в тишината. Камбаната ме подкара. Тричетири. Дзвънн.
Шаря с поглед за самостоятелна и по възможност сенчеста временна обител. От пет минути съм навън. Косата ми е летен водопад. Покрай мен минава жена. По-скоро прелита сянка. Скорошно видяно видение. Познат аромат и очертания. От слънцето е. Захапвам устните си. До болка. За по- сигурно. Сянката ми се усмихва и продължава.
- Ще ми дадеш ли кибрита ? „Сори маце, ама не пуша”. Приятен глас, тъп въпрос. Светкавичен мислен отговор. Зяпам през отворения прозорец лъкатушкащия се пейзаж. Очите блуждаят. Рехава реалност. Лицето ми е податливо на вятъра, който подкарва в този момент вагоните през дефилето. Дълги бели пръсти, с прозрачни дълги нокти. Саморъчно сгънатата цигара навряна почти в ухото ми повтаря безмълвно молбата. Разколебан съм. Молба, сигурност?! Две крачки назад. Влизам в купето и разтършувам малкия джоб на „ташевката”. Къв кибрит бе? Стинки, дъвки, флашка, пак стинки, кондом, билетчета. И кибрит. Забравил съм за него. Знаеше за него. Тя. Безименният ми пръст изтръпна разбиращ. Смачкан, картонен, хотелски кибрит. С петшест не изскубани клечки.
- Заповядай, подарявам ти го. Смотаняк. Пръстен ли подаряваш?! Тя. Красива е. Взема го. Без да ми докосне ръката. Пали с лекота. Дръпва веднъж и дълбоко. Устните и са с цвят на бледи уморени ягоди. Издишва бавно навън. Дим към реката. Подава ми цигарата. Дръпвам си. Усетил съм го. Не пуша трева. Закашлям се. Поздрав към реката. Тя се усмихва. Прибира кибрита в джоба на готината си дрипа. Боса е, странно. Дръпва още веднъж и си тръгва от моя прозорец.
Тръшнах се на мястото си в купето обиден на себе си. Ако сълза се излее от зеленото езерце /спусне се бавно бавно в белотата/ ще потъне в трапчинков дол обвит с нежен мъх. Отварям книгата и се пренасям в Ангола. Войната, бар, устните. Втората сълза би стигнала до края на лицето, там в полето. Завиждам и на двете.
Статуята на свободата хвърлила факела на съмнението седна на пейка в централния парк. До тук добре. Изпуснах си сладоледа и седнах. Червената вода отне видното ми желание. Изсмислието пое към ЦУМ. Цунгцванг. Забих поглед надолу. Един дакел води симпатично бабе с малка трилитровка светена вода. Осветена вероятно от ходжата. Приседна до пейката. Бабичката също се нацеди. До мен.
- Ти нали не чакаш никого младежо? Той сина ми скоро свършва работа и ще ме закара. Ама да знаеш. Много приличаш на него. Работи в министерството. Виж, ето го на телефона. В Софийския университет си учил, нали? И той там завърши. Японска филология. Ти как се казваш? Аз съм била учителка по френски, ама се пенсионирах и сега гледам внучетата. Помагам им...
Благодаря ти дакел. Разбирам те и ти съчувствам. Изплезил си език в тази жега. Нормално е. Имате си климатик в къщата. Ама, защо на мен натресе своя проблем от горещината? Да ти приличам на кучетерапевт? СУ съм завършил, да. Аман от пророци днес. Право. Не приложен шаманизъм. Приличам на него, пак да. И нямам кучешка бисквитка. Солети също нямам. Ако искаш изближи сладоледа. Препоръчвам ти шоколадовата топилка.
Дакелът ми кимва лукаво и завърта доволно опашка. Горещината действа със същата сила и в същата посока, в която ме върти главата. Основен летен закон за установяване, запазване и увеличаване на безумието.
Станах. Исках да офейкам от физиката на ада. Усмихнах се на бабето. Тя ми се усмихна. Влязох в колоната на тръгващите си от джамията обувки. На сандали и джапанки без вяра. Магазин, подлез, хотел, църква, пак линии, заведение. Хоровод. Обърнах се назад. Погледнах към небето. Никой не ме преследва. Дяволът остана пред банята. Няколко часа до срещата. Какво, какво, къде? Отивам на кино. Решено. Европейски културен център. Културен съм. Вътре ще е хладно. Няма да има призраци. Седемосем и съм там. Програмата. Такааа. Тва съм го гледал. Тва също. Тъпо. Шитня. Това си струва. Триер. Десетина минути до началото на края на света. Оки. Бутилка кола и се вмъквам. Предпоследен ред. Място към края на вътрешната страна. Искам да създам удобство за краката си. Като ги вдигна. Фссъъъъ. Отпивам глътка. Поздрав към Америка. Притварям очи докато прелетят рекламите.
- Ти нали не чакаш никого ? Завършила съм арабистика. Софийският... едва ли е боса в киното. Не чух стъпките. Призраците не носят обувки. Халюционирам от резкия спад на температурата в съчетание с колата ? По-скоро не. Издишах вълничките страх. Назад, назад. Португалия. Вещици. Манастир. Инквизиция. Клади. Това в миналия живот. Защо отново ми се случва? Стоя встрани, поне на парсек разстояние от всички окултни, мистични, езотерични, религиозни, научни, фантастични, уфологични и какви ли не други групи, философии и образования. Реални. Форумни.
- Отвори очи, младежо. Не хапя. Само драскам понякога. И ти си драскач, нали?
- Маргарита ли се казваш?
- Хахаха. Не харесвам съветски сюрреализъм. Всъщност харесвам ей толкова малко книги и думи- тя присвива ръце в кълбо, за да ми покаже. Какво би ми почел?
Наведох се, за да отхапя парче от единствените в света бледи уморени ягодови полета. Докоснах пръстите ти. Потрепет. Очите ти бяха отворени. Трапчинките затанцуваха. Не посмях.
- Деветдесет. И датски песимистичен реализъм не харесвам. Ще се видим отново.
Стана и си тръгна. Без да остави нищо от себе си. Имаше обувки. 678 бобчета и чаша вино останаха в залата. Меланхолията ме обгърна. Отмених срещата си. Тръгнах към гарата. Бос по софийските улици. Настъпах чаша. Заваля.

© the big bang

петно с форма на пингвин

наблюдения. опитност. творчество.
Когато времето реши да извърши промяна използва ресурсите, които внимателно е трупало дълго време. Това се случва винаги и постоянно. Времето не руши грандиозно, макар да е богопомазано. Времето пътува плувайки навсякъде и всичко, което се случва след негов допир и докосване е реално, чисто, бляскаво. Ако пуснем един времеви процес в стократно забързан кадър ще наречем видяното чудо. Ние не виждаме времето, макар да знаем за него.
Отключените просторни полета/планини, дълбочини, или равнини са местата където се ражда и вирее духът на времето. Хората свободно сме избрали съзнанието си за производител и пазител на универсални страхове. Хората сме само инструмент на времето. Опознаването на духа ни дава крилата, които имаме по природа, но не летим. Затова никога не можем истински да полетим с крилете на времето. Времето копира нашите страхове, не защото има нужда от тях и, не защото има нужда и от нас. Огледалото е реално, чисто, бляскаво.
В малките полета и в заключените полета творбите на хората имат цвят и вкус на пепел. Съдържанието на времето е изгорено. Духът е на парченца. Красотата на детайлите е храна за страховете. Цялостната картина е храна за боговете. Промяната ражда свободата. Хората нямаме сетива за цялата картина. Хората имаме думите. Думите са нашите оправдателни тежести. Думите не са нашите крила.
След смъртта Вселената престава да съществува. Времето изхвърля прахоляка от своите творби пред очите на своите творби. Всяка смърт е край само на един детайл. Раждането не е начало. Раждането е изплуването на безкрилите птици.
Птиците бавно пресичат улицата на изпаряващата се бавно промяна с отворени големи думи. малки отворени криле.

депресираната шапчица

Приказната гора рано сутрин е като всяка друга гора. Събужда се. Прозявка. Изпива малко росен студен чай и бърза да погледне към тези, които отиват по приказните се задачи. Тази сутрин едно не толкова малко момиченце се е търкулнало до пътечката път и рови с пръчица под гъбата. Гъбата си мърмори нещо и вдига заплашително шапката си покрив. Момиченцето е с дънков гащеризон, малка раничка, омацотени пръсти, старомоден зеленикав каскет над изсветлели кичури и полузатворени нацупени очи като устни. По пътечката лежерно се задава ламята с ритмичните си типични клатушкания. Една от главите съзира момиченцето. Другата, или третата по-скоро решава да я заговори.

- Здравей скъпа. Ама, защо си такава никаква в тревата?

- Тчшъъъ. Теб пък кво те интересува?! Забавлявайте се помежду си.

Третата глава се обижда и изважда от общия за всички кенгуруански джеб пришит с органична нишка от шивача тъмните си очила. Втората опитва на усмихнат английски.

- Може би си загубила пътечката? Това утро ми се вижда доста чоглаво. Искаш ли да се поразходим заедно до баба ти. Тъкмо...

- Тъкмо ми е до поредна доза наивност, последвана от формален ловец и тъпо решение. И стига си ми дрънкала на английски. В Боливуд няма да те вземат. Последният кастинг кво стана бее? Алоо дракона, не ви разбирам нещо..

Втората глава въздиша тежко. Гъбата се попремества вдясно с надежда да докопа евентуалната сълза. Такава не последва, защото от джоба се вадят дъвки "Идеал". Хартийката е прибрана внимателно там след разопаковането. Медитацията на първата глава внезапно спира.

- Юнакът спомена за теб. Вчера, докато беше във фитнеса. Казала си му, че предпочиташ дори Нарния пред това да имаш нещо общо с цървул като него. Хубаво би било да си поговорим за проблемите ти, ако разбира се искаш да споделиш. Левентът ми подхвърли и, че тръгва към горната земя да си купи маратонки.

Гората тъкмо си бе измила очите в сменящата се река. Избърса се много бавно и внимателно в малкото облаче. За целта премести от него розовия слон. Депозира го временно в детските азиатски сънища. Така тя изтърва края на приказката, която и бе баш под носа.

сънуване

Телефонът, малка черна кутия закачена на стената заскрибуца. Дори подскочи уплашено. Котката също се стресна видимо, но не помръдна в пространството. Нямаше опит с подобни звуци.  Реагираха само очите.  Дясното и жълтокафяво око потрепера три пъти, а виолетовото остана полуотворено. Дззззззззъннн. Осем позвънявания. Професор Професор не вдигна слушалката. Изпитваше отдавнашен тягостен копнеж за промяна на пространството, а получаваше  вместо туй  досадните оттатъшни безпокойства. Затова той затвори  книгата, която четеше.. Шести горен ред, двайсет и пета страница. Неотбелязани. Телефонът звънна другаде.

- 112 ли е? Искам да говоря с някой. Вдигнете веднагааа-....уплашените думи прескочиха сигналите за повик. И не само.

- Аз съм Вашия учтив оператор. С кого искате да Ви свържа?

- Все ми е тая. Убих човек. Застрелях го в сърцето. Малко преди това изпратих съобщение до моите виртуални приятели, че ще се самоубия.

- Благодаря Ви за обаждането. Един щастлив момент изчакване. Свързвам Ви.

Професор Професор премести една от фигурите на шахматната поле. Котката, чието отражение огледалото учудващо не улавяше отговори моментално на хода. Постави  допълнителна бяла плочка в простора и лукаво се усмихна във виолетовия спектър. Човекът и голямата чернобяла топка бяха приятели като противници от години. Времето и съзнанието се включиха. Очакване и отговор.

- Чай, или предпочитате кафе?

-  Убих човек. Ще се гръмна и аз след малко. За какво са ми вашите шибан чай и отвратително кафе?! И с кого по дяволите говоря?

- Не викайте, моля. Сляп съм. Ще сипя кафе за себе си щом Вие не желаете. Казахте, че сте убили някой, и че скоро сам ще умрете. Сприятелихте ли се обаче с куршумите преди да ги поставите. Знаете ли примерно, че всяко късче метал има своя съдба, и че изминава точно определен път. Път, който е толкова вълнуващ като Вашата история, която толкова бързате да приключите.

- Човече, ти си ебахти откачалката. За какви пътища ми говориш?!? Аз съм мъртвец на който приказчици и историйки не са му нужни.

Котката отпи глътка чай от порцеланова бледорозова чаша. Без мед. Погледна  лениво през прозореца навън и мислено прецени разстоянието до жегата, която  разтопяваше и последните точки разум. Някакъв образ  с потни от слънцето очила крачеше в маранята през града с пушка в лявата и подарък в дясната си ръка. Напредваше твърде бавно като си мърмореше, че светът е шибан и че скоро ще му го начука. Професор Професор също се взираше, но в друга посока. Той внимателно отгърна  с ръце поредната гениална закономерност, но отказа да я запише в наплюнченото от мухи тефтерче. Гениалността скоро задряма отегчена и закономерността се свря свободна под дивана.

- Обичаш ли някой сега. Обичал ли си преди. Обичан ли си сега.

- Не. Да. Не. Майната ти. Да ти го начукам, чуваш ли психясъл психиатър такъв. Мъртъв си и ти. Само да те докопам.

- Търсиш спасение млади човече. Смъртта не е изход. Убил си минотавъра в лабиринта на собствената си душа, но сега не знаеш по кой път да поемеш. Не бързай. Поседни за малко на брега на реката на спомените. Там може и да намериш своите отговори. Ще поседя до теб.

Глътка. Изстрел. Професор Професор сънуваше фрагменти от недотам лошото си детство. Нов изстрел. Котката потъна в дупката. Времето направи своя ход.

картичка

Ако слънцето можеше да чете щеше да напише своята приказка за черната дупка. Слънцето може да рисува. Скрито зад облаците. Липсващо в нощите. Бягащо далеч от хоризонта. Слънцето рисува мечтите по себе си.

Ако децата можеха да пишат щяха да прочетат другата приказка за живота на хората. Децата могат да рисуват. Бягащи от думите. Скрити от бъдещето. Усмихващи деня. Децата рисуват нас.

Ако реката можеше да сънува щеше да се влюби във вятъра. Потоците не спят. Бягат от кладенци. Скриват се от взиращи в очите на хората езерца. Измиват часовете от часовниците.

Вятърът остава сам.

Децата играят сами.

Слънцето свети самотно.

Самотата трепти. Тя не тъгува.

Самотата шепти. Тя се вълнува.

слънцето, децата, реката. Началото. Сега. Пътят.

малката билетопродавачка

„Давайте ми дребни, нямам да връщам”. Часът е малко след шест сутринта, делничен ден. Чувам отчетливо този глас. Седнал съм в близост до металните перила с дървени дръжки водеши към касите на нова, вероятно изкуствена пейка. Гарата е от уютните средни към малки,  възстановени от миналото сгради. Пълни се с рано станали чудаци водещи келемета, стари фръцли с новите си дрехи и отрудени мисли. Един лъч се опитва да премине стъклото на отдалечения огромен прозорец, за да пролази върху мозайката. Гледам го любопитно. Рано му е, макар да е лято. Таблото е срещу мен. Понадигам се към моя собствен порядък.

Пластмасовата преграда със ситни малки дупчици подредени кръгобразно някъде в средата и малко заоблено правоъгълно отворче отдолу разделят вълненията в началото на един прекрасен ден. Няма как тогава да съм чул гласа от мястото си на пейката. Опашката се поклаща тантрически. Достигналите наведено изповедалнята получават смирено своето сутрешно причастие и отминават. Светло зелена  ръчно плетена тънка жилетка, евтини кафеникави рамки за очила с ланец и боядисана според мен коса. Уморени очи имащи съвсем различни истории.  Благословията дават двете механични ръце. Билетче за сътворението. Сътворимото днес. Дървените дръжки са хладни, със съвсем малки остатъци, почти невидими все още тъмни капчици пот.

Настроих се с настроение за срещи с горгони. Подавам своята лепта с онзи мил-нагъл-гаден- мой си поглед  точно в унисон със страховитото  „me donner  un petit”. Чекмеджето скръцва. Очилата се спускат над невидимите гърди и дребната женица се изправя бавно. Няколко стъпки за сутрешна разходка на надиплената лека пола до там и обратно. Грозноватото лице отплува от хоризонта, за да се върне монахинята.

„Заповядайте, лек път”. Усмихнато благодаря и бързам да хвана лъча за съпейч. До влака има време. Запалих  клечка от кибрита, който намерих на перона. Ей така. Не съм пушач...

     

Оранжево небето, оранжево детето с оранжева мрежичка в ръка. Беше на дядо ми, но ми я даваха сутрин,  в съботите. Потичвах към хлебарницата със сгънати точно пари в ръка и прибрани моменти в джобчето на късите ми панталонки. Дребосък, не за годините си, но поради тях. Камионът беше там. Улицата ухаеше на топъл бял и топъл небял хляб. Застанах открая където ми е мястото без да имам в мислите си  никакво намерение да подхвана опашката на опашатото създание, което се бе образувало. Сега обаче ги дърпам, признавам си честно.  "Топъл хляб със сиренце, шарена сол и домати" се въртяха в главата ми  примесени с желанието  за сутрешното детско по телевизора.. Интересно обаче опашката не мърдаше. Стоях сякаш от бая  време на едно място. Опитах няколко крачки напред и „ не се пререждай келеш с келеш такъв”. Добре де, сигурно греша. Малък съм още за физичните закони на привличането и блъскането, но не и толкова за да си задам следния логичен въпрос. „Камионът достатъчно голям ли е за удовлетворяване на потребностите и на най-малкия дребен член в една опашата редица изградена предимно от уж добронамерени възрастни?”.  Решението ми даде след известно време усмихнатата хлебарка. „ Момченце, топлия бял свърши, ще искаш ли нещо друго?”  Мъмъ. В оранжевата сутрин се прибрах с няколко пасти  „мария” от срещуположната на хлебарницата сладкарница и с думите още от вратата. „От днес ще ходя само за прясно и кисело мляко. Аз казах. Хау.” Детското разбира се беше свършило отдавна. 

След училище често минавах покрай книжарницата и най се радвах на надписа  „затворено. получаваме стока”. Това се случваше поне два пъти в месеца и бе свързано с няколко видимо повторяеми факта. В затворената книжарница винаги имаше доста хора, опашката беше обичайно явление и очакваните заглавия се продаваха опаковани в едно със застояли книги като сегашните хамбургери примерно. Спомням си, че умишлено, или не книжарницата след стоката отваряше някъде около пет. Тъкмо да се струпа следработното зажадняло за интелектуална храна отрудено гмежество. Но преди  ранните вечерни прожекции на делничното кино. Аз вече бях попораснал доста за годините си и най-важното, учех природознание. Природата е хитра, това разбрах и запомних. Имах в ръка цели десет кинти дадени ми от нашите. Имах и точни цели и лакти за употреба. Чувствувах  се чудесно според законите на опашката. Трябваше да избирам между „дъга”, или нова количка на "мачбокс" за мен и да купя новите книги за нашите. Всъщност пак за мен. Отварянето на вратата бе коледа в съзнанието ми, макар че по онова време халхабер си нямах представа за значението на този празник. Отключ и. Нахлувах вътре освирепял, гладен. Грабвах като варварин дъгата  (родителите бързо я вземаха за другите деца). Знаех, че количките не свършваха веднага (после, "бабо, дядо моля ви"  важеше) и се насочвах към пакетите бестселър със сюррпрайз. „ Богат-беден”, „ Вечната амбър”, „Птиците умират сами” и „блябля”  в едно с нечетаемости. Непознати философи и неатрактивни руснаци. Доста по-късно изнамерих случайните книги-притурки в библиотеката ни. Дори прочетох част от тях. Тогава обаче си тръгвах  доволен от книжарницата. Бях особено щастлив, ако имаше и книжка от „Галактика”. Нощите станаха моето време.

После хванах влака.

Татуираната планета

Дълго време живеех със заблуждението, че Великата китайска стена с дължина повече от 6000 км е видима от Космоса и от Луната с просто,  "невъоръжено" око. Оказа се, че не е точно така. Видима е сянката на стената до разстояние не повече от 500 км над Земята (съвсем близкия космос) и то при супер идеални условия. Китайската стена е най-голямото като мащаб цялостно човешко архитектурно творение и едва ли някога ще бъде достигнат отново този размах. Въпреки размера, "стената" си остава нещо миниатюрно и е изцяло изпълнена като земна картина. Отдалечим ли се малко в посока нагоре и голямата сянка бързо гасне. Пощенска картичка, конец, косъм докато се скрие напълно. За най-близките ни и съвсем скорошни комшии «лунарите», бъдещите лунни жители китайската стена пък ще бъде само мит и легенда.

Хората сме ошарили планетата и с други, милион големи и малки обекти. Градове, пирамиди, язовири, магистрали. Това са много различни по форма, по  значение и трайност татуиращи сушата знаци. Татуировките на цивилизацията са едно от нещата, които ни възклицават. Старите белези посещаваме с преклонение и умиление. Задължително цък-цъкваме няколко пъти. С език и за снимките. Сегашните достижения зяпаме с гордост и правим сегашни  възхитителни снимки. Обикаляйки миналото и настоящето се случва реално да сънуваме  новата кула до небето. В копнежите ни тя е издигната до звездите като символ на техническия прогрес на модерния материален свят. 

Земята търпеливо и някак си сънено понася новия си вид. Когато обаче планетата се пробуди от дрямка тя пораздвижва съвсем леко някоя от одеждите си. Тогава трайните за нас следи на цивилизованост доста бързо и без наше позволение биват променяни до степен ненужност... Земята има и други, по-лоши навици, например да се пообърне (било е няколко пъти преди,  на полюсите). Сигурен съм, че тези, които успеят да се задържат след евентуален нов джъмп ще преосмислят понятието «живот». Случвало се и най-неприятното, което не е невъзможност и сега. Към планетата ни идва привлечен пленителен немалък гост. Ние го виждаме отдалеч, бунтуваме се, тъгуваме и много, много се ядосваме. И толкова. Следват порция космически земен прах примесен с последните човешки въздишки. От Луната гледката към планетата ще е различна, временно замъглена. Ще мине кратко за вселената време и приятелската Земя   отново ше грейне видимо усмихнато почистена.

На плаж в Америка където бях преди време подритнах реално една надуваема топка земя. Или сънувах това. Беше глобус с красиво очертани и оцветени в различни цветове държави. Топката пълна с въздух полетя лесно и тупна до усмихнато дете, което си я прегърна с ръчички разположени между Афганистан, Арабските държави, Северна Корея и Куба. Сетих се, че и аз съм имал глобус на бюрото си, в стаята където си пишех домашните. Въртях го често, запомнях столиците, сравнявах различните цветове/държави. Радвах се на огромните едноцветни очертания( СССР, САЩ, Китай, Бразилия) и на белите скупчвания горе и долу. В училище ни учеха, пак по шарени карти, че има добри и лоши цветове и съответно такива страни. Учеха ни и колко са важни границите и как без тях няма да разбираме кое е доброто и кое е лошото. Човек преминал тайно през границата към "лошия цвят", макар и роден добър, заклеймявахме за лош. А лош, дошъл и останал при нас, се превръщаше вълшебно в добър. Така като деца лесно се обърквахме, слушащи и вярващи на едноцветни учители. Спомням си един пролетен ден през 1986 година.  В даскалото ни събраха в коридорите и антрето със знамената и снимките между директорската и учителската (навън май валеше дъжд) и директорът ни каза, че нещо е станало случайно. Каза ни още, че заради това "нещо" не е хубаво да  ядем зелени салати и краставици и да играем много навън, но и да не се страхуваме от "нещото", което е и нищо. Доста по-късно разбрах, че вятъра и дъжда не са преценили правилно, кои са добрите и кои лошите страни и са преминали необезпокоявани през нашата граница, носейки поздрав от братски цвят. Разбрах, че донесеното е било страшно, че е имало от какво да се страхуваме, и че границите нямат никакво отношение за понятията «добро» и «лошо». Пак през 80-те, и пак в същото училище за първи път ми се разклати твърдата представа за стабилната земя. Усетих земетресение, стражишкото. Имахме математика, която се изнесе първа от стаята с всичките си формули и сигурни уравнения. Макар и изначално втрещени, ние също  хукнахме ужасени, бягайки далеко от храма на познанието. Навън директорът ни обясни, че няма от какво да се страхуваме, но за днес учебния ден е прекратен. Така лошото поклащане на земята изведнъж стана добра новина за децата.

Японците са интересен народ. Различни от другите, защото са на остров без особени богатства, защото гордостта им е друга, защото мъдростта им е дълбока, и защото при тях планетата често се пробужда и поклаща. Преди 55 и малко повече години японския народ бе първия (дано и последния), който преживя ужаса на новата цивилизационна мощ. Небето и земята се сляха. Доброто и лошото не съществуваха като в безкрайно древна, изначална притча. Останаха ужаса, мъката и болката. Днес Япония има 55 малки собствени татуировки. 55 атомни централи. Земята се събуди за пореден път точно там. Една единица наша математика по-силно нейно размърдване и цветът на острова от топката на детето на плажа щеше да стане излишен. Разрушенията и мъката пак са огромни. Болката също. Видими сълзи няма, сякаш японците плачат вътрешно. В тях и във всички нас се пробуди страшния спомен от лошата добрина. И границите на цветните държави отново загубиха смисъл. Поне за мен.

Японски плаж. Студен и мрачен зимен ден. Съборени къщи всред. Сгъстяващи се облаци, малки снежинки. Тих, пронизващ вятър. Едно японско дете стопля ръцете в дъха си. После бавно преписва уравнения от учебника по математика с пръчица върху пясъка. И плаче, събирайки сълзите в душата си. Уравнението е решено. Слънцето се процежда. Слънчево зайче попада върху лицето му. Детето става и започва да си играе с надуваемата топка глобус на плажа...

Корпорация човек

„- Съберете се около мен деца. Искам да почувствам близостта ви. Концентрирайте се тук и сега, моля ви. Това, което ще споделя с вас се нарича приказка. Ще се радвам да съприживеем усещането заедно. Точно така, благодаря ви. Започваме.

Преди много, много години малката планета където понякога заедно докосваме тишината беше различна. Наричаха я Земя, нищо че по би и прилягало другото име Вода. На земята имаше много градове. В градовете живееха хората. За тях съм ви разказвал вече. Помните, нали ? Хората се занимаваха с какво ли не и много обичаха да се забавляват. Животът им понякога преминаваше като поредица от безкрайни забавления. Чернобели, или цветни. Комични, или трагични. Едно от любимите занимания на хората се наричаше кино. В кинозалите се прожектираха филми, в които се разказваха всякакви истории. Хубави и лоши, тъжни и смешни бяха филмите, но почти винаги с добър край.

- Но какво е кино?! Какво се е случвало на това място и защо толкова са го харесвали хората?

- Мисля, че знам какво са хората. Те са нещо като нас, но са дремели само на тъпата си планета. Не мога да разбера и усетя какво е „ добро” и какво е „лошо”?!

- Ех деца, деца нали ви помолих да не се разсейвате. Приберете спокойно въпросите. Образите от миналото са запазени. Трябва отново да се концентрирате и ще ги откриете в себе си. Стига сте кръстосвали галактиките. Разгледайте картините, които съм избрал за вас. Видяхте ли филмите? Така е изглеждала планетата. Това са гори, реки, различни животни. Това е сняг, а това са плажовете... Приказно е. А ето го и човека..”

Така започва една приказна история. История от друго време, или случваща се в друга реалност. История, в която се разкрива и нашата приказка, нашите дни и живота ни. В различното време, или в различната реалност цивилизацията ни я няма, хората са забравени. Човекът е останал само като образ в есенна мъгла. Тъжен, безкрайно далечен и трудно доловим е този образ. Вечните въпроси „какви сме всъщност”, „защо сме тук и сега”, „накъде отиваме” и хилядите други сякаш никога не са задавани. Мъглата се слива с безкрая, който поглъща времето. Студено и празно е. Страховете царуват. Сигурен съм обаче, че искаме да разчистим хоризонта, за да видим. Необходимо ни е да отворим съзнанието си за мъничко слънце. То би донесло светлина и топлина. Би ни разкрило истински живи картини. Тогава и децата от другото време и място със сигурност ще усетят приказката. Така и ние вероятно ще прозрем и може би дори ще бъдем.

Ето го. Чудесно. Слънцето е винаги тук. Топлината докосва сърцето и разума ми. Страховете се топят. Виждам целта си, забравеното тогава и любимо днес кино. Избрал съм филмите, за да тръгнем на разходка. С помощта им ще стигнем до места и времена създадени от нас, за нас. Едно такова пътешествие е лесна работа. Първо е евтинко, не са необходими резервации, нито се налага мъкнене на багаж. Вземаме само най-необходимото. Чаша с нискокалорична напитка или кола за пийване и купчина пуканки за хапване. Готови сме за път. Хронографът избира времето. 2009 година. Прекрасно. Местата за посещение са три. Безценният дом Земя, близката и любима Луна и притегателния и безкраен Космос. Три са и филмите разкриващи местата и историите свързани с тях - „District 9”, „Moon” и „Avatar”. Малко тогава. Изборът на фантастичния жанр в киното не е случаен. Фантастиката реално ме открива и избира. Истинска магия е тя в моя път. Фантастиката е и модерното продължение на старата приказка разкриваща вечната борба между доброто и злото в нашето съзнание. Двете заедно образуват един неспиращ във времето мистичнореален поток с извор хилядолетия назад в зората на човечеството и събиращ притоци от всички посоки и континенти. Тази безкрайна река съхранява богатството на човешкото съзидание измеримо с обич, надежда и красота. Понякога обичам да седя на бреговете и, да отпивам от живата вода или да отмивам от очите си цивилизацията. Глътка безвремие и светлина даващи ми нужното, за да се случвам. Пак съм тук. Седнали сме спокойно. Можем да потеглим на път. Няма да затягаме колани, бихме разпилели пуканките, а и не е необходимо да привързваме реещата мисъл. Тихо. Тишина. Загасяме лампите. Заслушваме се в ромоленето... приказката започва...

История първа. Земята. Нашата гостоприемна синя планета. Имаме си посетители, смущаващо различни от нас. От далечно място. Не сме ги канили и те не настояват да ни гостуват. Така се е случило. Космическа съдба. Увиснали над главите ни, извънземните са добре дошли. Това е историята на „District 9”. Историята и на един човек - Викъс ван дер Мерв (Шарлто Когли), служител на корпорацията „Multinational United”. Всичко започва с важната мисия за връчване на известията за преместването на инопланетяните, наречени за удобство от мен и поради приликата си -„скариди” в друг, по-добър сектор за гостуване. Избраният за целта вестител е нашият герой - удобния и обикновен Викъс Мерв. Още в началото е показана и истинската цел на корпорация „MU”-търсенето на начин за употреба на мощните оръжия на скаридите. В преследването на целта си гостоприемните домакини с нескрито любопитство изучават в подробности гостите си. В поредица от обстоятелства с несръчния Мерв се случва нещото, което го превръща бързо и видимо от човек в извънземен. Със същата тази скорост корпорацията решава да пожертва човека в името на целта. Приказка е, доброто трябва да победи. Лошите са наказани по нейните закони. Исканите оръжия действат безотказно насочени срещу хората от човек, защитаваш своето право на живот и помагащ на себе си и на недолюбваните от човечеството, всъщност симпатични скариди. Така човекът, с нечовешка външност дава надежда и за нас самите, подарявайки ни силата на духа в борбата за справедливостта и истината. Героят ни дава и нещо друго и различно. Викъс ни показва стремежа към красота събран в изваяното нежно цвете.

Кадрите се сменят. Отново сме на път...

История втора. Прелитаме мигновено съвсем краткото разстоянието до следващата дестинация. Озовавали сме се на естествения и добронамерен спътник на нашата планета, малката Луна. ”Moon” е мястото където човек е открил залежи за добиване на „хелий 3” - източник на почти неизчерпаема енергия за нашата цивилизация. Енергията е собственост на могъщата корпорация „Lunar Industries”. Бързо навлизаме и в самотната история на един друг човек - Сам Бел (Сам Рокуел), обслужващ интересите на корпорацията, изпращайки събраната продукция към Земята с помощта на един-единствен помощник и приятел - машина. Инцидент, при който човекът оцелява с помощта на машината го поставя в почти налудничавата ситуация да се срещне със самия себе си, другия, по-млад Сам Бел. Научаваме постепенно истината с разкритията на Сам Бел 1 и Сам Бел 2 . С удоволствие разбираме за подбудите на корпорация „LI” за създаването на десетките/стотици клонинги на човека. Те, направените с кратък срок на действие като живот са с изкопирани от човека първообраз съзнание и памет. Клонингите Сам Бел запазват своята човешка принадлежност и възстават срещу създателите си. Корпорацията е изправена на съд за своята хуманност и божествено намерение. Човешката същност и природа са запазени. Доброто възтържествува и в тази приказка със звука на тъжна и далечна, но истинска камбанка.

Продължаваме заедно. Политаме натам ...

История трета. Заспали сме дълбоко при полета. Пробуждането става далеко от Земята, на огромната луна Пандора. Поглеждаме себе си. Това вече сякаш не сме ние. Сдобили сме се с ново тяло, синьо и различно от човешкото. Почти перфектната природна опаковка за съзнанието ни. Станали сме герои от „Аватар”. Филмът, технологична еволюция за това десетилетие. Гостуваме на мирното население на Пандора. Местните живеят в хармония със себе си и природата и черпят силата на планетата без да нарушават баланса и разрушават целостта и. Човекът, на който толкова приличаме външно не е малко и забавно синьо човече със смешна шапка, а сексапилен великан. Джейк Къли (Сам Уъртингтън) дължи превръщането си от затворник на парализираното си човешко тяло в безгрижно тичащата нова личност на корпорацията „Resourses Development Administration”. Безценният подарък е с условие - трябва да се опознаят максимално добре еднаквите по външност аборигени. Целта е обозначена, по-лесното придобиване на ужасно скъпия минерал „инобтаниум”, материалът за идеалния свръхпроводник. Приказната картина на живота в този райски свят е противопоставена на безжалостните и унищожителни намерения на хората по пътя им към залежите. Единствено „новият човек” стъпил вече на краката си може да спре агресивното безумие и да спаси истинските си приятели и семейство. Битката между доброто и лошото придобива библейски, почти апокалиптични размери. Планетата се надига, за да защити хармоничната връзка между себе си и децата си. Човекът взел страната на природата в неравностойната и борба срещу технологическия прогрес успява да победи. Така е в приказките. Красотата е спасена. Спасени сме и ние като цивилизация в правото си на съществуване. Спасени от един човек застанал срещу самата ни същност.

Седим спокойно, усмихнати. Пуканките са на привършване. Надеждата и красотата все още съществуват. Доброто тържествува в победите на малкия човек, макар и да е леко наивно като описващите го думи. Докоснати от магията на филмовата действителност пред нас се разкрива и другото лице на приказката, това на любовта. Любовта е винаги около нас, в нас. Като слънцето. Безкрайна светлинна струна преминаваща през всяка една от историите. Героят от Земята с нечовешка външност копнее за любимата си. Цветето откъснато от останалото в миналото му сърце е за нея, единствената. Героят от Луната смазан от реалността търси очите на любимата, която е най-истинският образ в засадената му памет. Героят от Космоса жертва своето минало и цял един свят, за да целуне свободно своята любима и заедно с нея да се насладят на чувствата си. Мъглата се е разсеяла напълно . Виждаме пъстротата на дъгата искряща над хората, които се обичат. Образът на човека сияе. Щастливи сме. В този миг. Щрак и лампите светват. Приказният свят гасне. Вкусът на приказната магия с аромат на вълшебство остават...

- Ухаа, беше красиво. Благодарим за тази история. Приказка, така се казва, нали ? Хората все пак са били адски готини. Дори разбрах онези две думички. Сега обаче се чупя от компанията. Искам да изпробвам една нова черна дупка и ще си потърся кола.

- Но какво е станало с човека? Къде са хората сега!? Защо не ги срещаме докато се реем свободно в космоса. Нетърпелива съм да усетя отговорите.

- Хората ли. Няма ги вече. Тръгнахме си. Завинаги. Обаче вижте, вижте и това. Не бързайте толкова, вселената няма да избяга. Погледнете този малък човек с мустачки над устните, с възголеми за ръста си дрехи и смешно смачкано бомбе. Как ходи само. Вижте как се поклаща и говори като нас, на нашия език. Това, което върти в ръката си е малко бастунче. Погледнете и цветето, което е забодено на ревера му и усмивката. Погледнете Усмивката му.

Пото...к...п

Хартиен сталкер събиран с кламери, водещ пластелинови души всред огъня ..

Въздушен цар съграден с любов от невидимите малки, за света на хората..

Дете на космоса, паднало от никъде с разнебитени сърце и криле..

Съществуване като черта в линията на безкрайния път към..

имам родители, значи съм човек

имам сърце, значи съм поет

имам разум, значи съм учен

нося любов, тогава съм ангел

нося лъжа, тогава съм дявол

вървя, дишам, чувствам....

Спира автомобил. Човек без лице. Спирам. Знаеш. Знам. Стреля. Към.

Усмивка. Бягащо дете. Падащо. Ставащо. Балони и сладолед. Криле.

Мигли. Издухана прохлада. Трептящи граници. Събрани. Ведно. Хора.

Разруха. Пищяща тишина. Скрежащ сенчест ужас. Смачкан свят. Всред огъня.

Забита в земята обърната пирамида на времето с изтичащи цветове. Никой не знае колко. До когато. Изворът носи наслада и прохлада. Ум и сърце. Всяко от тях присвоило дъгата. Някога. Пътища. Непът.

Седя под дървото. Сянката на нахапана ябълка. Сянката на съществуването. Сянката на клоните. Сянка на съмнение. Само усмивката си няма сянка. Не иска. Съскащата извивка на времето. Същото.

бяло мече. черно мече. боричкат се. играят. нощ и светлина. снегът е трева. тревата е сняг. седим неподвижно. зъзнем. в горещината. страхове..

Земята танцува.

Вселената играе.

Безкрая... кво му пука :)

Спихналите планини

Всички по-високи планини спихнаха. Ето така "псъъъ", незабележимо слято с тишината. Както спада забравен  в четвъртък детски балон, от  гумените и миризливите, не от найлоновите и лъскавите. Само дето планините постлаха нагънатите си очертания  много по-бързо. За има-няма един петък и малко от събота. Не че някой би обърнал внимание на това събитие - проблемът с мега извънземното с прилика на кит още държеше огромна влага. Но се появи вторичен ефект. Спихнаха и всички силиконови цици. Ей така. Лягаш бомба, ставаш палачинка. Първи направиха връзка между нещата малкото останали скиори, или по-скоро един сноубордист.  Алпинистите бяха заети с разчистване на света. Туристите маркираха екопътечки по китопричинените земни очертания. С пари от фонда "Марс - наш втори дом". Та по планините имаше да се спускат само цинични непукисти. Бившият сърфист от Хаваи и настоящ съдържател на кръчме "Хемингуей" в Аспен, Джереми Стенмарк получи смс от цицорестата си приятелка. Тъкмо бе излязал навън и осмисляше видимата липса на наклон, по който се бе спуснал последно вчера, преди обичайната нощна запивка с лейди гага. "Помощ, Жемиии! Умирам! Спихнаха ми циците!". Придружено със снимка на две пихтии, скриващи големите зърна. Стенмарк прояви разум и не отговори веднага. Беше естет. За да помисли, си направи чай от билките, които събра миналата година. В Рила, заедно с групата усмихнати в бяло, които го научиха на някои нови стъпки в танците. Обичаше да се шляе на такива места с такива хора. "Мамка му. И Рила ли е спаднала?" -  спокойно изпсува  той на български, докато отпиваше първата глътка. Без мед – не намери, а захар не понасяше. Спомни си, че гагата го бе питала за мед, "да спретне с него и тия билки " греян абсент по стара амстердамска рецепта. "Бездарна отвратенячка" - отново спокойно се завъртяха думите в съзнаннието на Стенмарк. После се спуснаха във фунията на гърлотото му право към стомаха, последвани от "Ебал съм ги всичките. Махам се". Беше лъжа, не му ставаше от години. Мразеше виаграта толкова,  колкото и захарта. А и имаше усещането, че няма къде да отиде. Инстинктът на естета. Над главата му прелетя полицейскотелевизонен хеликоптер. Трагедията сплотява. Телефонът му замяучи приятелски отново. С последния звуков спомен от любимата му котка  Фауст – жертва на китопадението. Смс.  "Жемиии, виждам те! Дават те по големия телевизор!". Изключи и хвърли телефона. Нямаше да му трябва повече. Влезе вътре, пъхна в средноголямата раница книга, необличана тениска-подарък, китайско джобно ножче, туй-онуй. Целуна хъркащата в леглото мъртвопияна. И тръгна.