HOMо ludEnS

за хората,
за човеците,
за децата ни


капките,
те излизат от водата една по една
за да се сберат отново след хиляди години като огромна вълна
прегърнала твърдостта на сушата
в себе си
защото
видяното е писано
това горе, е и тук долу, и в самите нас е същността
морето е всичкото, а ние сме капките
безкрайна космическа вълна
обич

играта започва на кубчета, с гайки и болтчета
конструкторите литнаха в книги
страниците пораснаха като приказни замъци и кули
в ума, в съня на мечтите
като всяка игра, тя бе нежна при своето начало
криеща дълбочината на своите най- тъмни краски
пазеща за други времена езика на змията и истинския ябълков вкус
играта бе огледалото, което забелязваше и отбелязваше дните
отражение
което изрече, че съм дете, каза че пораствам, потвърди че съм влюбен
когато ме удари за първи път с грозното
аз си го върнах
и я счупих тази игра
никой не може да счупи играта в живота

разплетох дядовата ръкавичка
хващайки нишката на справедливостта
играх си на добро, на възрастен, на пороци, на семейство, на прасе като човек
в блатото е все едно
златна жаба ли си, или обикновена попова лъжичка
всички затварят сърцето
отворили голямата уста на страха, за да получат кукички вяра и храна
кукички, вкусни сте, признавам ви го
преситен, заиграх се на очакване, но без отчаяние
докато в мръсотията прозрях огледалото
за да се погледна и поиграя на птицата без криле
летяща с чужди, събираща прашинките
на призрачната мандала

навън, от думи и плът сглобих цигулка с фини струни
учех се да свиря, уча се на играта с мелодията
проскърцващи моменти
и свети дни
мисълта за свирка къса струните на красивия инструмент
да убиеш пикасо преди да се е родил
игра на потоци от чувства
полет над гнездото от думи
чувственото огледало ще умре от смях точно след тези
смачканата жаба
е диригент на кратера с птича лава
след последната струна, оставаме аз и моето тяло
то лесно се чупи до трески, в тъжносиния пламък за близките
никоя саможертва не носи приказна обич
само болка

за хората е дома
за човеците е същността
за децата ни е бъдещето

септември

11

след вавилон
всеки ден
е септември
единадесети

15

прибират лятото
удобно седнало
то учи за себе си
от другите сезони

30

бил съм зрънце,
вдишване и „мама”
тя полива (ме) с думи
с обич, до човек

аптека "фукай"

- Дошли сме за рецептата- гласът сякаш помести зимното утро между рафтовете- цената, която ще платим е без значение, г-н Фукай.

- Благодаря за предложението господа, но не мисля, че мога да бъда полезен с нещо. Лек път.

Имението „Фукай” бе единственият имот разположен върху най- високия от трите малки хълма над града до езерото. Шинчи Фукай пристигна през 1823 година, без кон, носеше двете си дисаги преметнати на рамото. Отседна в публичния дом, защото там предлагаха стаи, плати в брой на кмета- комарджия за гористото тепе, разчисти „темето” и веднага започна градежа.  Аптеката отвори врати на следващата година. Сградата и бе отделена от основната, бе с допълнителен, страничен вход към горния етаж и в началото се посещаваше предимно от богатите, или техните слуги. Слуховете за чудните илачи много набързо разнообрази клиентелата.

Плочките на двуцветната дървена змия заскърцаха около колоната. Вратите се отвориха едновременно:

- Отказа.

- Добре. Да тръгваме.

Двигателят цъкна нервно и запали. Пренебрегна опасните виражи надолу, но не по свой избор.

Завоите се сливаха в спирала. Наскоро една истински щастлив автомобил се бе завъртял по нея като пумпал към модерния град. Петте поканени деца изкачваха сами кленовото стълбище. За четири от тях случващото бе в нощта между два сезона. Последната възможност често се пазеше до края.

Ларс Фукай обичаше работа си, града и хората му. Останал сам, той запали клечката. Съчетаваше тежкия аромат и този на абсента, с любимия си Уайлд и тишината.  Никой друг вампир не пушеше от тези пури. Аптекарят не харесваше вкуса на кръвта, не ходеше на плаж, но слънчевата светлина му понасяше. Обичаше изгревите. Хранеше се изключително рядко. Сега начупи с острите си зъби няколко ореха и пусна Бьорк, която заглушаваше писъците прииждащи в главата му.

Момчето, преметнало раницата през едното си рамо, изкачваше хълма. Уби мъжете от черната кола, които го причакаха след училище. Затвори очите им. Изми ръцете си. Накрая предизвика пожар в къщата където го бяха отвели.

- Шинчи, защо? Можеше да избегнеш срещата.

- Щяха да се върнат тук и да искат. Затова.

Вечерта момичето изпи няколко глътки от бистрата като вода течност и заспа. На първи януари то и момчето заедно направиха снежен човек до аптека „Фукай”.  Ларс собственоръчно заби малко шишенце от сироп за нос, постави старата си плетена шапка върху бялата глава и направи обща снимка на тримата. Родителите и колата търпеливо чакаха.

нас

прилично прекрасен стол
настанявам се в теб
твоите протрити джинси
моите изтъркани фрази

хамак между два момента
лягаш несигурна в мен
моите непостоянни чувства
твоите желания земни

студ и топлина

- Господин Оям, господин Оям! Забравихте горните етажи от общежитието.

Огънят се обърна за миг, но се отказа. Вече не беше гладен. Дори котките не винаги излапват всичко.

Последната клечка в малката ръка сякаш бе замръзнала. Бездомно пале, наскоро осиновено от бежанците в сградата се опитваше да стопли с език детското лице. Пожарните коли си тръгваха тихи и уморени.

фантазия

Азия е будна.

Боса качва усмивката си по спиралата дървени стъпала до тревата под небето, пуска морския вятър в стаята и се покланя пред светлината нахлуваща в мегаполиса.

Глътката топъл чай преди. И хладките струи галещи след медитацията, споделяни сякаш от див облак, но всъщност сбирани от поляната капка по капка. Чувства се по- жива. Родена е в рибарско селце на Голямата река. Сега, подавайки гласова команда към прозрачната баня, изживява и ситните, и тежките до нежност докосвания изпълнили пространството и танцува в звуците вода, сливащи се с последните благодатни секунди нощ.

Слънцето също я обича. Харесва меандрите на тялото и, невинното фотографско лице, сплетените от звездите шарени коси, които никой не може да преброи, двете големи езера, бездната на живота  и високите планини, където все спира за почивка. Никога не досажда, не ревнува красотата. Чиста природа любов.

„Керван от хиляда човека, стотици камили, толкова коне и поне деветдесет слона от месец прекосяваше пясъците водени от целта. Вечер, всеки диреше близост по своему. За да разкаже пътя, да благодари за храната, да възхвали живота, който долиташе, или да забрави за смъртта, която влачеха подире си. Един ден, въпреки молитвите, бог се отдръпна. Страховете бързо нахлуха в шатрите и юртите и обърнаха хамаците, сенките завиха от жажда, огънят загасна, думите губеха смисъл, а хората се изпокараха. Денят и нощта ослепяха. Децата поглъщаха болка и тъга наместо храна..“

Азия изважда листа от устройството и поставя следващия. Допирът от ръчно направената хартия и е мил. Мирисът също. Пише с молив, или с четка и мастило, понякога със затворени очи, а простия датчик разбира символите и прехвърля информацията върху монитора.

Закусва плод. Бавно допива останалото в порцелановата чаша.

„.. Мъжът се спира при най- малките. Изслушва историите им, погалва ги по главите и изсипва фурми в шепите на децата. Никой друг не го забелязва. Лудостта изсмуква последните капки разум от крясъците. Единствено пясъкът шепти; може би, защото пустинята е родната майка на пророка, или може би, защото самата тя е зачената от него? После странникът мълчаливо повежда една от камилите. Господарят и вади острие, но бива повален от родния си брат. Животните тръгват след водача.  Хората следват четириногите с наведени глави. Кортеж, извън всяко време. На втория ден достигат оазиса. Пророкът измива очите и нозете си, прави поклон до земята и продължава по дирите на Слънцето.“

Асансьорът в кулата известява за неочакван посетител. Азия пляска с ръка.., звукът отеква в съня ми. Никога не е бил толкова ярък..

-На кой по дяволите му хрумна да сменя и асансьорите с китайски?! През два часа ни викат на повреда… Ей, момче, ти май беше заспал в тази монашеска поза, а нещо по- така сънува ли? Свободен си да излезеш вече.