стих, докосване, откровение, мълчание

Свят човек

Един свят, но беден човек вървял по пътя си когато не щеш ли, от нищото, пред него изникнал добре сложен, млад мъж. Светецът спрял и погледнал право в очите му- сякаш прониквал в дълбокото и внезапно, без предупреждение, ударил силен шамар на непознатия. Удареният, наместо да отвърне, извадил портфейл от джоба си и подал на бедняка петдесет лева.
- Защо ми даваш тия пари? Нали те зашлевих!?- учудил се светецът.
- А ти, защо ме удари?
- Видях тъгата в теб и реших да действам с риск да пострадам- светецът с огромната усмивка докоснал яките мишци. Знаех, че по този начин ще се раздвижиш и съвземеш. Затова си позволих да те ударя.
- Благодаря ти. Бях щастливец. Сега съм тъжен. Тъгата е мост към новото ми щастие. Парите не обичат, но и те имат нужди. Вземи ги. Виждам те-  беден си, купи си нещо, нахрани се. Всеки от нас намира в другите не онова, което търси, а това, което носи в себе си. Нали и пътищата са различни?

- ОК!-  кимнал светецът. Целунал ръката на младежа и продължил по пътя, който го отвел до първата закусвалня.

Голото рамо

Голото женско рамо издължено в слаба ръка- вечно бягащ от очите водопад- е любим мой ъгъл за всяка една стая и при всяко настроение. Гравитацията отстъпва на бързия поглед. Устните помитат невинността. Пръстите копнеят подобна архитектура. Голото рамо е върхът, която не аз покорява. Планината би изкачила за мен в стих, докосване, откровение, мълчание.




Черно-бяло

Щом черна котка мине път на черна котка- полярна е нощта, мечките са страшно бели и водопадите отлитат. Телефон зъзне сам в пустинята с огромните пясъчни дюни. Светецът празнува, допивайки втората малка боза. Стих, докосване, откровение, мълчание ще получат покана за рождения ден на момичето с голото рамо.

цедено кисело мляко с боровинково домашно сладко

доброто

доброто ще отмъсти
на всекиго и на всичко
с по-добро
в сянката на тишината
от невидими звуци




приятелства

втората цигара допушва
своя кратък, смислен живот
"само по-бързо и ще съм при
изгорялата в наслада първа"
мисли си тя преди да умре

легла

изповядват телата
сънят търпеливо чака
отвъд

Супа "Екзюпери"

"Къде е твоят дядо?"
"На небето.."
"И моят е пилот! Но аз ще стана космонавт!!"




живот

навън, пред пещерите ни
жените перат черги
вътре, е огънят, който никога не гасне
мъжът се връща звяр
сити богове




как си

"как си?"
"само, ако знаеш.."
"знам, но как си?"
"знаеш.."





зоопарк

пред отворената клетка
неизяденото момче клечи
момичето подава ябълка
на мечките и се смее





Сто градуса по Целзий

Зимен плаж. Празен град.
След спомена по Слънцето-
кипеж, целувки- и водата гасне.
В порцелановите чаши
в горещия липов чай
плува резен лимон.





Опитност

Общуваме чрез тишина.
Тя говори.
Правиш ли чай?
Аз мълча.

в морето

хвърляш жадна усмивка
дави се
вълните я бутат назад
при брега

гений

 

  Той е обичта и настоящето, понеже построи дом, отворен и за яростната зима, и за глъчкта на лятото, той, който пречисти питиетата и ястията, той- чарът на полегатите места и на свръхчовешко наслаждение от всяка спирка. Той е обичта и бъдещето, силата и любовта, които ние застинали сред яростта на отегчението виждаме да преминават по гърмящото небе и възторжените знамена.
  Той е любовта, съвършена и отново преоткрита мярка, удивителен и непредвиден разум, той е вечност: любима машина с фатални качества. Ние всички изпаднахме в ужас пред неговата богоугодност и пред нашата. О, наслада за нашето здраве и порив на дарбите наши, егоистична обич и страст към него-  той, който ни обича в своето безсмъртие.
  Изникна в паметта ни и поема на път. А щом като Боготворението му в нас се стопи, прозвънява неговото обещание, звъни: "Назад суеверие, стари тела, семейства и възрасти. Именно тази епоха се срути!"
  Той, не ще иде, не ще се откаже от никое небе- не ще изкупи ядовете женски и на радостите мъжки, на цялата тази греховност, защото всичко това става, докато е тук и е обичан.
  О, неговите дихания, лица, надпревари, ужасната бързина на усъвършенстване на форми и дела.
  О, плодовитост на духа и необятност на всемира!
  Тялото му! Мечтаното изкупление, пропукване на прелестта, сполетяна от ново насилие! Ето го, ето го! Всичката древна коленопреклонност и привдигнатите скърби го следват.
  Неговата светлина! Унищожава всички звучни и припрени страдания сред най-гръмлива музика.
  Неговата крачка! Миграции по-многолюдни от някогашните нашествия.
  О, той и ние! По-благосклонна гордост от изгубеното милосърдие.
  О, свят! И ведро песнопение на нещастията нови!
  Той всички ни позна и всички ни обикна, Нека съумеем през тази зимна нощ. от нос до нос, от гръмливия полюс до замъка, от тълпата до плажа, от поглед до поглед, с изнурени сили и чувства, да го повикаме и видим, и да го изпратим обрано, а под морските талази и високо по снежни пустини да последваме неговия взор, дъх, тяло и светлина.

Артур Рембо
 

петте хапки щастие в купичката на уличния разказвач скитащ се по чуждите места и своите брегове

  

Човек, трета ръка живот

Куката потъваше с бързината и ловкостта, които можеха да се видят единствено в сцена от моноспектакъла на копие в ръката на полинизийски рибар: находките следваха една след друга. Мъжът, който не спадаше към пиратската гилдия, приличаше на бесен глист с ушанка на главата, обут в кално-зелени, гумени ботуши. Не виждах лицето- само обратната страна, или бледожълтия гръб на якето, но пръстите му- те омагьосваха, знаех, биха постигали злобата от ноктите на хищна птица- толкова дълги и остри бяха пръстите. Както думите впрочем. Изровил дънките, той се завъртя. Стоях встрани от контейнера, но все пак доволно близо- крачех напред-назад във времето и по ръба на кръга с радиус три метра, три години и три живота и епицентър астероида. Клошарят премери талията в лакътя си, внимателно провери всеки ръб, шевовете, за дупки и скъсано, закопча и разкопча копчетата поне на три пъти, накрая подуши дънките като псето от детството и с доволство ги напъха в окъсания си самар „Младост“. Пристегнал сопата с куката към раницата, щастливецът запраши напред към следващия уличен мол.

Опитност 

Общуваме чрез тишина. Тя говори. Ти правиш чай. Аз мълча.

Изповедалня

Отвън изглеждаше обидно малка. Така вътрето се усещаше като влизане в „дядовата ръкавица“, но без приказните герои, все пак преживяването бе интимно. В двете помещения- тоалетната с душ и мястото със затъмнено отвън прозорче, човек имаше възможността да се почисти- външно и вътрешно, като се изкъпе и остане насаме със своя бог за молитвата, или просто за разговор; монтираната техника предоставяше допълнителни опции: получаване на видеозапис, снимки, или разпечатка на думите- файловете се триеха автоматично с момента на напускане. Първите няколко кабинки в столицата по "Програмата“ бяха платени,  символичното- новата монета от „два лева“, или равностойността в бели и/или жълти стотинки. Съвсем скоро „изповедалните“- така журналистите нарекоха КЗЕЛИДН*, бе и по-кратко- се пръкнаха по кръстовищата на по-големите булеварди. Имаше ги и във всеки квартал, дори в по-новите, бяха напълно безплатни и на практика ограничения за времето на ползването им не съществуваше.

*КЗЕЛИДН- кабина за естествени, лични и духовни нужди

Пробуждане

Червеното събуди оранжевото. Оранжевото жълтото. Жълтото зеленото. Зеленото синьото. Синьото индигото. Индигото виолетовото. Виолетовото червеното на дъгата, която вечно попадаше в чуждите сънища.

Крачещият есенен парк

Замислен, паркът крачеше покрай дърветата. Поривът на вятъра, който го превари тичешком, подгони купчинката. Под напора потокът листа се разпиля до звуците на любима мелодия от цветове и паркът махна с ръка в друга посока- тази на нищото, с усмивка на забравен клоун. Последваха нови девет бавни крачки, а към същността му вече тичаха групичката шарено-щастливи щърбулчета от ЦДГ "Звънче", които моментално му прехвърлиха вируса на детството. Децата продължиха със заразяването на света. Паркът седна и седя без време на пейка обградена от мислите, любопитните облаци и мравките на светлината. Заваля, но първо бе Слънцето, после и капките дъжд. По пътя към следобедната дрямка паркът се спря пред дървото със стъбло накичено с множество „очи на Буда“. Очите намигаха едно след друго.

четири миниатюри

Клоун

После бурята отмила от есента и захвърлила малкото останало от лятото клоунът събра всички свои бои, гримове и гримаси в пазарска чанта, подмина в бърза крачка: поляната, големия магазин, стадиона- никой не го разпозна без маската и по мокрия стар асфалт се озова в гората където седмици наред рисува по листа, треви и клони за Хелоуин, а паяците му свиреха на арфи.

2019

- Любимата Ви напитка?
- Вода. Чай.
- Политик?
- Не. Короната на дърветата най-добре я кастри самата природа.
- А какво мислите за смъртта?
- Защо да я мисля?! Убих я. Дойде ли му времето, пак ще се съживи.

Мъжът

Водеше войната срещу себе си успешно на всички фронтове. Вече бе повече от убеден. Щеше да победи.





Сатурновата дупка

В Сатурновата дупка, на сложното по природа маце, изпаднаха жълтото пате за баня, двата самосвала- беларуски и руски, три саможиви проевропейски вятъра, пет яки марципана, девет плоски батерии и самият Мост Мостович, който вдигаше и спускаше бариерата вече за кеф- пенсионираха го след като новият път към язовира разкара черния от модерната карта. Мост Мостович опита марципан, пак за спорта, защото принципно си падаше по шоколади с крави на опаковката. Жълтото пате Жулиета подреди батериите в нещо като пееща подиум-сцена, пална фаровете на камионите с размах и докато се плезундреше на най-смотания от ветровете развъртя сатурновите петшесетнайсет обръча. Мацката тъкмо водеше блеещото бяло стадо по черния път