смешки, тъпи и мало умни

Комшията бе кръстил дакела Дарвин, едната котка Петър, а другата Павел, защото сам се чудеше какъв е. Нищо, че в квартала, дори и папагалите го знаеха Спас Мастиката.


**

Жажда. Завъртях кранчето. Потече нет-а. Наведох се и отпих. И пих, пих, пих... Все оставах жаден. За вода.


**

Брайън Мей, Ванеса Мей, Тереза Мей и.... Тереза Маринова с трети пореден, неуспешен опит за манш. Сега на четири купи.


**

Омразата е плесен. Болка-спомен по стените на ума. Простете. Забравата- превърната в цвете. Превърната на стих. Нека бъде само тъжна песен.


**

"Ние ви возим? С нас сте до кРая!", ЕърДоган


**

Нито един политик не говори със сърце. За душата даже не ми се и мисли


**

"Ние ги хващаме! Съдът ги пуска!! Ти рипат в гората. Затова сечем",  от стенограма на правителствено заседание

По стълбата на ангелите

                                       

                                      "Има хора. Има човеци. Има крале.

                                      Има и туби с лайна.",  Маркъс Енгелс, палач

                                      "Свободата-

                                      нима мъртвите поети пеят песните си

                                      с езика на вечните господари?!“  

По улица на разрушавания от варварите Йерусалим, пророкът Мохамед яздеше кроткото магаре. Две преки по надолу, преди Театъра, Чарли Чаплин и Хлапето  поставяха прозорците на новата сграда на Библиотеката.

Посрещнаха летящото килимче над Хамбург със залпове. Първи по него стреляха полицейският патрул. Спецчастите със снайперите казаха "здравеѝ". Неколцина из мирните граждани с "Калашников" отправиха празнични салюти.

Совалката "Тръмп" кацна на Марс. Астронавтът Назиф слезе, поклони си ниско и заби знамето.



Цивилизация, влюбена до болка в страховете си, ражда демони за собствения си луна парк. Срещу билетчето на входа ще получите пушка за тати, пистолет за мама и всички дружно на камиончето на ужасите и в зоната на брътвежите.

Зоната на брътвежите

Пилата еПилат (носеше с описуема тъга мъжкото си име заради разсеяното Горно До, което попълваше регистрите) се влюби надеждно в Пирата Перат- с трите златни зъба и дългите нокти на кутретата и палците- исландски маникюр, но когато се опитваше да го заговори се чуваше онова:
- Пилате Пелат.. - горката пила бе с изтъркано "Р" от прекомерното му ползване и ХоПоХотамът се разлистваше вследствие плюнките смях в салона за грозота.
Опосумът Оптимист IX, описващ всяка история от Зоната на брътвежите, прецени, че тази- на Пилата еПилат и Пирата Перат, е "без пелеспектива", спря да я списво-стопанисва в шрифт "гръмоглас"и тя избеля.
Пилата еПилат, чула за решението на Опосума Оптимист IX от самата ЧуЧукПатка, толкова се разстрои, че собственомъчно изпили надписите на 173 сърдечни пейки и офърша половин дузина рояла до клавиши преди да падне изтъркана в буркана с мармалад на Петърчо.
- Петре, мий си зъбите, молитвата и гася!
- Но...-!?
- Няма, "но". Няма "до". Утре отиваш и си вземаш шестицата от тотото!!!

- ХоПоХо- каза Хопохотъмът и продупчи со задните си зъби билетите на облаците за Пусти дол- три по-малки и млади облака със завързани торбички за повръщане под шийките и с китки пресен магданоз боднат зад ушите наместо обеците от стафидени миди от Спаначените мини.

Изведнъж настана абсолютният непрогледен чер мрак; горе, където по това време си беше тъмното на фенерчета, светещите реклами и светулки, и в долната, светлата част. Ам-ам, който се скитореше покрай звездите- някой завалия  бе изпуснал каишката му- ах, какво безразсъдство по отношение на пале, биха възкликнали хората, но тях вече ги нямаше- бе глътнал неволно Земята.

По стълбата на ангелите, птиците се завръщаха в гнездата си…

                                                  

                                                  снимка: Диляна Димова

Отсъстващо присъствие

                                             

                                                 „Всяко дърво прави сянка, 

                                                  но от всяко дървен философ не се дялка“, 

                                                  Източна мъдрост

Мобилното устройство по няколко пъти на ден известява за ангажимента ми към деветнадесет приложения; длъжен съм да актуализирам и фейса. Телефонът е умен. Първата клетка, брънката, или амебата по пътя на бъдещият изкуствен интелект. Плъзвам пръст и с точката концентрирала в себе си хиляди мои умиращи клетки натискам „Х“ за изтриване. До следващото припомняне. Дните напомнят за мечтите си чрез срещата по Главната в Търново с щастливото семейство и малчугана им.

Истината затваря очи за своите грешки. Прави се на сляпа джанка. На разсеяна диня. Истината, макар да е най-бързата линейка, често идва когато си напълно здрав и не рядко забравя за теб, когато си в нужда. Тя (Той е истината в слипове и потник) обитава бутилките изпити с приятели. Хълцука на дъното им. Оригва се и пърди. Истина е, че не изпитвам чувства към алкохола. Че в дългите периоди от време унищожавах алкохол в големи- харесва ми клишето- промишлени количества, за да предпазя с показността близките и колегите си от пагубното му влияние. Истината е и че просто се наливах. Истина и самоирония. Финален рунд. Касисус Клей изправен срещу Мохамед Али. В Старата ни столица. Изгубилият танцува лимбо под лъчите на лунната дъга.

-Давай смело, слагай ги тука, и бирите са за нас! Не се подвеждай по интелигентния вид- Цанев, с вечната си окуражаващо-подкупваща усмивка.  В костюм и риза- задължителни за дребсън директор в пивоварна- той,  не че и аз не съм културка. Седим след работа в „Сити пъб“  в Търново пред поръчката от два двойни „облака“ и две големи наливни тъмни. Милото колебание е поставило коктейлите на масата, но халбите се поклащат върху таблата. - С вторите бири да ни донесеш и от тези трътчици и соев сос- пръсти на аристократ върху менюто. Мерси. Запиши си, умните винаги си записват. А видиш ли го ей.. (сочи мен и ме перва по челото). На нищо не мяза, само защото се прави, че помни от малък.

Във Велико Търново няма нищо „гнило“. Градът все някога е притежавал тайнството, носил е атмосферата от онзи свободен, сладникав аромат, в който се разтварят и звуците на джаз, и драмите на поетите по местни и прииждащи красавици, и копнежите на всяко изкуство. Днес „Великото“ далеч не е Хамлетовско и трудно надмогва носещото се усещане за правилност преди, по  време и след сменящия прическата на цифрите си ежегоден календар с лице на миловидна река и снага в изкусното подредени лъснати камъни под формата на история. Янтра вярно си приличала с Мисисипи-  кипри се с короната- „Река на своя град“. Денят се ражда и пакости чрез Хък и Том в по-друга действителност.

"Да бъда" го може детето. Моноспектакъл. „Малкият Интер“, историческата част на Търнвоград, точно до Уредителното  и в близост до Камъните (Царевец). Дамяна е актриса и играе пред нас четиримата, но не за парсата-  домашна лимонада, а в плама на детското, неподкупно и честно въображение, което е готово да погълне целия свят като един хамбургер. Разказът за резенът лимон приключенстващ по ръба на вселената „чаша“ е само неин и само тя има право да го разкаже в подробности и цветно когато пожелае.  По „Гурко“, възрастните плуваме в океана на нейната игра, всеки в своята си лодка от проблеми, тревоги и очаквания. Дамяна би могла да бъде и ще бъде (вярвам) много добра актриса и всичко онова, другото, до което въображението я отведе в бъдещето.

В миналото, след адски купон, се озовавам в разпъната палатка, в абсолютно празен хол, в апартамент в Търново, близо до стадиона. Не помня, Цанев, не си записвам, може да е имало и нарисувани цветя по стените и на пода- домакинята все пак беше художник като теб; то и ти не запомни, че по време на запоя ни в пъба проведе едночасов разговор, дори не вярваше на паметта на телефона си, а ти падна и батерията,  че и с моя продължи…  Непоисканата  истина е досадна освен за другите и сама на себе си. Но мечтите и красотата са особеният вид истина и заедно с обичта заслужават да бъдат натрапвани всеки път. И без пътища дори. Заглавието  („Отсъстващо присъствие“) довя странстващият вятър, пътуващ от Северна Африка към себе си чрез теб, Ел. Заето е от една бъдеща фото-изложба свързваща моментите- на  Изтока и Запада, на Ориента и Дисниленд, на морето и града. Отсъстващо присъстващи, ръка за ръка, във Велико Търново се разхождат миналото, настоящето и бъдещето. Семейството щастие.

преди изгрев, защото залезът

                                                                                        слънцето

                                                                                        нощем с бурка
                                                                                        през деня без нея
                                                                                        носи кръста





Три кратки приказки


Кратка приказка със щастлив край

Веднъж имало хора.

__

Кратка приказка за мъдрец

Веднъж имало.

__

Кратка приказка с отговор

Веднъж.

__

Кратка приказка..

- Нали три?!
- Ти пък откъде се взе!?

***


Винаги (днес)

Никой не се събуди.Утрото заплака- нямаше да има утре. На прага спяха чифт изтъркани обуща и чифт протъркани пети. Завинаги днес.


***


"Драсна клечката за зъби в стената, тя пламна и пламъкът освети стаята- все същото- загасналите свещи, заспалите клечки- кибритени и зъбни, празните кутии и отрупаните маси. Сенките на котки се гонеха със сенките на мишки. Той взе някаква четка за зъби, потопи я- първо в съзнанията, после в сърцата и започна да рисува- отново и отново- същината. Своят портрет", из "Бог рисува нощем"



***


магарешки

- светлината е упорито магаре!
- кон е!!
- защото препуска ли?
- защото пасе!
- то и магарето..
- то не препуска!

__

мотор и магаре:
-ти колко коня си?

__

малко преди да умре, магарето, което цял живот носило на гърба си мъдреца, проговорило, но не му казало нищо.

Моливи

Бе седнал върху остатъка от дървото, за да почине подир изкачването и мислеше за преди. Дървото ухажваше всеки с прохладата на клоните си. Наведе се. Сянката на пъна побираше едва няколко мравки, които се лутаха около огромния бръмбар влачен от най-дребната сред тях. Разбута ги с молива…  Сянката му липсваше. Жегата го дразнеше. Войниците, тръгнали нагоре, го захапаха с малките си челюсти. Момчето вдигна ръка, наду бузи и вятърът издуха мравките.
Под клоните се бяха целунали. За него бе нещо ново. Като рожден ден. Коледа по никое време.  Сезоните в едно. За нея- лятната й ваканция.
Извади джобно ножче, задялка молива и засипа със стружки дребните. Оформи острието му. Бодна езика си с графита - стори му се вкусен. Мравките дружно отнасяха дървените остатъци между цветните листа. Искаше му се да плювне върху им, да се излее след вятъра. Въздържа се. Започна да оформя сянката върху листа.
Той, или тъгата му, се озъбиха на хладния дъжд. Капките се превърнаха в прозрачни барабани, които отвърнаха на поздрава. Есента ползваше и цветните. Рисуваше единствено нощем. Бавно. Денем спеше в гората. Долу, в ниското, боботеше малката семейна фабрика за моливи. Камионите спускаха последните трупи.
Момчето сгъна белия лист в нещо с криле. Прободе с молива две дупки за очи. Сляпата птица литна и кацна при близкото дърво. Момчето все още не знаеше, но скоро щеше да открие нов приятел- есента.

Небето над малкия град, небесата в големия град- полети и кацания

1.

 Късметлия съм. Знам си го. Накъдето и както и да се обърна и погледна- виждам реалност. Пиша щуротии, но все някой и някога ги зачита. Звездите, под които съм роден, се подреждат по свещения, специален начин на три месеца. В невисокосните години...
Малкият самолет кацна до мен. Перфектно свършена работа. На градския площад. Пред киното. Встрани от фонтана. Писателят, който слезе.. Познах го. Не беше Ричард Бах. Нито Ромен Гари. (Споменавам ги, защото те двамата и моят герой са страстни любители на небесната шир. Тримата управляват самолети с професионални книжки!) Полетът закъсняваше с има-няма седемдесет години. Мъжът бе смъкнал пилотските си очила. Свали капака, представи се- Антоан дьо Сент-Екзюпери и веднага попита за края на войната. Не си падам по историята, помня някои факти и затова пробвах набързото. Разказах му за атомните бомби. За разделението на Изток и Запад. За Стената. За Обединената Европа. Говорих малко по последните конфликти, за бежанците и тероризма.. Поздравих пешите патрули по центъра. Явно никой друг не виждаше самолета.
"Ти не си Малкият принц, нали?". Обясних на писателя, че не съм принц, че не съм и толкова малък и че с радост бих се запознал с неговия герой. Антоан, минахме на „ти“- говоря само български, но се разбирахме чудно- ме изгледа странно, с онова особено изражение- ще го помня винаги, с погледа, който кара и разумните да вярват: "Малкият принц не е герой, Миро. Той съществува и вече е пораснал . Винаги съм мислел, а дали ще го позная след време?"
Купих сладоледи. Седнахме на пейката. Около нас- хлебарки. Пейките висяха сами в трите равностойни картини: или валеше силен дъжд, или бе късно през нощта, или бяхме в ранния следобед на горещ, летен ден. Картините са само фон. Лесно се сменят.
- Хубав сладолед. Ти с какво се занимаваш?
- Опитвам се да пиша..
- И?- Антоан изяде по-бързо, да не кажа и по-лакомо, своята фунийка. Аз се смятам за шампион в тази област?!
- Рядко бивам разбран. Мисля..
- Явно мислиш много. Така не се пише. Може би усещаш къде бъркаш. Всяка история, каквато и да е, трябва да има свое си сърце. Сърцето пулсира. Смесва мисли и емоции. Няма ли сърце твоята история, би родила глухоням и сляп сюжет. Позволи  на душата си да командва парада на думите.
- Антоан, можеш ли да ми нарисуваш сърце? Като твоето! И да ми го дадеш, да речем, за петнадесет години? Или поне за десет? Пет? Моля те, Антоан!- не помня защо и как се осмелих да изръся тази чутовно глуповата наглост.
- А ти какво ще направиш за мен, Миро?
- Ще напиша истинска, жива история, в която кацаш в родния ми град, говорим и ядем сладолед. Обещавам, че ще пазя сърцето ти и ще се грижа за него, Антоан!
Писателят се качи в самолета. Порови в раницата, скокна на земята и ми подаде един добре запазен лист.
- Писмо. До жената, която обичах. Така и не успях да го изпратя. Вероятно тя вече изживяла своя живот. Имала е деца, има и внуци... Прочети го . Ако ти хареса. Ще я потърсиш, нали?
Прибрах листа в моята раница. Сгънат в книгата.
- Обещавам, Антоан.
Мъжът ме потупа по рамото. Вдигна ципа на якето, пристегна шалчето, свали очилата върху очите си, постави ръкавиците, смъкна люка и вдигна палеца си.
Самолетът направи няколко лупинга над Камъка и се сля с посоката на Голямата мечка. Мушна се в дъждовния облак. Превърна се в слънчев лъч.
По пътя за дома прочетох писмото. Обичах и осъзнавах, че едва ли някога ще напиша нещо толкова.., толкова! Думите се криеха и не помагаха в случая… С обичта живеем всеки ден, но да я опишем (истински) можем само веднъж в живота.

2.

 Лятото обича хората. Както и те него.

"Имам си телевизора". Пръстите очертават екран в пространството на нивото на очите; мъжът, седнал на високия половин бой бордюр, е с мръсни, груби, но видимо силни, съдбоносни ръце."А ето я и спалнята ни", продължава той, изляга се в тревата зад себе си и главата му аха-аха да опре видимо уплашеното дърво. Същински лъмбъртов тип-брадата, карираната риза… Липсва единствено брадва, тоест, страхът на дървото поне засега е неоснователен.
Изходното от НДК ареа. Мъжът мяза на Ботев  Казва "ние". Затова във върволицата затърсвам втория хъш- Левски. Едни луди за свободата. Бунтовник-добряк. С мисия в революцията на чувствата- множество неспирни заигравки и комплименти: "Шапката ви отива, мадам."; "Страхотна мацка, брато"; "Ще вечерята ли с мен, госпожо (към по-възрастната дама с кокера)"... Левски вероятно проси някъде за бирата за мача, или купува парче пица от разпродажбата на кофите.. Тълпите плуват в жегата. Кораби без екипаж, без пиратски флагове, мечти и надежда. Спускат се по "Витошка". Без плам и революционни песни. Метрото се строи ударно.
Нощта на топлите сенки. Алеко е оживявал и е подкарал забравен байк по забранената алея. Полицията е на крак и чопли семки.
"Вашето име?". "Щастливецът съм". "Гражданино, вие сте пиян и нарушавате закона. Затова моля да ни послед.. Чипева, Чипева. Някой е задигнал статуята на Бай Ганьо!?! Звънкай на колегите да видят за онези, скитниците, че мамата си трака!"
Утрото се прозява. На своята пейка, преди пробуждането на книгите, Пенчо и Петко обсъждат поредния Джулай. До тях, сгънат на кравай, кротко сънува дългокосият младеж пресрещнал изгрева. Тайфата му е по къщята. На Женския пазар. Пазарувам плодове с роса- купувам череши, кюстендилските хрущялки, евро и двадесет килото. До мен Ботев и Левски нагъват кашони за хартия и с любопитство чувам как обсъждат новата книга на Г.Г.
"Младеж, а знаеш ли, че вечерта някой е задигнал статуята на Алеко?! Серсемите му недни! Държавата закопаха, сега и с културата искат да приключат!"
"Лелче, може в дупката за метрото да се е скрил Щастливецът?! На тоя пек, по цял ден и то толкова навлечен, как да изкара чиляка!? Череши да ви почерпя? Вкусни са!"
Възрастната дама гледа все едно аз съм изтрещялката и ситно-ситно се дръпва встрани. Сипвам по шепа на хъшляците от черешите и хващам кривата права към гарата.

Начало на формуляра