щорм

                                                     

Главната във Варна. Горещ летен ден. Гларус каца върху уличен часовник показващ 11:17 часа и го покрива с крилото. Голото момиче, което бяга и крещи, че срядата е най-прекрасният ден за край на света, спира до отворената входна врата на триетажната кооперация, поглежда вътре, прекръства се набързо и отново хуква със същия вик. 

Вторият етаж на сградата. Спас звъни на вратата. Андрияна, която е чисто гола под късия халат, отваря и веднага забелязва в значително по-младия от себе си мъж погледа с блуждаещите очи, дълбоката прясна резка на лявата буза и недопостимия за курсант вид- обърканите копчета на мократа от пот униформена риза и мръсните обувки, с развързана връзка. Младежът пита жената, дали тя не е Диана, известната гадателка от Синдел. Андрияна, която знае за Диана, казва името си и обяснява на Спас, че гадателката, от втория етаж на кооперацията-близнак е на лечение от месец. Спас се обръща към стъпалата разочарован. Андрияна го докосва по рамото и пита за проблема. Младият мъж се връща, погледът му става по-мрачен и той тихо обяснява, че втори ден търси сестра си, която след провал на изпит е обявила, че ще се самоубие и че вероятно вече го е сторила. Андрияна го успокоява, казвайки му,  че заявилите самоубийството на глас никога не го правят истински. Жената хваща пръстите на ръката му и го кани вътре с думите, че е сама и би се радвала да поговорят. Спас дръпва ръката си. Прави крачка назад, но се спира с думите, че ще влзе единствено и само за чаша вода.

Вътре Спас се събува и тръгва след Андрияна по дълъг и мрачен коридор в тъмна ламперия. Двамата влизат в дневна с включен климатик. Жената кани младежът на едно от креслата и преминава в съседната стая. Освен креслата, в дневната има старинни мебели, картини, пластики, фигури и сувенири от цял свят. През японската врата, Андрияна се интересува за името и Спас се представя първо с фамилията Ненов, но после казва и цялото си име. Андрияна се връща с поднос с две чаши с домашна лимонада, марля и риванол. Посочва резката, Спас кимва и жената почиства раната. Курсантът не дава вид, че усеща неприятната манипулация и обяснява, че раната е от кучето на приятелите на сестра му Милка. Спас изпива на големи глътки чашата. Андрияна влиза в съседната стая, бави се малко и когато се връща, освен кана с лимонада, носи униформена риза. Жената казва, че съпругът й е капитан Пехливанов и че нейният син също е бил курсант, но само за година. Спас се обръща, сваля ризата си и Андрияна се заглежда в мускулестия гол гръб. Преобличайки се, младежът пита жената, дали случайно не са се засичали във Военноморското училище. Андрияна отричайки се приближава...

-        

Бранимир пуши през заведението където работи като помощник-готвач и поглежда телефона си. Часът е 11:18. Голото момиче минава покрай него, махайки с ръцете си като крила. Бранимир хуква след „птицата“ и успява да я хване. Младежът веднага съблича тениската си и я нахлува върху голото момиче, което води до заведението. Той моли свой колега да звънне на 112 и да обясни за ситуацията; че познава момичето, което се казва Силвия и че знае за нейния сериозен психичен проблем. Силвия сяда на посочения стол без да се противи, вдига върху него краката си и притиска глава. Бранимир и носи вода. Телефонът му писуква. Бранимир чете смс-а: „Tq pak zapo4na igri4kite” Младежът свива юмрук и удря няколко пъти дървената греда. По кокалчетата му се появяват кървави белези. Бранимир влиза за минута в заведението и се връща облечен с рекламна тениска и с малка раница на гърба. Минавайки покрай момичето, Силвия внезапно протяга ръка и сграбчва неговата. Очите им се срещат. Силвия се опитва да каже нещо, но Бранимир се отскубва и излиза на главната улица.

Диана стопира куфара, който влачи и пуска кученцето на земята. Уморената от десетте крачки под слънцето след таксито жена, се строполясва на пейката на Главната. По нейна молба, учтив възрастен мъж я уведомява за часа- 11:19. Диана благодари и вади ветрилото си. Топлината не спира тормоза върху туристите, които пълзят по улицата. Птиците летят ниско над тях. Диана притваря очи и когато ги отваря след известно време, вижда пред себе си Бранимир. Той сяда до нея на пейката. Въпреки жегата, младежът прилича на голямо огнено кълбо. Диана казва на Бранимир да не прави това, което е решил. Бранимир става от пейката. Мопса започва да лае. След 100 метра младежът вече е във входа, бавно изкачва стълбите до втория етаж, спокойно влиза през отключената врата и пресича коридора до дневната. Отключва вградената в стената каса с ключа от фруктиерата, изважда от нея револвера и още по-бавно го зарежда. Връща се в коридора; вдясно е синята врата. До нея, преплетени, лежат халат и панталон. Бранимир влиза. Спас и Андрияна се чукат върху неговото легло. С двата точни изстрела в главите, Бранимир убива майка си и своя приятел. Оставя револвера. Изважда телефона от бермудите си и звъни на 112.

Военноморското училище. 10:05 часа. По радиото, женският глас изчел кратките местни новини предупреждава жителите и гостите на град Варна за над 90% възможност за щорм придружен с проливен дъжд в обедните часове. Спас гримасничи пред огледало в стаята и все пак прави резка с швейцарското джобно ножче подарък му от Бранимир. Младежът закопчава накриво ризата си и вади стари обувки от кутия в шкафа. Момичето, наблюдаващо скрито зад вратата, се обръща и хуква към двора където подплашва птицата. Гларусът излита.

12:14 часа на часовника в полицейската кола. Започва проливен дъжд. Вятърът заглушава дори полицейската сирена.

                                               

                                                

                                                

                                          

танц

Кривите, неподчинили се на ревматизма пръсти ловко сглобиха всички големи, по-малките, съвсем дребните и почти невидимите детайли. Устните вляха капките роса- сълзите щяха да бъдат истински и целунаха очите и пак пръстите леко притиснаха голото сърце- тя се съживи. Играчката някак бързо се раздвижи, но и още по-бързо се катурна върху нелакирания, прояден от червеите и пълзящите мечти буков под. Старецът спусна тежката ръка. Момичето я хвана, скокна, поклони се покорно, като сърна и с внезапна ловкост издърпа своята, за да се завърти в най-бързия пирует; гравитацията се надигна и то падна. Непохватността на младостта завъртяха черното и бялото в мъдрите очи и цветовете, подобни на пазените от дъгата отвъд реката, оживяха.
- Как се казвам?- момичето изтупа несъществуващия прах от роклята си.
Мъжът заприлисти голямата книга и прибързаността хукна по страниците.
- Избери сама.
- Реших. Не ми трябва име. Не ми казвай и своето. Ще ми покажеш ли как се танцува?
- Ама аз.. не умея.., извинявай..
- Тогава ще те науча! Прегърни ме. Не, с другата ръка. Сега стъпката вдясно. Другото дясно!Още една.. И внимателно старче, ще паднем!

Осем, осем и половина

8:04
Контейнерът е приближен от важния господин с лъснати обувки, широки панталони с тиранти, бомбе и онова в ръката, на което се подпира и което отдалеч прилича на метална бастунка. Запушвайки носа си, сърът се навежда и започва да рови боклука с бастунката. Ръкавиците му- вехти и по-сиви от мустаците. От джоба на сакото си сърът вади канап и пристяга разгънатите и внимателно подредените кашони. Вятърът донася уханието от последните динени кори.

8:12
Контейнерът е прескочен от паркурист, който се хваща за ръба и се премята- широка тишърка, кецове.. Забавно е как бейзболната шапка се озовава в отвора. Но още по-смешна е реакцията на пича, който в опита си да я извади, стряска полудива-полуградска котка, която подскача и изпуска плячката си от уста- безобидно мишле. Момчето, падало по гръб, бързо се свестява. Слага шапката и се мята към парапета, през който се е промушила мишката.

8:18
Контейнерът е пиратски кораб пълен със съкровища. Или контейнеровоз. Сомалийският пират- гол до кръста, по елек, брадат и черен от мръсотията субект, го превзел на абордаж и мачка с тежките си работни обувки алуминиевите кутийки, които са се предали в неговите ръце и тези, многото ръце, на бога на рециклирането. Пиратът пълни чувала, мята го на гръб с отработените движения на Стареца и минавайки покрай мен смига: „Шефе, цигарка?“ Вдигам гузно рамене.

8:27
Контейнерът ще отвори след три минути като библиотека. Дребното същество, нещо средно между Йода и Майка Тереза, си ги реди на глас. Споменава Платон. Чувам неласкави нещица и по адрес на Витгенщайн. Човечето (мъж ли е, жена ли, що ли?!) се повдига на пръсти и сякаш от рафта за книги вади първата. И същата тази блажена усмивка на баничар подаващ блажната хартия с баничката- по-същата дори. Запечатвам я. Опитва да завали.

8:34
Контейнерът е публичен. Котката се връща. Води и друга мацка. Двете скачат вътре. Чува се тупуркане. Мяукане. Подлата тишина. Още по-силното мяукане. Двете котки изскачат навън и се изстрелват към храстите със скоростта за запалени болиди. Все едно Прост е подгонил Сена.

8:41
Контейнерът се превръща в сладкарница. Две циглета се мятат в басейна. Плуват, каквото плуват и щастието излиза с цял кроасан в ръка. Кроасанът се поделя на две равни части, а хартийката е пусната обратно вътре. Децата по алеята се държат за ръце. Може би са братче и сестриче? Спират до пейката и започват да трошат на трохички останалата си френска закуска за гълъбите и дребосъците врабчета.

8:55
Контейнерът е спрял пясъчен часовник. Дъждът се оказва илюзия. Слънцето ми се подиграва под чадъра от облаци и старомодните си слънчеви очила. Приближавам металния контейнер и закачам букета с рози на дръжките му. Другото хвърлям вътре.

9:11
Контейнерът е поразен от красотата й. Тя вижда розите. Днес ли е онова с времето?Или е нищо друго. Песът захапва букета и хуква през тревата.

обикновените сезони

     „Поправка на Декарт: не мисля, за да съществувам“ /Д. Димова/

                        

Пролет

Оприличавам детството си на пролет. Трийсетина години назад. От старите стъпала слизаме по „пряката“ след часовете по труд и творчество - аз и още няколко момчетии- момичетата  по правило ползваха автобуса; гараджийчетата трамбовахме от горната  до долната земя и обратното  есен, зима и пролет, по веднъж седмично, най-често следобедите- пътят ни до Учебния център на Гимназията в града. Пътеката е стръмна, кална и хлъзгава. Говорим си, че трябва по-внимателно, но пустата ми самоувереност: „Аз на Мусала-едно и на Мусала-две съм..“(къде,къде си?!). Следва задължителното хлъзване и „най- любимият панталон“ е повече скъсан и кален, отколкото син- извинение в следващите няколко дни, преди шивачът да вземе мерките за нов любим син панталон,  да понеса „Панаката“ на даскалу. В интерес на истината, до въпросната случка, бях стигал връх Вихрен  и никаква Мусала.

По трудово обучение ни занимаваха с особено важните: металообработване- пилихме с часове пепелниците и закачалките за БДЖ-то; дървообработване- правихме салфетници и моливници с човчици- пиленцатЪ;

готварство- помня сухия таратор и сандвичите и куцукащата другарка- каратистка, зашото ни плашеше: „Ще ви бия само с едната си ръка, ако продължавате с глупостите си!“; шиене- прав бод, кърпене и бродиране на ситната канава до салфетка за мама; земеделие- копане, плевене и садене- според сезона.

Петъците бързах още повече-  да, за „Гостенка от бъдещето“ . Кой не е бил влюбен в Алиса Селезньова? Така де, харесвах я повече от много. Но е какво е любовта, ако не повишеното съдържание на допамин, серотонин и оксироцин. Или щастието?-  чист серотонин в кръвта ни.  Като дете, често изпадах в превъз/буда  (адреналин и норадреналин). Пролетта е истински алхимик и коктейл-мастер . В заговор със сърцето и ума ги забъркват едни върхове и спадове.

Есен

Град на поетите. Не на поезията. Бремето на думите делят празнотата на морето, вярата на пустинята и прелитащите небесни сърца. Улици суфисти, с вдигнати нагоре покриви и комини и добре затворени прозорци-очи, се въртят около страховете на тълпи; мравки, стъпквани от (по)стъпките си. Улиците преобръщат танца във ветрове. Бурите. Мислите. И като пастири, сфалт. Бетони и павета. Тълпа, застинала за това чуждо, за това наистина болезнено измерение на слепите хоризонти, пропуснала прераждането на светицата смърт и нехаеща за собствените си стъпки, гази из сънищата им. Улиците никога не спят.

 

повеждат словото- хаос, ритъм и хармония, до онова отвъд. Уморени се завръщат, измиват косите в солените вълни и лягат. Плочки. Плочници. А

Град на пейките. Пейки, обгърнати с ореол на самотата. Обичани. Обичащи само бездомниците спящи с тях. Касички на чужди чувства. Пейките мълчат, но не защото не умеят да говорят, да изказват тайните, да се смеят със смеха на горите дали дървото за телата им. Безръките пейки, лишени от очите на птици и души, са нашите временни, нашите най-първи, нашите най-светли гробове после майчината люлка. В гроба е тихо и чисто- и песните, и морето, и пустините ще замълчат.
 

Град на моретата. Всяко едно море побира всички морета. Всяка капка е Вселената. Бездни в бездните- разгъват се, свиват се. Хармоники. Хармония. Сърцата. Тълпите крачат захвърлили тела в дъното. А телата плуват. Изплуват. Риби-звезди. Риби, които поглъщат звезди. Черните дупки са вимето на спокойствието. Градът, на своя език, с последните и най-първите думи, изрича го тъѝ: "Пустота". Обвита в станиолчета надежда.

Лято

Обикновен камък. Мрачен, сив, безидеен, беззвучен. Стрит от мелачката през отворите на най-дребните дупчици- секундите. Капките пясък шуртят между пръсти от плът. Времето разхвърля атомите на звездите, на къщите, на костите. Развърта хаоса на прашинките светлина и рисува новите, абсолютно невъзможните днес, картини.  

Есента посича последните остатъци от бързо израсналите летни гори - безплодни дървета - чадърите, пазили в сенките си изгубеното в посоките от плътни магистрали бъдеще заченато нявгаш сред вълни.
 

Коридор ситен пясък, прастар сандък от наядено дърво, каменен обков и надписа: "края на лятото". Една вечно спяща, черно-бяла котка върху капак от спомени-пазачът на измерения, която бродира с нокти всяка суета дръзнала да се докосне, да отвори съкровищницата. Съкровищата на лятото- смокините, разкъсващи дрехите си, ризи, панталони и кожи, препълнени от сладости, наслади и сладострастия; разцепилите се на две от чувствата златисто-червени праскови- денят и нощта, с костилки по-недостъпни от забравени сънища; черните като захвърлени и забравени в хамбари семена къпини; те биха кърмили зрънцата черна и бяла захар до първичната си сладост; жълтите, червените, сините, тъмно-сините, обли, кръгли и месести сливи- резливи, срамежливи по природа и най-опасни след дългия си престой в дълбоките тъмници; прозрачните, като очите на звезди, гроздови зърна- системи от надвиснали над буците земя галактики; натежалите от безброй актове девствени дини препълнени със семето, червени като кръвта на смъртта; пиперките, копнеещи всеки по-розов и срамежлив домат и озлобените люти чушлета; огромните като бивни мамули, омекнали под парите на заминаващите параходи; досадните дренки; апатичните нарове; шипките без амбиции.

Зима

Бяло море. Черно море. Жълто море. Червено море. Северно море. Южно(китайско) море. Мраморно море. Мъртво море.

- Бутилките спомени, които плуват в морето вътре в нас, все някога изплуват като думи върху устните, или като сълзи в очите- изрича го гласът.

Момичето с жълтия бански изплува от съня на кърпата с цвят лунна светлина, върху златистия пясък, под прозрачното жълто на лъчите, на брега на Синьото море целувано и целуващо небе от сини рози. Кожа от  бледорозов мрамор. Беззвучни устни, всмукващи сладостта на гроздови зърна- доставени от пръсти с жълт лак. Люспите падат върху синята кърпа. Внезапният вятър протяга ръга, дръпва чадъра и грабва шапката на момичето с жълтия бански.

 

Стая без въображение. Стая за секс. Свалил кожата от пощенски марки на далечни градове, от визи за заключени врати и спомени за чужди бенки и татуировки, по-гол от новородения ден, крачещият по лунната пътека мъж отпи от вятъра на устните, отхапа от плодовете на двата хълма- спря се за кратко под малките им сенки и се спусна по Млечния път към бездната на живота. В синьото легло, момичето без жълтия бански, преживяваше своята самота.

Най-великият мастурбатор- зимата, сипе върху ни нашите собствени чувства, емоции и мисли. Животът трупа във виелици и студени танци. Детето ще направи снежния човек по наш образ и подобие. Първата топка е тати. Над него, мама. На третата грейва усмивка. Светата троица. Ние обичаме „снежните“. Зимните човеци мразят своите богове и обичат единствено зимата. Следват локвите тишина.

Сребърната праскова

В края на онова село сгушило се между двата хълма- гол и горист, в началото на нищото, след пътя, но преди пътеката, живеело едно глуповато на външен вид момче- някой биха го нарекли и другояче, което под сенките на звездите често деляло с бабите олющените пейки в двора на празното училище и слушало приказките- на баби и на звезди. Добро било сърцето на момчето и от сготвеното завинаги имало и за кучетата, които мечтаещи и месото, търчали и подскачали подире му. Най-старата жена в селото- сляпа и почти глуха била, но помнела за всички- веднъж разказала историята за вълшебната сребърна праскова, която изпълнява желания. След тази нощ на наивното момче, вярващо на всяка приказка, не оставало нищо друго, освен да подири сребърната праскова; нямало си никой и нищо то, само времето и пътеката. Малкото неща побрало в торба, метнало я на рамо и тръгнало по пътеката. Обикаляло месеци наред момчето и чак на второто лято пред него се явило дървото, което давало по един вълшебен плодна година. Като всяко вълшебно дърво и това, било пазено от страховито чудовище. Няколко години момчето, което се превърнало в прекрасен младеж, разучавало навиците на чудовището, издебнало го и повече от лесно откраднало сребърната праскова. Тогава нещеш ли, появила си най-прекрасната девойка на света (помните ли, в селото имало предимно баби?), и тя признала пред младежа, че повече от всичко най-обича прасковите. Младежът, който бил влюбен поне до края на живота си и все още не си бил измислил свое желание, дал сребърната праскова на момичето. Любовта грабнала плода, целунало го и побегнала. Младежът се опитал да я догони, но не успял, защото никак не го бивало в бягането подир мечти. Върнал се той на заден- рачешката и седнал под дървото. Ядосаното чудовище сякаш го очаквало и веднага се нахвърлило върху младежа, но внезапно размислило и приседнало до него. Двамата мълчали цяла година до новото лято, но дървото така и не дало плод. Сребърната праскова я нямало и на втората, третата.., петата…, десетата година. Докато през една безлунна нощ чудовището-  втръснало му от очаквания  и пазене на нищото- станало и се озъбило. Мъжът вдигнал рамене, а чудовището махнало с ръка и се шмугнало в тъмното. След годините, които никой не отброил, си тръгнало и дървото. Младежът плакал през деня, защото бил свикнал със сянката му, а през нощта, когото заспал, сънувал за първи път като истински мъж. Присънило му се момичето, което освен, че било все така младо, било и още по-хубаво. Любовта се появила на пътеката, напълнила торбата с праскови, целунала го и… пак хукнала. На сутринта, мъжът, който не бил слагал нищо в устата си цялата вечност, изял всички праскови, посял костилките им, изкопал кладенеца и ги полял.
 
В сравнение с другите градини около града, прасковата  била най-далеч- до нея се стигало по пътеката след пътя. Хлапетиите идвали на ята, издебвали чудовището, грабвали кой колкото може да отнесе от чудно вкусните праскови и хуквали в победоносни викове и крясъци. Старецът виждал и чувал добре, но не спирал децата, а махвал с ръка. Обаче веднъж, едно малко момиченце се престрашило и доближило „чудовището“ от любопитство. Дядото прегърнал момиченцето, откъснал най-хубавата сред най-хубавите праскови и разказал (тази) приказка. На другия ден му се наложило да я преразказва на цялата банда. Скоро прасковата градина се напълнила с толкова много деца, че дърветата не смогвали да се грижат за всяко със сенките си, а кладенецът се тюхкал- водата привършвала. А момиченцето, което от всичко на света най-много обичало да рисува, нарисувало сребърната праскова и я подарило на дядото.