O

Във виртуалното пространство наскоро споделих следната мисъл. „Хората се раждаме пророци. После ни обичат." Това е моделът за възпроизвеждане на усещанията ми, който общо казано изповядвам като възгледи. Такава опростеност с видима липса на логичност е трудна за възприемане от друг и може би се явява спорима в един усложнен свят. Не претендирам за оригиналност, но мисля, че идеята заслужава внимание. Ще обясня лекоструението* си като го разширя и защитя с общоприети и признати истини от реалността, щрихирайки видимата пролука на собственото си зримо докосване до тяхната същност. Няма да навлизам в научна, философска или друга дълбочинна фактология. Ровенето не ми е присъщо. Информационната среда струи навсякъде около нас. Когато протегнем откритото си сърце и свободния си разум информацията лесно ни се отдава. Влиза в нас. Знам, че това е в способностите на всеки един човек.
Ще започна от Земята, която е нашият дом. Съществуват спорове относно появата на човешкия вид на тази планета. Подобни хипотези не бих разисквал. Не ме интересуват особено много, защото според мен не е толкова важно как, или кой ни е...... и дали сме оттук, или от някъде си. Факт е, че сега видимото ни външно и вътрешно проявление се нарича човек и като хора можем да живеем само на Земята. Единствено и само на нашата планета (друга удобна и осъществима среда е нереалност) се радваме на необходимите и незаменими вода и атмосфера. Те са най- важните абсолютни условия за създаването/пораждането и просъществуването на живота такъв какъвто го разпознаваме. Естествената форма на Земята е известното всекиму доволно подобие на кълбо, сплескано по полюсите и изпъкнало на екватора. От известно време цивилизацията ни създава и структура с друга форма, съизмерима със земната големина и вплетена в нея. Хората поддържаме доброволно и с желание тази система. Безспорно е, че тя допълва нашата обител, но от скоро сякаш се явява и първостепенна за живеене. Основните на тази трудно определяема фигура са реалните, мислените, видимите и подземните линии, с които осъществяваме преноса на ресурсите и на нас самите. Това са далекопроводите, газоинефтопроводите, телекомуникационните системи, банковите преводни системи, транспортната наземна мрежа и др. Горната част на фигурата е значително по рехава и се състои предимно от многобройните самолетни линии. Нарисувана тази картина би заприличала на разноцветна многослойна паяжина опасваща планетата. Според разбирането на немалък брой хора Земята не се отнася благосклонно към привнесената фигура, която се явява излишна. Работният цикъл на тази мрежа при все, че трудно може да се напипа цялостен пулс е в абсолютна дисхармония със земния космически ритъм. От друга страна цивилизацията ни не е в способност да визуализира цялото и да настрои пулсациите на изграденото и градящото се към даденото. Последиците от нашия хаотичен и уж оправдан непукизъм (прогреса) са непрестанно увеличаващите се глобални проблеми и съпътстващите ги лични човешки страдания. Всекидневно разбираме за неочаквани природни катаклизми, допълнителните епидемии, растящ на брой заболявания и смъртни случаи при хора на различна възраст, заплашително намаляване и изчезване на растителни и животински видове и т.н. Променената среда превръща пътят на човешкото съществуване от природен и хармоничен в път на страдания, състрадания и лутане. От това губим само хората. Вървейки в тази посока човечеството не е във възможност/състояние реално да навреди на Земята като планета. Говорейки постоянно за защита на нашия общ дом, ние мислим и действаме единствено и само по относителното опазване и запазване на условията за живот. Земята без хора пак ще си бъде Земя. Същото весело подобие на кълбо. Дори някак си и да успеем с крайността си да раздробим планетата на малки парчета, късчетата земя пак ще продължат пътуването си из Космоса. Разбира се без помен и спомен за нашето присъствие.
Човешкият живот е безценен и кратък. Всяка микро и макро единица във Вселената е пулсираща и може да бъде наречена жива. За всяко начало има реално установен, или допустим край.* Човекът обаче е единственият осъзнаващ живота. Поне в собствените си представи. Съзнанието ни дава преимущество, което се проявлява в реалното ни право за осъзнаване на многобройните възможности за избор. С осъществяването, или пропускането на това право изпълваме със смисъл незначителната отсечка от безкрая, нашият живот. Раждаме се къс светлина. Пустотата ни обгръща. В началото сме без осъзнати желания и страхове. Без способност и възможност причиним вреда. Дишаме. Търсим само храна и вода. Бебета са истински чисти. Земята, която ни е приела с акта на зачеване с радост обгрижва и появата ни. Реалното сме свързани в системата живот на всяко нива от проявленията и. Образно казано от момента на раждането сме като нарисувана хармонична жива картина, за която е необходимо единствено времето за осъзнаване. При порастването освен времето винаги получаваме и обичайните обични вмешателства. Родителите, средата и обществото ни поставят в рамка като насоки, хуманно детайлизиране, практичност и в крайна сметка задължително се включваме в паяжината на построената реалност. Връзката ни със Земята изтънява до невидимост и забрава. Така ориентирани избираме за правилно отдаването на капките живот на съществуващата система „правилност". Реалността също се грижи за нас като ни захранва чрез многобройните си канали и линии. Чрез нея придобиваме и усета за все повече желания. Получаваме ги в пакет със също количество качествени допълнителни страхове. Опитите си за разплитане и откъсване от паяжината наричаме проблясък. Заблуждаваме се често, че това е истинското проглеждане. Винаги се губим. Никога не можем да се откъснем до край. Земята ни иска чисти. Ние също копнеем за чистота и. Сякаш обаче сме застанали спрямо нея на разноцветни брегове покрай времепотока. Понякога се хвърляме съзнателно и смело във водите за да достигнем мечтите си. Плуваме в избраната посока с мисли и очаквания, но само за да установим, че сме се върнали на същия бряг напред във времето. Основният продукт на система "тъгата по невъзможността да бъдем" сякаш ни налага своята сянка. Свързваме се все повече в ронливи/нетрайни връзки, които често се разпадат при всеки незначителен наш, или привнесен мислотръст. Любовта приравняваме до нуждите. Реалността се втвърдява видимо около нас. Красотата се отдалечава, изтичайки към недостижимото. Постепенно ставаме част от огромната маса хора, които не допускат възможност за съществуване извън съществуването на мрежата.
В човешката история винаги е имало и има хора, които реално живеят като всички нас, но без зависимост от рамката на ограниченото съзнание. Способност за проникване отвъд „ мястото и времето" притежава всеки един от нас. Това не е нито чудо, нито са мутации на човешкия род. Възможността си да се развиваме в тази насока губим почти веднага след появата си в света поради наличието на мрежата. Децата, които порастват светли, без да бъдат оплетени и които ни даряват със своите/нашите истински възможности като постижения наричаме гении. Хората, които по различен, уникален всекиго за себе си път успяват да се откъснат от паяжината и да потънат/слеят отново с пустотата наричаме пророци. За гениите и пророците реалното съществуване почти винаги е трудно заради лекотата на съзнанието ми. Другите почти не ги разбираме, понякога ги причисляваме към болните сред нас и често изпитваме страх от светлината, която носят и даряват. Кътаме думите и делата им и рядко се ползваме от силата им. Осъзнаването им закъснява. Но идва. Винаги.
Ще продължа като довърша мисълта, с която започнах със следното. "Всички умираме." Смъртта е най- сигурното и най- неочакваното събитие за всеки човек. Смъртта е нашият най-голям изначален и първичен страх. Тя е дървото, от което произлизат всички други страхове. Смъртта ни отвежда до място където липсват цветовете на доброто и лошото. Където няма нито разум, нито съзнание. Смъртта е просто смърт.* В живота си се опитваме по всякакъв начин да се отървем от този страх. Изключваме мисълта за смъртта, измисляме си „живот след смъртта", кланяме се на богове, искаме да я забавим някак си, или да се настроим правилно за края. Не променяме нищо. Смъртта идва винаги.
Ако някога се запитате с усмивка, кое е първото живота, или смъртта, мисля, че знам отговора. Едно е. Цялостно. О.

_____________________________

* лекоструение е форма подобна на „твърдение", но без абсолютната сила на тежестта

* допустимо е най- малките частици, които клонят към „абсолютната значителност/незначителност" да са в основата на безкрайността.

* при усещане виж повече в „ Тибетска книга за живота и смъртта" и всички други подобни книги