изтокзапад

Носех огромна радостна раница с познание и очаквания по пътя към нирвана. Моята цел в живота. Тогава то просто се случи. Някой потупа леко съзнанието ми. „Време е.”  Прозвуча безмълвно. Почувствах тежест. Доста хладно е това отношение. Смазващо усещане. Смразяващо. Истинският вкус на ужаса. В същия момент проверявах знаците и маршрута. Убеждавах  сам себе си, че вървя в правилната посока. Звучах правдоподобно. Бях сигурен  в това, че е необходимо да събера още по-голям товар от истини. Истините, които търсех, за които копнеех . Мислех , че е нужно да се носи бремето на пътя. Задължих разума си да пренесе всичко до края на пътуването. С цялата му тежест. После паднах. Отнесоха ме в болнична стая. Свързаха ме с достиженията на медицината. С маркучи и кабели. За мен умирането се оказа относително лесна , макар и неспокойна работа. Бях натрупал опитност за живота и смъртта. Практикувах йога. Четях доста. Медитирах. Подготвях дълго пътуване към Учителя,  който ме бе поканил за обучение и практики. Получих командно дишане. Лежах неподвижно. За близките ми случващото бе ужасна болка. Виждах  ги макар и със затворени очи. Усещах тъгата им. Исках да им обясня, че трагедията е излишна. Исках да кажа, че сълзите са ненужни и, че смъртта е само ново начало. Нямах тази възможност. Думите излизаха от съзнанието ми, но не достигаха до стаята на тягостното унение. Плувах в скръб и мъка. Времето за отделяне не разбирах. Реално се чудех, защо това се случва с мен. Все още  усещах  онази лесно обяснима привързаност към настоящето. Не исках точно сега да си тръгвам от живота. Съвсем малко, само като искрици в съзнанието си изпитвах любопитство към смъртта. Умрях на третия ден след подаръка на съдбата, който получи мозъкът ми. Смъртта преряза пъпната връв на живота когато бях на 42 години.
Поех по пътя. Неискан. Нетърсен. Без багаж. Всички умираме някога.  Неочаквано. Тунел,  тръба, светлина към отвъдното...има нещо. Минах през него. Оприличих го на пътека, в която се движиш, или по- скоро плуваш  падайки крайно неорентиран за посоки и време. Опитен турист съм. Бях. Бих казал, че попаднах в трептяща мъгла на едновременно случваща се светлина и тъмнина. Пристигнах някъде. Спокойно и неопределяемо място. Усмихнат глас, който не чувах, а по-скоро усещах да извира и пада около мен ме попита: „ Искаш ли да се върнеш?”  Спомних  си за аромата на цветовете, за музиката, за любимите си хора и вкуса на живота. Поисках отново радостта от смеха, обичта и водата.  Моето „да” се сля с гласа, който продължи : „ Ще стигнеш до мястото. Ще намериш учителя. Ще бъдете едно. ” Това ми се стори странно  в началото. После сякаш се засмях, защото за миг си представих как се прераждам като някой лама. Изведнъж всичко угасна. Цялата светлина и тъмниха изчезнаха. Нищо…
- Учителю, учителю. Какво говорите ?! Тази болест и  вие учителю!? Това не е възможно...
Мълчание. Без отговор. Тишината се сля със звуците на природата, която композираше.
Слънчеви лъчи.  Ромолящи тънки ручейчета от краища на ледници в едно с облаци. Капчесто трополене върху камъни. Полутонове от мъхове. Вятър свирещ на лениви премръзнали молитвените флагчета. Пролет пробуждаша любима планина. Нежно. Звучно. Целуващо.
Старият човек сгъна много внимателно монашеската си одежда. Живееше в манастира близо 50 години. Време прекарано в съзерцание, медитация и четене на  текстове споделени с учениците. Учителят отпи спокойно глътка от поднесения чай. Храната не докосна. Затвори очи. В мислите му  изплуваха полузабравени спомени на силуети.  Град, улици, малка къща. Ясно видя двете плачещи очи, които го следваха и падащите от тях сълзи в стъпките му. Крачеше без да се обръща. Бързаше. Бягаше нагоре. От себе си. Със себе си. От всичко. Към истината. Нагоре. Навътре. Стигна върха. Докосна го. Докоснал бе пустотата.
За да  му гостува, преди два пристъпи неочакван посетител. Очакваше другиго. Бе поканил нов ученик.  Усети  веднага невидимата поява вътре в себе си. Долу, под стомаха. Тежестта произнесе с лекота думите. „ Време е.”  Разбра и прие посланието на новия си приятел.
Учителят се усмихна с широко отворени очи. Изправи се. Планината се заслуша. Пролетта се отдръпна смирено от прозореца. Учителят благодари на учениците си. Поклони се. Учениците останаха  в манастира. Зад вратата.
Навън излязоха  заедно. Учителят, планината, пролетта и приятелят.  По пътя тръгнаха двамата. Учителят и приятелят.
Остана сам.
Звукът на съзиданието.