вторник, 23 декември 2014 г.

коледен дух


„погледнем ли всички (нагоре), все някой ще види“

Елвис гледаше отгоре.
Рисувах с метла, която предпочитах пред „духалката“. Духалките омитат листата твърде бързичко, а на мен плащаха за час работа в хотела. Получаваше се средната абстрактност между задължението, акула от залива на Пенсакола и Ум, жълтия, а не белия, заради листата, делфин, или модернизъм в три мои метра дължина. „Инч Хай“- дребен чиляк, реднекс и добър супервайзър, роден в ранчо на границата между Флорида и Алабама обаче дофтаса откъм фронтдеска, погледна рибата и подвикна обичайното си да побързаме. Елвис смигна с вдигнат пръст от терасата. Творбата се харесваше и на двамата. Сигурен бях. Сметох изкуството в купчинка.

Елвис, набит и тромав негър, син на Фелиша (господарка на чистотата в хотела), в моя ръст и години, но доста по- як, с ужасно бели зъби, ходеше тромаво, винаги изсулен с два номера отгоре и затова държеше гащите си, дори когато тикаше количката с чаршафи, кърпи, препарати и четки. Другата му работа, освен чистене на стаи, бе в магазин за дискове с музика и филми, но основните приходи за многобройната си челяд вероятно докарваше от дребните гешефти с пиратски продукти и малките дози марихуана, която предлагаше на всички братя. Без мен разбира се. Веднъж получих неочаквана покана от „шефчето“ Гери да посетя по повод друг празник родното му място- ранчото, със съпругата ми и така попаднах на майчината колекция от Дядо Коледовци/Мразовци и всякакви светещи, танцуващи, лежащи и подскачащи- при наличието на годни батерии- коледни кукли и играчки, достойна за британски, или поне съветски музей. Повечето роднини и приятели пушеха от „веселата тревица“. Самата майка бе абсолютното добродушно хахо.

Снежният човек забеляза кучето.
Бяха го кръстили Флорида. Смешно име за снежен човек, но едно от децата имаше роднини в южния щат отвъд океана, получаваше колети по Коледа, на всичко отгоре беше и най- голямото сред тайфата и се чуваше неговият глас. Кучето бе уморено. Знаеше, че умира и похапваше за последно от снега. Избяга от къщата, защото вече не можеше да гледа тъжните очи на господаря и добър приятел. Елата на двора, облечена в светлина, самовлюбено и на висок глас започна да рецитира стиховете, които бе чула от Луната. Снежният човек се прекръсти. Животното се усмихна и легна в снега.
- Страх ли ти е?
- Не- отвърна просто кучето и предъвка снежинките, който притъпяваха усилващата се болка. Валеше.- Живях добре. Страхът идва от самотата.
- Мисля, че тя е самотна- снежният човек погледна към елхата, която побърза да скрие очите си.
- Но пък е толкова красива и затова радва всички.
- Да се поразходим, а?
- Добре- кучето се изправи на крака.

Коледният дух бе изпратил по прозорците на селото уникални картички, като нито една от тях не повтаряше другите. Мъжът не посегна към своята. Като опитен ловец за него не бе трудно да проследи следите в снега- стопяваха се около снежния човек. Той издърпа кабела, лампите, звездата и електрическите свещи загаснаха и елхата замря. Поне за през деня. Голямото куче спеше в тишина и грубите ръце обгърнаха топлината за последно. От най- близкия комин гласът на Елвис припомняше стара коледна песен. Бандата деца се зададоха по бялата уличка подавайки си един през друг облеченото в голяма вълнена ръкавица смешно пале, шумно споделяха и другите свои подаръци и забързаха към пързалката пред погледа на Флорида, който не бе удостоен с грам внимание.
Снегът бе спрял, но все поглеждаше надолу.

петък, 19 декември 2014 г.

софия, дишам те



Чарли Чаплин

В столицата тия дни ми се наложи да изнамеря железария по центъра, затова отидох до най- близката баничарница, купих парче щрудел и късче тиквеник и поразпитах баничаря, който случайно бе ром. Той ме упъти- оказа се- в правилната посоката. „По пътя“ срещнах циганките от чистотата- те поне не ме объркаха, а от зеленчуковия магазин получих и „ключ за палатката“. На връщане се натъкнах на джудже-негър. Стана ми ужасно смешно, въздържах кикота, но си взех поредното парче тиквеник и късче щрудел и сърдечно благодарих. Вечерта гледах последния филм на Уди Алън в киното съвсем близо до въпросната железария, като преди това бях вечерял с лютив пилешки дюнер и фалафели със сос от арабите. Евреинът няма да доближи „скитника“, защото според мен да си готино смешен не значи ежегодно да интелектуализираш света психясвайки го със своите нови страхове. „Старият смях“ обича да облича съзнанието и не само „царят е гол“. Клоунът също, особено в смешните си, възголеми дрехи. Май шях да пропусна, обаче между „железарията“ и „киното“ попаднах на един „секънд хенд“ и там сириецът, който дори не е баш собственик ( на брат му се оказа магазина) ми направи коледна отстъпка от 15%, които разбира се изпросих, а за „коледната“ си измислям. Всичко друго е чиста монета, като тази, която пуснах на неподвижния мим преди халите.

ААА ( арт, апартамент и абсент)

Седя си аз в ъгълчето на българската арт сцена умело опакована преди Коледа като "сцената на срама"- артърите навели смирено глава в най- добрата си поза сме изложили себе си, та лежкуня си, бройкам декемврийските мухи, поглеждам към хоризонта и кво да видя- катър. По какво познах, че е катър ли? Мчи по дядката отгоре му, който се поклаща в бесен хавайски стил и сам намила морковите- истински сър!, а сър как се римува с кон, или с муле?! Катърът приближава на удобно, нормално разстояние за природния ми слухов апарат и крясва:
- Артър!!!!
Дядката се стресва и пана на земята- толкова е възрастен, че похапваше и дремеше едновременно, но обратно на законите на физиката прави задно салто в моята посока и ми подава ръка:
- Артър, приятно ми е!
- И аз съм "артър", пич, приятно ми е ( моето на английски прозвуча като да съм "митю")
- ..кларк, момко.
Гледам го- мокасини, гле`ам себе си- с гуменки съм. За кви кларкове иде реч? То за тях стил трябва, хъс към модата и хъски на връвчица, или поне едно Уорси, или Хулизайо. Тогава катърът прекъсва мисловния поток на капчиците от прецакан капкометър, ритва ме в кратуната с премерен шут и веднага ми просветва от бе мажор до "седмата" на Б. Първо виждам името на добичето- Кличко, а после и профила на старчето в телефона, което със сигурност е объркало сцената. Но така е, като изпаднеш от "оня свят", първо се вясваш тука-тъйто. 
Артур Поничката вече бърше потта от челото ми. Пак съм готов за ринги-рае.
/на сър Артър Чарлс Кларк, 1917 - 2008/


вторник, 2 декември 2014 г.

упанишади




108: мисия Земя


Някои мислят числото 108 за свещено- единицата била  мъжката енергия, потенциала, семето, осмицата била женската, ментална енергия, природата, а нулата празнотата, която ги свързва (разделя), 54 букви в азбуката на санскрит били в мъжки и в женски род, общо 108, първият полет на човек в Космоса траял 108 минути, текстовете Упанишади пълни с древна мъдрост били 108 и т.н. Баба Марийка утре става на 108 години и бих казал, че е най- старата българка на тази планета. От ден гостувам на малката планинска къща, нетърпелив съм в очакване за питката омесена пред очите ми.

Пещта бумти и бабчето приличащо на мушица ги реди- за нейния „младеж“, с който делили хубаво и лошо  седемдесет години, за самотата, която била тъжен фокусник, защото побирала и вадила сите сезони, за полета на Гагарин, който помнила като днес, за това, че веднъж и тя пътувала по небето; с аероплана до морето, но не била уплашена, за това, че винаги работила навън и че никога не ползвала бастунката , който бил хванал корени към пода, за децата на внуците и за техните деца, за цялата рода, които били поне стотина и които не я забравяли по празниците, слушам я, думите топлят, кътат се в навътрето  и пийвам по глътка от червеното винце. А мъдростта, хем пийва от керамичната чаша, хем разказва, но и поглежда по огъня. Изведнъж припва десетилетия по- млада от тялото и започва да чисти с ръжена „местенцето до голо“ от жарава, после мята там питата и туря метален калпак, който нарича „връшник“, за да зарине накрая с червения въгленяк.

Толкова ми е било вкусно, че нямам спомена да съм се унасял.  Спах като бебето, което също не помня, сега чувам шътнята, съмнало е, важните гости ще заприиждат нейде по обяд, пиша на лаптопа и се тюхкам, че съм забравил подаръка. Баба Марийка обаче влиза, смига за добро утро и сипва от чайника. Огънят бумти ли, бумти.






Книгите топлят


Всеки донесе любимите си две- три книги, за да напълним варела. Пяхме, пихме, танцувахме, нямам идея кой драсна клечката, Новата се включи в партито, тръгна си и ние си заразменяхме подаръци- едни и същи електронни четци.

Книгите миришат страшно хубаво.







30 секунди до Марс


Контрольорката слезе на спирка "номер две:, макар да предстояха още шест, защото детето и бе болно от шарка, а шофьорът се измъкна на петата, веднага след Луната. Пътуващите тъкмо отваряха новата бутилка шампанско, когато Ноевият ковчег тъжно обяви, че до крайната спирка- Марс, остават точно 30 секунди и зацъка по програма като пясъчен часовник. Лъвът зверски изпсува. Някой от „тромавите“ бе застъпил опашката му.

Жената смъкна от плещите си света, който с радост мъкнеше хилядолетия наред и седна отгоре му. Това бе и едничката й мечта.