Измъкване от зоната на комфорта. Може би с автобус, трамвай, може с лек автомобил, но важно е пролазването в пояса на гората. Гората в градска среда е разпознаваем остров. От мъртвото течение на ежедневието, или в смъртоносната хватка на позитивизма, все захвърлени в парка- час, два, следобедно; нужното за парчето пица, на федербализма, за по бира, ролерите, бавното рали с бебешка количка, пейката на книгата, масата с подскачащо топче, за йогата, на щастливия пикник... Пролетисимо. Градът-океан, претоплен на котлона, се е изсипал. Вечно бързащи частици. Браунови? Елементарни? Ще има ли много обидени от сравненията .. Поясът на гората е друга бира. По-други песни, ако се осмелим да сменим дълго-свирещата ни плоча. Стартът. В задният двор на мислите. Поясът, верен на времето- хвърлен е все пак от него, спасява до около 1800 м. н.в. Може и малко повече. Оттам нагоре природата е още по-примамлива. Нудист/ка. Голата, младата, див сексапил.. Гората сака пешеходци. Стъпка за стъпката. Сянка сред сенките. В светлина за процедката на лъчите. За аромати без флакони. С вечните хитове на ятата. При поизгубената (забравената) форма на формите.. Мислите канят на танц емоции. „Защото само гората разгръща елементарното в осъзнатостта на смисъла сред частиците от потока на съзнанието, Миро. Ангелов“. Табелата. По подобие на други, с мислите на Димков, Дънов, Толе, Пруст.. шегите- от пътеките, моите си. Чувствителният хумор е чуден сподвижник при разходките извън за навътре.
„Ама къде е историята, моля? Къде са точните думи? Боров(ин)ки с чер пипер ли шъ ми пробутваш. Ай с… р де!“ Лесно се ръсят глупостите- пудрата захар с лекота вали въз вече готов, добре опечен кекс (ползване на чужда история, или философия, или мисъл, или рецепта). Защото съзнанието спокойно плува в собственото си разбиране и никви пояси не са му нужни. Нито съвети. Нито кексове с напудрена захар, защото сладостта, примерно, е „бялата смърт“. Зимата прихва да се смее- тя понякога също е смъртта в бяло. Пролетта учтиво й подава носна кърпичка. „С точните думи, точно в сърцето на мозъка.“ Струва ли си чаканото за парче вкусен разум- историята пари- както за кафето, за цигарата, чай с вафла, мусаката от тиквички, доматена супа- гаспачо, с пресен, ситно кълцан магданоз.. Каквото предпочитаме. Кой когото обича.
На върха, носещ гадничко име Черни, срещам двама сирийски бежанци- мъж и жена, правещи си селфи. Обясняват, че никога преди не са ходили по баирите, в планината, но пътуването- не го наричат бягството, или миграцията, точната дума е „пътуването“, им дала възможност да прогледнат. Да видят в очите си. Да намерят изгубените пътеки и пътища един за друг. Тримата вече гледаме бялата Луна, смешен лабрадор щурее в остатъците на мръсно-белия сняг, а времето се колебае за поздравите- хладният вятър и топлите лъчи се прескачат. Сириецът е философ. „Духането (вятърът) често струва повече от припознаването на гнездящите в клоните на ума ми приказни птици“. Обяснява още, че се чувствувал като парен локомотив с множество вагони прочетени и написани книги. „Чувствал“. Жената се занимавала с музика. Нямали деца. Било божа работа това. „Ако ни е писано, ще имаме.“ Не ме питайте на какъв език се разбираме. Историята е истинска. Голата природа около върха би потвърдила. Дори поставена на полиграф.
В края (началото ) на „Витошка“, замръзналият щастливец е вперил поглед в очите и в полите на Витоша. Ще си поиграя с думите- както лабрадор със сняг- и ще ви река, че всеки мъж- поет, монтьор, младеж, или статуя, копнее онова, под полата. Цинично? Не! Фактологията. Питайте Фройд, или Толстой, ако не вярвате. Днес полите са заместени от тесен клин. „Клин клин избива“, думите на Щастливецът. (Дали няма нищо общо наистина?) Засичаме се малко над Златните мостове. Привечерно. Бърза занагоре за срещата с жълтата Луна, а ние търчим и трамбоваме надолуто- улавняци сме, знам- към Княжево, за да хванем последните вкуснотийки в Дедо Мацо преди кепенците. Споменатата улица започва (свършва) с продавачницата за пици. Позволявам си да перифразирам онзи морски поет с неговата крилата мисъл: „ Хубави ц…и има по целия град, хубави пици- само при нас“. Не са им толкова хубави пиците/циците, но пролетта е покорена. Да се готви немирното лято и морето без пояси, без „нагоре-надолета“, без топлите клинове и празнославностите от условности. Умрял, не умрял, събуждай се и бърз поглеж- то жагавото дофтасало преди Слънчакъ. Морето примира от кеф.
Как ли се е чувствал човекът, който е направил първата стъпка на Слънцето? Ъ е добър завършек на всичко.
