„Поправка на Декарт:
не мисля, за да съществувам“ /Д. Димова/
Пролет
Оприличавам детството си на пролет. Трийсетина години назад. От
старите стъпала слизаме по „пряката“ след часовете по труд и творчество - аз и
още няколко момчетии- момичетата по
правило ползваха автобуса; гараджийчетата трамбовахме от горната до долната земя и обратното есен, зима и пролет, по веднъж седмично,
най-често следобедите- пътят ни до Учебния център на Гимназията в града.
Пътеката е стръмна, кална и хлъзгава. Говорим си, че трябва по-внимателно, но
пустата ми самоувереност: „Аз на Мусала-едно и на Мусала-две съм..“(къде,къде
си?!). Следва задължителното хлъзване и „най- любимият панталон“ е повече скъсан
и кален, отколкото син- извинение в следващите няколко дни, преди шивачът да вземе
мерките за нов любим син панталон, да
понеса „Панаката“ на даскалу. В интерес на истината, до въпросната случка, бях
стигал връх Вихрен и никаква Мусала.
По трудово обучение ни занимаваха с особено важните: металообработване-
пилихме с часове пепелниците и закачалките за БДЖ-то; дървообработване-
правихме салфетници и моливници с човчици- пиленцатЪ;
готварство- помня сухия
таратор и сандвичите и куцукащата другарка- каратистка, зашото ни плашеше: „Ще
ви бия само с едната си ръка, ако продължавате с глупостите си!“; шиене- прав
бод, кърпене и бродиране на ситната канава до салфетка за мама; земеделие-
копане, плевене и садене- според сезона.
Петъците бързах още повече-
да, за „Гостенка от бъдещето“ . Кой не е бил влюбен в Алиса Селезньова?
Така де, харесвах я повече от много. Но е какво е любовта, ако не повишеното
съдържание на допамин, серотонин и оксироцин. Или щастието?- чист серотонин в кръвта ни. Като дете, често изпадах в превъз/буда (адреналин и норадреналин). Пролетта е
истински алхимик и коктейл-мастер . В заговор със сърцето и ума ги забъркват
едни върхове и спадове.
Есен
Град на поетите. Не на поезията. Бремето на думите делят празнотата
на морето, вярата на пустинята и прелитащите небесни сърца. Улици суфисти, с
вдигнати нагоре покриви и комини и добре затворени прозорци-очи, се въртят
около страховете на тълпи; мравки, стъпквани от (по)стъпките си. Улиците преобръщат
танца във ветрове. Бурите. Мислите. И като пастири, сфалт.
Бетони и павета. Тълпа, застинала за това чуждо, за това наистина болезнено
измерение на слепите хоризонти, пропуснала прераждането на светицата смърт и
нехаеща за собствените си стъпки, гази из сънищата им. Улиците никога не спят.
повеждат словото- хаос,
ритъм и хармония, до онова отвъд. Уморени се завръщат, измиват косите в
солените вълни и лягат. Плочки. Плочници. А
Град на пейките. Пейки, обгърнати с ореол на
самотата. Обичани. Обичащи само бездомниците спящи с тях. Касички на чужди
чувства. Пейките мълчат, но не защото не умеят да говорят, да изказват тайните,
да се смеят със смеха на горите дали дървото за телата им. Безръките пейки,
лишени от очите на птици и души, са нашите временни, нашите най-първи, нашите
най-светли гробове после майчината люлка. В гроба е тихо и чисто- и песните, и
морето, и пустините ще замълчат.
Град на моретата. Всяко едно море побира всички
морета. Всяка капка е Вселената. Бездни в бездните- разгъват се, свиват се.
Хармоники. Хармония. Сърцата. Тълпите крачат захвърлили тела в дъното. А телата
плуват. Изплуват. Риби-звезди. Риби, които поглъщат звезди. Черните дупки са
вимето на спокойствието. Градът, на своя език, с последните и най-първите думи,
изрича го тъѝ: "Пустота". Обвита в станиолчета надежда.
Лято
Обикновен камък. Мрачен, сив, безидеен, беззвучен. Стрит от
мелачката през отворите на най-дребните дупчици- секундите. Капките пясък
шуртят между пръсти от плът. Времето разхвърля атомите на звездите, на къщите,
на костите. Развърта хаоса на прашинките светлина и рисува новите, абсолютно
невъзможните днес, картини.
Есента посича последните остатъци от бързо израсналите летни гори - безплодни
дървета - чадърите, пазили в сенките си изгубеното в посоките от плътни
магистрали бъдеще заченато нявгаш сред вълни.
Коридор ситен пясък, прастар сандък от наядено
дърво, каменен обков и надписа: "края на лятото". Една вечно спяща,
черно-бяла котка върху капак от спомени-пазачът на измерения, която бродира с
нокти всяка суета дръзнала да се докосне, да отвори съкровищницата. Съкровищата
на лятото- смокините, разкъсващи дрехите си, ризи, панталони и кожи, препълнени
от сладости, наслади и сладострастия; разцепилите се на две от чувствата
златисто-червени праскови- денят и нощта, с костилки по-недостъпни от забравени
сънища; черните като захвърлени и забравени в хамбари семена къпини; те биха
кърмили зрънцата черна и бяла захар до първичната си сладост; жълтите,
червените, сините, тъмно-сините, обли, кръгли и месести сливи- резливи,
срамежливи по природа и най-опасни след дългия си престой в дълбоките тъмници;
прозрачните, като очите на звезди, гроздови зърна- системи от надвиснали над
буците земя галактики; натежалите от безброй актове девствени дини препълнени
със семето, червени като кръвта на смъртта; пиперките, копнеещи всеки по-розов
и срамежлив домат и озлобените люти чушлета; огромните като бивни мамули,
омекнали под парите на заминаващите параходи; досадните дренки; апатичните
нарове; шипките без амбиции.
Зима
Бяло море. Черно море. Жълто море.
Червено море. Северно море. Южно(китайско) море. Мраморно море. Мъртво море.
- Бутилките спомени,
които плуват в морето вътре в нас, все някога изплуват като думи върху устните,
или като сълзи в очите- изрича го гласът.
Момичето с жълтия бански изплува от съня на кърпата с цвят
лунна светлина, върху златистия пясък, под прозрачното жълто на лъчите, на
брега на Синьото море целувано и целуващо небе от сини рози. Кожа от бледорозов мрамор. Беззвучни устни, всмукващи
сладостта на гроздови зърна- доставени от пръсти с жълт лак. Люспите падат
върху синята кърпа. Внезапният вятър протяга ръга, дръпва чадъра и грабва
шапката на момичето с жълтия бански.
Стая без въображение. Стая за секс. Свалил кожата от
пощенски марки на далечни градове, от визи за заключени врати и спомени за
чужди бенки и татуировки, по-гол от новородения ден, крачещият по лунната
пътека мъж отпи от вятъра на устните, отхапа от плодовете на двата хълма- спря
се за кратко под малките им сенки и се спусна по Млечния път към бездната на
живота. В синьото легло, момичето без жълтия бански, преживяваше своята самота.
Най-великият мастурбатор- зимата, сипе върху ни нашите
собствени чувства, емоции и мисли. Животът
трупа във виелици и студени танци. Детето ще направи снежния човек по наш образ
и подобие. Първата топка е тати. Над него, мама. На третата грейва усмивка. Светата
троица. Ние обичаме „снежните“. Зимните човеци мразят своите богове и обичат
единствено зимата. Следват локвите тишина.
