Сърцераздразнителна история

Добрият дъжд и лошият дъждец най-сетне се ометоха и навън бе колкото свежест, толкова  и калотията . Първо валя лошият („Как хубаво вали!“). Добрият се изсипа на по-едри капки („Ужасно е навън!“). В края на краищата доброто и лошото винаги се смесват – градът спеше и хъркаше, а полето до късно се сбогуваше с поредните последни прелетни птици, като дори се надигаше в нелепи опити за полет.

Мъжът заметна перчема наляво. В четните дни бе така, а за нечетните косата и дясното сами се бяха врекли във вечен съюз. Преди месец се бе погледнал в огледалото получено за юбилея от колегите от обувния цех и „забравено“ на банкета в столовата (Катя го настигна с велосипеда , даде му пакета и след комина те повървяха заедно), и за малко не обръсне мустака си, което на практика се случи седмица по-късно под влияние на мрачния хороскоп и най-вече на  болната от век леля с наследството, която не просто не умираше-  изненада сестра си с гостито.  И поостана.

Вечно сърдитият мъж почистваше обувките с парче агнешка кожа до „заледяване“. На случаен  принцип днес избра по-сините връзки, навърви ги с плетеница номер „7“ от японския сборник, разтвори чадъра на второто стъпало, направи четиридесет ситни крачки преди да протегне ръка, за да провери вали ли- дъждовете отдавна спяха във ваните на собствената си баня, вдигна десния си крак и затвори чадъра. В този момент мравката живееща в кухнята се хлъзна по бомбето на лявата и падна. За щастие, без злополука. „Сто и девета“, „Сто и десета“, „Сто и единадесета“. „Защо и локвите не следват постоянна логика?!“  Скокна. Подлата кал се заигра с подметките..  Носът му пльосна до кофичката кисело мляко пълна с вода, а сърцето, не добре закрепено от кривогледата по наследство съдба и свито в ролка за секундата възмущение, се изсули през ухото и пльокна в съседство.

Добре възпитаният мъж, който „никога не употребявай от гадните думи, чуваш ли добре?!“, се изправи, стисна безсилно зъби – „скръц, скръц“ и изтупа, което можеше. Сърцето се опита да извика, но за зла (добра) беда една птица от ятото изписука, заглуши го, а акото и падна върху полуголото теме.  Мухата също се стрелна към темето. До обувния цех мъжът изблиза цялата близалка  с вкус на зелен пъпеш(„Никога недей да пушиш, никога!! Ето ти зелена близалка!!!).

Бяло-черната котка, с черната муцунка във формата на сърце, измъкна от локвата сърцето на мъжа, но триумфира относително кратко, защото бездомният пес Григор я подгони за игра и тя изпусна плячката си при достойното бягство. Срамежливият млад мъж раздели косата си на две в обедната почивка, незнайно откъде придоби сила, престраши се и покани Катя на кино. Катя прие, като трудно прикри изчервяването  си; двамата бяха колеги в по-малкия отдел от обувния цех, в който правеха котешки и кучешки обувки за Исландия и Скандинавските страни; изделията от другото помещение излитаха директно за домашните любимци на Япония.

На връщане, мравката успя да изпълзи върху обувката на усмихнатия мъж, като дърпаше след себе си и огромното за своите размери човешко сърце. Лелята най-накрая..

Защото Албот се усмихна, или кратка приказка за усмивка, пръст и котарак

Усмивките са суетни, макар никога да не си го признават. Нашата усмивка разполагаше всичко на всичко с един-единствен пръст и изпитваше или адски, или райски затруднения когато бе нужно да задържи четката си за бляскавостта на зъбите, или когато трябваше да прокарва конеца за почистване в пролуките на същите. Тогава усмивката се присвиваше в полуусмивка- тренирана театрална поза и на помощ се притичваше (довлачваше е коректното) котаракът Албот; Албот захапваше конеца, а с четката се държеше като с трион- „напред-назад“, „напред-назад“, докато усмивката пак благоволеше да стане усмивка.

Котаракът Албот бе на нож с чакрите си. Прероден махараджа, той скитореше през чуждите пространства и чужбинските единадесет измерения, но разноцветните повече от видими собствени светлинки, които не само го преследваха, но и шептяха за ремонти и синхронизация, го вкарваха в състоянията да гони опашката си до окончателното й прогонване. Албот бе нежна душа. "Душица момина." Освен, че помагаше на усмивката (по завещание от бенгалската си баба в очакване на наследството), той свиреше на пиано на четири лапи, като същевременно се и разхождаше и пееше. Тоест мяукаше фалшиво- позорно за котешкия род, освен за сиамките- но те имат извинителни бележки за всичко.

Да сте виждали усмихната котка? Не, не и не! Две хиляди и седемнадесет пъти „не“. Котките недоволстват, обтягат се блажено след неминуемите си победи, заспиват и спят. Бродниците не проявяват онази емоция, носеща признаците, призраците и прозорците на слабости като смирението, близостта и покорството.

Усмивката бе забравена. Тя обитаваше празния буркан от сладко, етикетът, на който се свлече гузно преди време и вече сама не помнеше вкуса и името на плода- .причината за появата й на бял свят. Не че можеше да чете. Веднъж усмивката, която копнееше за свое собствено име, забрави да лакира пръста и котаракът го видя гол-голеничък. И Албот се наежи до рунтаво-рижавейско преди симпатичното му за възрастна котка лице да се оформи в усмивка.

Усмивките ахна, защото веднага хареса усмивката на Албот. Пръста вече си мислеше колко е хубаво да си влюбен.