островът

Много малкият остров лежеше в най-голямото сред няколкото езерца на най-големия остров в средата на огромното езеро, което приличаше на море - водите славещи се с морските кораби преди и днес надигаха големите морски вълни, а „морето насред континента“ бе свързано с останалите големи езера и истинското море посредством реки и канали. Големия остров се бе сдобил с малък град с пристанище, фар, два бара и един магазин зареждани от кораб веднъж седмично - щом и времето можеше – освен в сезоните на дългата сурова зима когато бурите зачестяваха и доставките бяха рядкост. Препитание даваха риболова, полетата с картофи и устойчивата на студ царевица. Местните рядко хващаха хидроплана към сушата с големите градове, не се вълнуваха особено от бейзбола, нито следяха хокея. Практикуваха си тяхната версия на петанг. Къщи се строяха предимно от дърво и пирони. Нетът се явяваше в единия бар и никой нямаше модерен телефон, но всички носеха пушка – на острова се срещаха мечки и вълци, една от дузината си карирани ризи, по чифт гумени ботуши, мустаци, или брада. Жените правеха изключение с последното. Бог може би също пиеше от царевично уиски и липсата на храм не бе проблем. Шерифът на острова нямаше работа, затова с пазача на фара се отдаваха на философски спорове и зяпане през телескопа на втория в търсене на непознати обекти из безкрая на космоса; и двамата бяха ергени, и двамата пишеха – дебелият шериф бе нещо като поет, а пазачът на фара, доста по-млад и пришълец, държеше в ръце сценарий за пилотка и на още няколко епизода за войната в югоизтока чрез живота на местно момиче- неговата майка. На пръв поглед напълно завършен, сценарият търпеше честите му корекции. Освен небето и думите, двамата мъже поделяха ласките на единствената жена на острова, която мразеше от сърце риболова, но в бара си, редом с бирата, тя приготвяше и предлагаше най-вкусните рибни топчета с билки в царевично брашно по целия север. 

Най-голямото сред вътрешните езера бе с диаметър около левга и останалите би било редно да се нарекат „локвите“ в сравнение с него. Островът разположен сред прозрачните му води бе с трудно достъпни стръмни брегове и бе мъчно проходим заради високите си тъмни дървета, пълзящите нагоре храсти и сплитащите ги в лабиринт диви лози. Освен на постоянните си обитатели- птици, паяци и мравки, къшеят суша даваше подслон и за две други същества- едра мечка и нормален човек. Мечката бе доплувала на островчето от острова и преплуваше разстоянието, за да ловува, като прекарваше и зимите в пещерата му далеч от събратята си. Мъжът се бе заселил първи. Имаше сал и въдица, не носеше пушка и не общуваше с никой (почти никой) при редките си посещения за провизии. Къщата му бе каменна, в една обща стая, с легло, маса, печка и огнище -  винаги бе добре почистено и пълно с дърва. Димящата навън лула често догонваше пушека от комина, сграбчваше го и потокът свята лудост се вливаше в облаците, или в мъглата. Случваше се човек и мечка да седят достатъчно близо един до друг на брега загледани в звездното море. Самотникът и странницата проявяваха неприсъщите за звяр и разум взаимно уважение към доброволното отшелничество и всеки по своему се радваше на другия и силно ценеше това присъствие на отсъствието. 

Малкият остров погледнат от горе, от небето, приличаше донякъде на сърце. Въображение не бе необходимо. На големия остров не се виждаха малки деца. Освен неколцина юноши, които идваха и помагаха на семействата си за риболова, но живееха и учеха на сушата. Последното местно хлапе се бе удавило преди седем години при инцидента с лодката, която се обърна. В края на октомври снегът прогонваше част от птиците и скриваше пътя, но вятърът, размотаваш се с  него спомняше старите песни, а спокойните следи в белите пътеки между къщите бяха току същите с първите диви дири по тази земя. Други тайни островът нямаше.

раз, два, три

1.

На вас налагало ли се е да обяснявате на всяка ваша невидима частица нуждите от уникалното и и винаги общо присъствие за запазване на целостта наречена човек? Квантово присъствие. Квантово отсъствие. А аз се моля. Паднал на колене. Отправям молитва за всяка умираща с мен молекула. На всеки отлитащ атом. Към най-малките земни богове.

С разпада на сърцето – плувалата в годините бутилка с писмо простреляна неволно от живота – бе къде-къде по-лесно. Сърцето се превърна в пясъка за пясъчен часовник и остана. Дори умът почувства и прие своята единствена сянка- лудостта. Но проклетите частици. Неподвластни на гравитация от думи, разум, безумие и чувства..
 
Ненаситните за енергия. Покварените от властта на хаоса. Абсолютните егоисти на Вселената и неин пълноправен господар. Знаете ли какво задържа светлина и тъмнина в играта? Нищо. Не нищото влюбено в живота. Нищо не свързва частиците ни като илюзия. Човекът е мравуняк от случайности. Очаквах другата, но със собствената си ръка в себе си обърнах пясъчния часовник. Умът ли? Тиктака покорно.

2.

Думите са излишно природно бедствие. Някои смятат думите за преки потомци от сълзите на Твореца, но те не са. Благите думи изригват и отнасят. Тихите се завихрят и рушат. Планини от думи - непонятни в размера си цунамита - се въздигат сякаш от нищото и премазват пътища и епохи, и заливат бъдещето. Думите са микроскопичните хищници, които изяждат и смилат до забрава безсмъртните души след тяхната смърт. Наемникът, тишината, воюва за всяка останало кътче земя. Уви. Битката е изгубена. Думите жужат, кацат, изсмукват. Дават ни. Мед от тишина. Балсам от тишина. Тишината на Сътворението. Думите са плужеците носещ на гърба звездите.



3.

Прикован в оковите на секса чукам на вратата. Не с ръка. С члена си чукам. Отваря приятел и ме отвежда. Повежда ме в рая. Ангел ли съм? Безполов. Крилат. Вечноусмихнатщастливецдобър. Кошмар. Събличам съня. Отново на кръста. Виси. Прикован от безсрамните думи. Жегата смуче му члена. Богът гали. „Потърпи“. Тя. Ти. Аз. Забиваме копие в него. В себе си. Сърцето от страх пищи. Умът тиктака.

Раз. Два. Три. Отца, и сина, и някой дето ти духа. Вятър на промяната. Изтъркана плоча. Плоча? В дигиталния свят?! Строителите вече са други- „нули“ и „единици“. Всъщност същото. Нулата- влагалище. Путката. Единицата е член. Курът. Светът е секс. Нова изтъркана плоча. Вой. „Светът е обич“. Апокалипсис (Откровение). Бог чука всяка планета. Кога е редът на Земята? Да обича.

Три. Ти. Аз. Ние. Три точки. Равни разстояния. Около тях описан е кръг. Пистата. И бягаме. Пред себе си. Зад себе си. От себе си. Защото сме живи ли?

през клоните на дървото

                                                                        „Има повече рай в ада, 

                                                                        отколкото са ни казвали“, Ник Кейв

В бляновете си по абсолютното щастие забравяме нещото просто и елементарно- доброто е винаги и светлината е точно толкова видима, и толкова голяма, колкото е способността ни да разберем и да понесем.

Едно от децата се люлее на люлката пред къщата:
- Ти на колко си години? (често питат за възрастта). Поглеждам го абсолютно сериозно:
- На 16 милиарда, че и повече.
"Хиляда е ужасно много. Две хиляди лева е една кола. Две вафли правят 1 лев и 10 стотинки. Милиарт?!?"
- Ти си ненормален! Люлей ме по-силно!- и се смее.
- Не съм бе. Безсмъртен съм.
Вдигам люлката в клоните на дървото.
Ни в клин, ни в ръкав. „Но обичта как се разпространява във вакуум?“

Плажът на костенурките поражда тишината, която бързо се шмугва под корубите при малкия си брат- мълчанието.  

- Всяко човешко лице е като райско пръскало*. Пръските, сълзите, случват се в топлото, но и от леденото сърце..Чудо ли? Не е невъзможно да оцелееш и при най-силната буря, в най-високата планина. Спри с мислите- силата на разума, която пази на всяка цена обвивката си- тялото, това те погубва. Спри да мислиш. Планината живее всяка твоя частица както своите. Тя те пази. Това е чудото.

- Ритни топката нависоко- шутвам топката над дървото. - По-силно, до небето трябва да отиде.

- Ами, ако ударим някоя птица, или облаците?- гледам уплашено.

- Не можеш. Облаците са при Слънцето!

Пробвам другото:

- Преди милиард години, Бог ритнал силно и нависоко Слънцето и тогава то останало там горе, на небето.

Двете големи любопитни очи ме пронизват:

- Ти си луд! Хайде да играем на хвърлянето на топката (на волейбол).

*Райското пръскало е водопад с височина 124 метра. Намира се в района на хижа "Рай" в Стара планина и извира от ледена площ под връх Ботев. Това е най-високият водопад на Балканския полуостров.

На игрището за голф

                                

                                 „Миналото е география. Бъдещето геометрия“

                                

Първа дупка: Стадионът

Обикалям Националния стадион. Посоката ми е "Графа". Срещу мен- момче и момиче. Хванати са за ръце, с дънки, в еднакви бели тениски с изрисуваните  "Калашници" и с надписите: „Bonnie“(нейната) и „Clyde (неговата). Тя се обяснява на телефона, а аз се усмихвам неволно и погледът среща този на момчето, което разбира, че разбирам и ме застрелва с неговата, още по-широка усмивка.

Втора дупка: Палтото

Тъмносин гардероб, недотам вехт, захвърлен в края на плажа под скалите зачервени от прегръдките на Слънце и Луна- светлосиньо море; картинка, като за картичка. Обичаме да получаваме картички. Малцина изпращат. Гардеробът, домът на старата птица. Чайка, която всеки ден удря с клюн по брошката. Без да кълве последните две копчета на палтото, в което свито гнезди. Сама. Раздран, скъсан джоб. По-здравият- пълният с пясък, пази и плик с писмо с мирис на сол и красив, женски почерк.



Пета дупка: Вицът

Едно джи-пи умряло на път за кабинета си и както всички други, озовал се човекът в Предверието; стествено започнало се чакането. Чакал, чакал, чакал, чакал и чакал, и още повече чакал. Накрая се изчакало чакането на докторът, не издържал, преварил  останалите и влязъл:
- Уморих се от това чакане и неизвестности, Свети Петре! Аз за къде съм- за рая, или в  ада ще бъда?!-  попитал човешки лекарят, не криейки надеждата си.
- Свършиха направленията и за двете посоки. Ще чакаш. Всички чакаме!- отвърнал Св. Петър, без изобщо да надигне погледа си.



Осма дупка: Цитатите

"От хората, които ме лъжеха и които лъжех, разбрах за истината" /Платон/

"Когато след порой вървя по улицата, винаги заобикалям локвите. По две причини: Първо, като всеки добър християнин почитам труда и пазя новите си, ужасно скъпи обувки. И втората- в училище ме учиха, че животът е изпълзял от локва. Не бих искал аз да съм настъпилият едничката епична възможност на по-доброто бъдеще." /Емил Чоран/

"Ако всяка вечер политиката ни приспива с историята, наместо с някоя хубава книга, вероятно е да настъпи онова утрото, което след като да ни сервира закуската и чая, би подредило мешките ни и би ни подало пушки в ръцете" /Уинстън Чърчил/



Десета дупка: Календарът

"Световен ден на бирата. Световен ден на женския оргазъм. Световен ден на мързела. Световен ден на фотографията.."
Объркан, Бушменът Кхау се почеса с най-умния си пръст по "компютъра" и така, без да осъзнава, изпрати посланието до своята виртуално-интимна приятелка от Амазонската джунгла- принцесата Фсар, дъщерята на Великата кралица Луфк.
Фсар се клатушкаше на люлката от лиани, наслаждавайки се на профилната снимка на Кхау издълбана в голямото дърво. Девицата бръкна в ... носа си и извади полученото съобщение. Погледна го през добре поддържаните си чрез изгризване нокти и понеже ужасно много обичаше своя бушмен- толкова, колкото "пръсти ръце крака мои мама и последен жив татко", го лапна.
Кхау изрита осмото чейве от колибата за бира, направи камерата най-последен модел с пръсти и започна да снима полуоблечената си жена, която се озъби ужасно секси.



Тринадесета дупка: Вселената

Журналистът, интервюиращ Вселената, с последния въпрос запита, дали животът и е дал нещо? Вселената вдигна рамене, усмихна се и журналистът записа: "За загадъчната Вселена, разумът си остава енигма". Рибата прибра листа и молива, обърна се по гръб и отплува. Вселената запуши устата си с ръка, за да не прихне невъзпитано от смях.

След много, толкова много, че човекът пораснал и главата му опирала в най-близката звезда, хората се възгордели и предизвикали Светлината на състезание, за да се знае кой е най-бърз в Космоса. Разбрала Тъмнината, ядосала се и загасила всичко- малките и големите лампи. А най-големите- тях не успяла, изгонила за кратко- пет-шест милиарда години навън.



Четиринадесета дупка: Непубликуваният роман на Н.

"Дойдох. Видях. Победих. Аз съм Кралят- Слъ.."
- С мляко ли, шефе?
- Ъ?!
- Кафето. С мляко, или без, че забравих?
- Записвай си, глупако!

"..нце.Помисли си Наполеон. Но после се сети, че тези реплики са повече от изтъркани и написа на стената си: "Да живее Републиката! Да живее свободата. Долу робството на нета. Смърт за Фейсбук!"
- Чаша "негърска пот" за шеста маса. За оня със смешната шапка. Но не се изплювай ти. Аз ще го направя.

Писателят свали шапката, която бе купил от остров "Св. Елена"; романът бе сложна симбиоза на няколко епохи и Н. държеше да попива от атмосферата на всяка от тях лично, отпи глътка от кафето, поклати доволно-доволно глава и затърси сервитьора с поглед..
- Да, шефе?
- Искам парче от испанската ви торта "Инквизиция".
- Топката сладолед?
- На гилотината!



Осемнадесета (последна) дупка

Животът е отстояние между две дупки- вход и изход. Или изход и вход- без значение  на разстоянието. Играта задължава всички и както обичат да казват децата: „Налага ли се. Абсолютно задължително е.“

бутилките на дядо

Дядо допи бутилката след помена за баба. С водата от герана внимателно изми шишето и го остави на Слънцето. Двамата не бяха ползвали препаратите. Не ги обичаха. Само при нужда, по негово усмотрение- я за нещо лепнеше отвън, я грапавкото дразнещо и младостта, и старческите очи- туряше по мънинко ситен сух пясък, разтръскваше, или разтриваше добре. Файдица ли? Йок. Знаеше си го. Ама с пустата вяра в земята, която пречиства за добро и с благословията на водата лекуваща всяка болежка баба и дядо крепяха годините. Побелелият капитан разклати рафта хванат с четирите дебели въжета към куките забити в гредите и сянката на самотата се раздвижи покрай тази празна люлка. Флотилията лежала дълго върху дъската плуваше по роднини. Малките кораби се харесваха не само на най-добрия екипаж-  децата, затова баба тайно пускаше армаганите в пътните чанти на гостите. "Дядо бре, твоите пристанища чет нямат!" Тъй наричаше баба всяка бутилка с корабче- "стъклено пристанище" и никога не хокаше дядо за дългите глътки „светена водица“. Баба започваше изгрева с шетането и плетеше чудни паяжини докато вечерите, понякога и дядо, завиваха с одеялото нея и люлеещия се стол.

В приюта към храма, там отрасна, сиракът бе видял за пръв път бутилката с нещото напълно невъзможно за малкия отвор. Омагьосан от разпятието-„голямото“, момчето вадеше съкровището скришом и го вдигаше до небето, за да се наслади по-добре на детайлите и цветовете; така случайно забеляза „невидимите сглобки“. Сега често се връщаше назад. Спомни си пасторът, който им четеше книгата с историята на смелите мъже с корабите покоряващи всеки нов свят.., Старецът разпали кюмбето. Пролетта бе в края на дните си, но студ целуваше топлите длани. Баба и дядо разменяха по между си своята увереност- държаха се ръка в ръката за ръка и затова, едва склопил очите, той бързо потърси нейните слаби ръце. „Дано ги стопля за последно!“ Положи я в ковчега с шарените кълбета, с куките и добави големия платноход от собата за сън. Обу пръстите й във вълнените зимни ръкавици и тъгата скочи в скута му. Като пале. Не плака. Угар, който даваше водата на облаците не бе добър господар за семената. Сърцето му обаче хлипаше и съхнеше. Мъжът не бе отплавал. Искаше го, но остана верен на голямата си мечта. На обичта. На корабите преплували тъмната нощ. И на своята баба, която не би заменил за нищо по- малко от раждането на всяко от трите хлапета… С треперещите си пръсти дядо взе общата им лупата- за бримки, мачти и рецепти, подхвана дългата като ръжен пинсета и погали бутилката. Във всеки нов детайл той добавяше минутите за пясъчния часовник. Часовете преобръщаха дните в минало. Затова освен времето, и баба клатеше фуста в люлеещия се стол и помахваше от своето ново пристанище.

еver[ест]

Нарами събраното и потегли, към напред и за нагоре. "Не се връщай. Никога, никога не се връщай, и не пиши. Има ли смисъл?" Моторът се закашля; не бе шофирал с години, караваната въпреки малките си габарити усложняваше началото. Стартът едва ли е точния изстрел на времето. Движеше се бавно. Нямаше карта. Като охлюв. Без притеснението на ежедневието, което успешно нарисува с вратовръзка и го набучи през една от антените. Границите са врати. Някой ги отваря за промъкващата се от стая в стая детска количка. Или завеси, но това е там. После. Изтокът от ада. Компасът, който бавно полудява разочарован. Неразбираем.
Дорже Шерпа, Анг Чиринг Шерпа, Мингма Шерпа, Нингма Шерпа, Анг Кази Шерпа, Пасанг Карма Шерпа, Лакпа Тенцинг Шерпа, Чиринг Ванкчу Шерпа, Вангеле Шерпа, Кхем Дорже Шерпа, Фурва Темба Шерпа, Аасамн Таманг Шерпа.* Шерпите му помагаха по пътя. Или техните духове.
"Градинският охлюв (Helix pomatia) е сухоземен белодробен охлюв, най-едрият в Европа. Черупката му е с височина до 4 cm. Живее в градини и залесени места. Храни се с листа, които захваща чрез рогова челюст и специален режещ устен апарат, наречен радула. Радулата наподобява ренде със 150 реда зъбчета, по 100 във всеки ред. Върховете на зъбчетата са насочени назад, радулата се движи напред-назад и така настъргва листата. Вреди на селско-стопанските култури. В природата той живее средно 7-8 години, могат да живеят и до 20 години."
Не вреди на средата, на културата и на теб самия, ако се храниш с листа. Береше ги по пътя. Няколко свари в началото, приготви си салати, но приготовлението му омръзна. Отбиваше колата, за да пасе. Шерпите пушеха около него и се смееха.
С караваната ходеха на морето, до планината, но после я закотвиха в дъното на двора. Тегличът сочеше навън. Двете гръмотевици, които паднаха- в градината, и точно върху къщата, искаха да подскажат нещото. Естеството на нещата може би, наличието на проблеми... Караваната не се уплаши. Не помръдна. С дъждовете заприиждаха повече ветрове, по- силни бури. "Главата ти е в облаците. Слез на земята."
Детските колички харчат едно нищо. Движат се по инерция, привлечени от силната гравитация на любопитството. Нагоре биват прибирани и продължението е да крачиш усмихнато пеш. Особено, ако си в приятна компания.
В подстъпите към върха се снима сам. Не го бе правил. Размазаните петна зад озъбеното в усмивка лице вероятно щяха да бъдат предписани на някое слънчево явление. Предпочете топлите чехли пред сандалите, долнището на старата, бархетна пижама и вълнената жилетка- подарък от приятел. Количката скри в джоба на долнището. Компасът се бе разбудил. Тегличът на караваната сочеше комина на последната стая. Запълзя бавно. Спираше само за по цигара. Листа нямаше, не беше и особено гладен. Първият лагер видяха призраците. Кимна им и продължи. Не харесваше лагерите от ученическите си години. Бурите се появиха отново и обявиха дуел на шерпите. Имаше жертви, от двете страни, но после всички заедно свиха встрани. "Най- лесно е да избягаш, в планината, или другаде. Помисли си". Мислеше си за нея. Мисълта се сприятели с невидимата пътека. Двете изостанаха за партия шах. Следващите лагери не го и забелязаха. Накрая се освободи, за да се изправи.
Мъжът и шерпът достигнаха върха между ден и нощ. Двамата завързаха знамето, онова, от антената на караваната, прегърнаха се и се сбогуваха. И сянката мълчеше преди да изчезне.
Човекът запълзя надолу, към другата страна, носейки своето време. Никога завинаги.

* Имена на част от загиналите тази пролет под връх Еверест, Хималаите, шерпи

нас

прилично прекрасен стол
настанявам се в теб
твоите протрити джинси
моите изтъркани фрази

хамак между два момента
лягаш несигурна в мен
моите непостоянни чувства
твоите желания земни