понеделник, 16 юли 2018 г.

две истории



Лаус и Близ

Тя си взе котарак. Кръсти го Лаус. Искаше да е Фауст, но не се престраши. Душата я дръпна встрани и приятелски рече: "Не го прави." А тя слушаше душата си. Чисто белият и вече огромен кот все по-рядко споделяше нощите и леглото и. Тя нежно го придърпваше: "Лаус!", той изпълняваше, свиваше се до нея на кълбо, но не за дълго - веднъж докоснал пода, уж за вода и вече се промъкваше в кухнята и със скок се тропваше върху хладилника. От трона си Лаус дебнеше за птиците и за промените във времето. Протягаше лапи за капките, гонеше хвърчащите найлонови пликове и се криеше от светкавиците. Научил се бе, че след проблясък на дърво в небето следва: "Буум!". Лаус за всичко докладваше с мяукане.
Неговата котка бе женска - черната Близ. "Близостта". Близ никога не мяукаше и рядко мъркаше. След изсъскването тя го издра (без видима причина), от дълбоката рана шурна кръв и Близ се отърка, сякаш плахо се опитваше да се извини, но само тогава. Близ ядеше храна за котки и веднъж, или два пъти седмично получаваше в паничката си от него или кока-кола, или пепси. Не откриваше разликата, но настръхваше цялата при аромата и на двете напитки.
Лаус и Близ се харесаха. Веднага. Което бе странно. Близ отстъпи купичката си и даже позволи на Лаус да опита от газираното и. Бе и смешно, защото Лаус топна език, лочна глътката и целият настръхна, като мокър от дъжд и жално измяука гледайки ту към нея, ту към нея. Не бяха кастрирани.
Мъжът и жената имаха хубава, трудна и бурна връзка, затова и раздялата бе още по-трудна. Бурите зачестиха и тя реши да посещава терапевт. Той замина за Южна Америка. Лаус и Близ дойдоха след година. Не че ги сближиха - нито спаха, нито се целунаха отново, но котките все пак помогнаха. Децата раздадоха по общи приятели.





Болестта


- Боледувал си от някаква сериозна болест? – жената държеше по-младата и по-близка на сърцето лява ръка и се взираше в линиите, в които търсеше пролуки за потъналото време скрило се в браздите от пророческите и възможности – Подай тази. Ето болестта - нокътят потъваше - Тук е очертана по-добре. Тумор ли е злото? Рак?
Виктор дръпна рязко ръце и така, както седеше на протърканото капане изви глава надолу - и бутилката с водка върху масата се наведе; кулата в Пиза се яви, а Виктор мразеше наклонената кула, защото Италия го бе научила да не обича жените. Жените, които му ебаха майката и срутиха живота.
- Болен съм от живот, жено.
Виктор се изтласка от канапето сякаш изпитваше желание. Гравитацията се опита да дръпне, но силата на смътните спомени за нещо не по-добро - изключителното лято, или пълната с листа есенна стая, или потъващата лодка – наричаше сърцето му червен айсберг.. - премахнаха основите и мъжът се почувства в живота. Откъснал се видя себе си воин готов да отмъсти. На война с кого? Водката приближи, отсипа в друга мръсна чаша, пи и по браздите на дланите потекоха отминалите сълзи на задоволството, който изпадаха от времето  шизоидни облаци върху още по-мръсните фигури на килима и се сляха с тях в една безидейна точка. Точката. Нейното лице и неговият гроб.
- Животът убива. Ти също си мъртва. Забучена в хербарий на дни от лъжи. Водката не струва. Ти не струваш, пиявицо! Дърта кукувица си ти жено!
Мъжът представил се с името Виктор, но десетки други имена му отиваха, стояха му по-добре от дрехите, които с удоволствие заменяха тялото с животопълния гардероб, хвърли банкнота върху масата, изплю се върху килима и се махна. Циганката вдигна среден пръст по сянката - току-виж бе решила да се върне, замаза на босо плюнката от безцветните квадрати на килима и ритна вратата с крак; глупостта. Заболя я.
- Проклятие. Първите капки почувства като гилотина за мислите си. Студеният дъжд обичащ псувните усили барабаните. – Вудуволстие. Думата литна.
Всеки ден измисляше по една безсмислица и я пускаше. Веднъж думата бе хвърчилото (рисуваше на всяко тяхно очи: очите на Буда, очите на Христос, очите на дете.., защото "няма полет без очи и сърце, нали, сръдльо?"). Друг вторник, сряда, неделя.. балонът се рееше над града. Но най-често думата излиташе с космическа ракета управлявана от робот, куче и хлапе. Къде криеха всичко това думите? Виктор не знаеше. Чашата побираше нужното. Денят се равняваше на десет от големите. Само да не бяха сънищата, които бушуваха като урагани.
Виктор вдигна дясната ръка. Страхливите капки се опитваха да се задържат по грапавата повърхност, но се хлъзгаха, търкаляха се и падаха в пропастта и умираха като локви. Браздите се размърдаха. Линиите се движеха. Нишките се сляха в забравеното и Виктор видя.. Лицето си. Друго търсеше. Другото..