Не една среща

Кристо влиза в магазина и поръчва. Българска реч:

- Моля, бихте ли ми опаковали..

Ходещата по вода. Буквално. Птицата, която не може да лети, прелита от емоция на емоция. От съмненията на търсеното, през желанията на тревожността, до проблемите на очакванията. Премъдрата птица, различна от папагал и неприличаща на сова, отговаря на всеки поставен, на скрития чрез ума и на немислимите въпроси.

Криско влитва в магазина и се блещи. На български:

-Шефе, що не си размърдаш задника..

Подреждам: бодил от роза, връх на стрела, зъб от акула, планински връх. Една и съща форма. Обич. Писмо. Болка. Пътуване. Класьорът лежи между книгите. Линиите на хоризонта. Изгрев. Залез. Песен. Тишина.

Телефонът. Инструментът на мистика- снимки, поща, хиляда и един невзрачни, смешни и блуждаещи облака. Мълчи. Звукът заключен между нули и единици. Тишината обикаля в неговата, своята стая и подрежда книгите.  

Лъжата много обича истината. Грижата за най-малката от сестрите се пада на нея. Разказват си приказки.  Лъжата пее песни от съзиданието. Рисува в цветя безкрайната стая без стени, врата. Безкрайни прозорци и небето за покрив.

„Най-близкото до среща, е раздялата“

Ольоскването с прасковата и с динята си приличат. Защото имат еднакви предпочитания. Обичта на децата.

„За да не може една история никога да не свършва, тя не бива да започне.“ Предпочитам вечността. С вкус на горчив бадем.

__

„Една среща“, Франция, 2014, реж. Лиза Азуелос

Кратък филм за срещата

Волейболната топка блъсна силно стената, върна се назад, отскочи твърде нагоре от земята и прескачайки детето с тежката раница и подскачащите нагоре ръце се затъркаля измежду мравешките пътеки, за да спре в неокосената поляна с цветя следваща асфалтовата площадка.

- Вземи- гласът и ръката подали топката не си подхождаха. Сякаш или тялото, или звуците бяха взети назаем, за да бъдат скачени временно едно към друго за срещата.

- Благодаря. Ти си смъртта. Нали?

Момиченцето нанесе нов удар. Този път с крак. Топката набра инерция и свали малка част от мократа мазилка на стената.

- Как ти хрумна това?

Кълбото спря в краката на мъжа, той се наведе и преди докосването, играчката  внезапно   изчезна. Изпари се.

- Нямаш сянка. Елементарно е. И не опитвай да ме плашиш. Знам, че не си дошъл за мен.., но какво всъщност правиш тук? Разходчица? Ваканцийка?! Предстоящ катаклизъм!?!

- Исках да се запознаем. Не съм смъртта.

Детето смъкна товара от гърба си и измъкна нова топка- за тенис. Побутна раницата и хвърли с все сила топката към стената.

- Животът, от тъмната енергия ли е направен?

- Каква наричаш тъмна енергия? А да.. Не, не е направен от нея. Принципът е друг. Ти, защо не си на училище?

- Избягах. Скучно ми е. А бог?

- Бог е тъмната материя.

- Значи той крепи всичко?

- Би могло и така да се каже.

Топката, която бе увиснала за няколко секунди във въздуха, тупна на площадката.

- Този фокус е лесен. Разсейваш времето и той забравя за гравитацията. Ще бягам. Гладна съм.

- Казваш се Петра Виолет, нали? А за приятелите си.. ?

Момиченцето вдигна раницата. Усмивката засмука навътре частиците радост и появата на двете трапчинки заформи щастието върху детското лице.

- Учтивостта задължава домакина да се представи.Нали? Ти хич не ми приличаш на бог- не си скромен, чувството ми за хумор ти се присмива чистосърдечно, защото носиш старомодни кецове и тъпа тишърка  и си с топъл глас, а ръката ти, уф… По дяволите..  Ръката ти е ледено блокче, пич! Осъзнай се и измисли нещо по въпроса!? Ти си бай засега, но ще се видим скоро. Така съм го измислила. А, и топката.., върни я. Подарък е. Знаеш как е.

исус писателят

Лавината го помете. Помнеше всичко. Не се съпротивляваше.. Наведе глава и кръстоса ръце зад тила си. Нямаше смисъл, но все пак.. Запомнил бе вихрушката. Белият дракон го завъртя. Студът го прикова. Притиснат, издъхна под любимия сняг.. Племето, което трябваше да поведе през прохода, оставаше долу… Снегът под върховете тормозеше пролетта и носеше страх, но хората бързаха; такива сме от Началото. Затова мъжът тръгна пръв- искаше да провери, да бъде сигурен за преминаването им.. С години живееше сам в покоите на планината. Хилядите преведени души.. Чу звук. Стотици пъти бе слушал пленителния грохот. Надвика планината с крясъка научен от птицата. И спаси останалите..

Не усещаше жегата. Нямаше болка. Разхождаше спомените и мислите във философски стъпки по пътеките- изпънатите до предела, заковани в дланите ръце. Горещият ручей, стичащ се нощем по тялото, се превръщаше в ледени змии. Пророкът обичаше еднакво Ден и Нощ. Затвореше ли големите, тъмни очи.. Пътуваше. Снегът лежеше покорно… Драконът. Вълкът. Кучето. Опитомяването на душата.. Десетките прераждания.

Годините в Индия научиха момчето да чете и да пише. На изток, далеч от семейството и корените, то за пръв път прогледна през чуждите очи, разум и сърца. „Мълчаливите“ го сприятелиха с времето. Юношата се докосна до тайните на забравеното минало и до криещото се в тъмните коридори на утробата, уморено бъдеще… Край огъня. Кучето и малкото момче, лежащо върху рамото на първия човек прозрял искрата- сестрата и най-добрият техен приятел..

Войникът доближи копие със забито на върха мокро ленено топче при сухите устни на чернокосия, който поблагодари с очи.

Кацаше в Делхи. Писателят прибра дългата руса коса пусната за презокеанския полет, а с ластик, подаръкът от тригодишната му дъщеря Кая, я пристегна. Постави лаптопа в раницата- остана си с мисълта за разширяване и довършване на разказа, изчака всички и слезе от самолета. Обичаше планините, не че бе алпинист. Мисълта за Еверест се бе  появила изневиделица.

Връщаха се от прожекция. Гледаха последния филм на Терънс Малик и се шегуваха къде и какво биха хапнали. Той искаше индийска храна. Тя си държеше на нейното, на японското. Киното бе близо. Вървяха пеш и така го видяха- падналото на земята птиче и майката, който кръжеше между него и гнездото. Тогава й сподели за пътуването. Прекрасните проникнаха и прегърнаха сърцето на любимия. Тя знаеше. Не разбираше, но знаеше.

Водачът чакаше във фоайето. Нисък мъж, спокойно, набраздено от зими и бури лице и много силните, по-силни от бащините му ръце. Познаха се. Водачът, който видя в писателя онзи свой пръв брат, не обели дума. Не трепна. Ръкостискането ги бе отвело. Върна ги в пещерата. В скута на светлокожата жена. Майката, отвлечена от северното племе. Тя се опитваше да пее приспивна песен на момчето и момичето. Думите обаче липсваха..

Не достигнаха. Малко преди върха, белият дракон се бе завърнал. Лавината ги помете и ги захвърли в пропастта. Във времето отредено на тишината птицата крещеше.

Мъжът от кръста потъна без страх в голямото море. За тялото се бе погрижил огънят. За прашинките след него.., грижа имаха вятърът и реката.

Първи юни*

Горна. Жегаво. Мегданя. Второто ниво. Пейка срещу банката. Двата хищни, иноземни пингвина- черни обувки, черни панталони, бели ризи и чантички през рамената, с нежните си, железни усмивки, омагьосват поредната объркана душа.
Чичо ми обикаля около градския фонтан на най-голямото, първо ниво на площада в бавна, туристическа стъпка. Свако, с балон в ръка, стои пред детския магазин за обувки, а вътре, братовчедката се мъчи да пробва сандалките на босите крачета на двугодишната палавница Симона. Разбира се, абсолютно безуспешно. В съседно заведение, на близка маса за мен, седнали на по кафе, четиримата възрастни- трите жени и достолепният пенсионер с бялата шапка, шумно обсъждат роднините ни от София. Аз вися срещу малкия, пикаещ нагоре с двайсетината чурки фонтан и дотъпквам с глътки айран гнусния на вкус дюнер; лакомията, а и нали пари съм дал!? На хоризонта се появя баба Цанка- майка ми, с вечната малка найлонка в ръка..
Пече все по-обилно. Пингвините отвличат своята жертва. До съседен на сцената блок, мисля, тераса на третия етаж, Хаджибончевият акордеон трети час дава звучността на картината на деня с химни, възрожденски, руски и десетки други акорди, песни и маанета.
От точка "А"- Общината, до точка "Б"- новопостроеният цирк (точките, видими една за друга), разстоянието по правата- с лекото изкачване "община- цирк"- линия, е не повече от пет минути нормален ход. Председателят на Общинския съвет, или неговият брат-близнак, в чер костюм, бяла риза и черни, остри обувки, крачи уверено по посока на цирка.
Малко преди това, продавачът на дюнери, който ми спретна закуско-обяда ми казва: "Честит празник, братле! Аз съм на 20 и всички си оставаме деца, нали братле?"
* Всяко съвпадение с лица и събития е истина, реалност и действителност