топлина

Излязох от Халите с две различни топки сладолед във вафлена фуния. Имах намерение да пресека улицата, прецапвайки трамвайните линии. Посока - старата баня. Цел. Пейките. Не чувах звуци. Късният следобед се плъзгаше с ритъм различен от моя. Разтопяващ за по- малко от секунда думи и асфалт ден. Жегав миризлив делник. Усетих сграбчване. Като физическо преимущество Нещо ме блъсна. Потънах в дълбокото. Потокът тръгна покрай маранята с коли. Раздва. Маршируващи плувци. Усмихнах се на джамията с изнесения навън щанд за непродаваеми обувки. Само няколко чифта маратонки. Едните доста подобни на моите за тенис. Обаче ментета. Малко вехти обувки. Без скъсани. Не успях да видя сандали. Спрях се и се загледах в редиците. Застинали с достойнство. Лъснато черни, смирено сиви и вглъбено кафяви чифтове. Обувките се молеха. Знаех го. Подредени навън от вътре вярващите, те отправяха външните си молебени навътре. Не разбирах техния език. Заслушах се в тишината. Камбаната ме подкара. Тричетири. Дзвънн.
Шаря с поглед за самостоятелна и по възможност сенчеста временна обител. От пет минути съм навън. Косата ми е летен водопад. Покрай мен минава жена. По-скоро прелита сянка. Скорошно видяно видение. Познат аромат и очертания. От слънцето е. Захапвам устните си. До болка. За по- сигурно. Сянката ми се усмихва и продължава.
- Ще ми дадеш ли кибрита ? „Сори маце, ама не пуша”. Приятен глас, тъп въпрос. Светкавичен мислен отговор. Зяпам през отворения прозорец лъкатушкащия се пейзаж. Очите блуждаят. Рехава реалност. Лицето ми е податливо на вятъра, който подкарва в този момент вагоните през дефилето. Дълги бели пръсти, с прозрачни дълги нокти. Саморъчно сгънатата цигара навряна почти в ухото ми повтаря безмълвно молбата. Разколебан съм. Молба, сигурност?! Две крачки назад. Влизам в купето и разтършувам малкия джоб на „ташевката”. Къв кибрит бе? Стинки, дъвки, флашка, пак стинки, кондом, билетчета. И кибрит. Забравил съм за него. Знаеше за него. Тя. Безименният ми пръст изтръпна разбиращ. Смачкан, картонен, хотелски кибрит. С петшест не изскубани клечки.
- Заповядай, подарявам ти го. Смотаняк. Пръстен ли подаряваш?! Тя. Красива е. Взема го. Без да ми докосне ръката. Пали с лекота. Дръпва веднъж и дълбоко. Устните и са с цвят на бледи уморени ягоди. Издишва бавно навън. Дим към реката. Подава ми цигарата. Дръпвам си. Усетил съм го. Не пуша трева. Закашлям се. Поздрав към реката. Тя се усмихва. Прибира кибрита в джоба на готината си дрипа. Боса е, странно. Дръпва още веднъж и си тръгва от моя прозорец.
Тръшнах се на мястото си в купето обиден на себе си. Ако сълза се излее от зеленото езерце /спусне се бавно бавно в белотата/ ще потъне в трапчинков дол обвит с нежен мъх. Отварям книгата и се пренасям в Ангола. Войната, бар, устните. Втората сълза би стигнала до края на лицето, там в полето. Завиждам и на двете.
Статуята на свободата хвърлила факела на съмнението седна на пейка в централния парк. До тук добре. Изпуснах си сладоледа и седнах. Червената вода отне видното ми желание. Изсмислието пое към ЦУМ. Цунгцванг. Забих поглед надолу. Един дакел води симпатично бабе с малка трилитровка светена вода. Осветена вероятно от ходжата. Приседна до пейката. Бабичката също се нацеди. До мен.
- Ти нали не чакаш никого младежо? Той сина ми скоро свършва работа и ще ме закара. Ама да знаеш. Много приличаш на него. Работи в министерството. Виж, ето го на телефона. В Софийския университет си учил, нали? И той там завърши. Японска филология. Ти как се казваш? Аз съм била учителка по френски, ама се пенсионирах и сега гледам внучетата. Помагам им...
Благодаря ти дакел. Разбирам те и ти съчувствам. Изплезил си език в тази жега. Нормално е. Имате си климатик в къщата. Ама, защо на мен натресе своя проблем от горещината? Да ти приличам на кучетерапевт? СУ съм завършил, да. Аман от пророци днес. Право. Не приложен шаманизъм. Приличам на него, пак да. И нямам кучешка бисквитка. Солети също нямам. Ако искаш изближи сладоледа. Препоръчвам ти шоколадовата топилка.
Дакелът ми кимва лукаво и завърта доволно опашка. Горещината действа със същата сила и в същата посока, в която ме върти главата. Основен летен закон за установяване, запазване и увеличаване на безумието.
Станах. Исках да офейкам от физиката на ада. Усмихнах се на бабето. Тя ми се усмихна. Влязох в колоната на тръгващите си от джамията обувки. На сандали и джапанки без вяра. Магазин, подлез, хотел, църква, пак линии, заведение. Хоровод. Обърнах се назад. Погледнах към небето. Никой не ме преследва. Дяволът остана пред банята. Няколко часа до срещата. Какво, какво, къде? Отивам на кино. Решено. Европейски културен център. Културен съм. Вътре ще е хладно. Няма да има призраци. Седемосем и съм там. Програмата. Такааа. Тва съм го гледал. Тва също. Тъпо. Шитня. Това си струва. Триер. Десетина минути до началото на края на света. Оки. Бутилка кола и се вмъквам. Предпоследен ред. Място към края на вътрешната страна. Искам да създам удобство за краката си. Като ги вдигна. Фссъъъъ. Отпивам глътка. Поздрав към Америка. Притварям очи докато прелетят рекламите.
- Ти нали не чакаш никого ? Завършила съм арабистика. Софийският... едва ли е боса в киното. Не чух стъпките. Призраците не носят обувки. Халюционирам от резкия спад на температурата в съчетание с колата ? По-скоро не. Издишах вълничките страх. Назад, назад. Португалия. Вещици. Манастир. Инквизиция. Клади. Това в миналия живот. Защо отново ми се случва? Стоя встрани, поне на парсек разстояние от всички окултни, мистични, езотерични, религиозни, научни, фантастични, уфологични и какви ли не други групи, философии и образования. Реални. Форумни.
- Отвори очи, младежо. Не хапя. Само драскам понякога. И ти си драскач, нали?
- Маргарита ли се казваш?
- Хахаха. Не харесвам съветски сюрреализъм. Всъщност харесвам ей толкова малко книги и думи- тя присвива ръце в кълбо, за да ми покаже. Какво би ми почел?
Наведох се, за да отхапя парче от единствените в света бледи уморени ягодови полета. Докоснах пръстите ти. Потрепет. Очите ти бяха отворени. Трапчинките затанцуваха. Не посмях.
- Деветдесет. И датски песимистичен реализъм не харесвам. Ще се видим отново.
Стана и си тръгна. Без да остави нищо от себе си. Имаше обувки. 678 бобчета и чаша вино останаха в залата. Меланхолията ме обгърна. Отмених срещата си. Тръгнах към гарата. Бос по софийските улици. Настъпах чаша. Заваля.

© the big bang