врати, ръце и сълзи

"Доброто и злото станаха гей двойка. Доброто, забавлявайки се изби всички негри, евреи индианци, жълтури..
Смехът- от тихият, до гласовитият, се появяваше на лицата в стаята. Освен върху едно.
- Моля?!.. Престанете всички!!- учителката се изправи от удобния икейски стол, стисна в лакътя високото момиче, ковна наглата усмивка (вярваше го) с прекалено малките си, подобни на кафяви маслини очи и дръпна силно ръката- Честно скъпа, прекали, дори по твоите стандарти! Листите, и идваш с мен!
Една от картините на стената в коридора бе от нейните, от първата й година в колежа- Санчо Панса подава пура на Дон Кихот, двамата пият уиски в модерния си офис, а от прозореца се различават контурите на атомната централа. Картините й във френската галерия се продадоха повече от добре; помогна си, колежът бе ужасно скъп.
Вратата на психолога се движеше, защото и прозорецът бе оставен отворен.
- Ще изчакаме отвън.
- Влизайте Фазанова, влизайте.
Учителката се стресна и аха да подскочи. Мъжът, вървял тихо след странната двойка, откъсна и подаде част от чепката току що измито грозде на момичето.
- А за вас? Нима не обичате плодове? Добре. Настанете се удобно на дивана, Фазанова и ми разкажете.
- Ходжев, Виолета премина всякакви граници! Вижте какво искаше да прочете в часа ни по свободна мисъл!
Психологът пое листите.
- "Доброто и злото станаха гей двойка. Доброто, забавлявайки се изби всички негри, евреи индианци, жълтури и обърканите хора. На плажа го очакваше злото, което миеше ножа си след Европа и двете Америки. Австралия се бе спасила по чудо.."
- Гроздето ми плаче.  Австралийско ли е?
- Чилийско е, Виолет. Разбирам проблема, Фазанова. Бихте ли ни оставили? Ще си поговорим с талантливото ни момиче. Ще обясни.. И не затваряйте. Ще бутна прозореца.
Тихомира Фазанова присви устни, погледна лошо момичето и излезе.
- „Обърканите хора“?
- С думите се налага да обобщавам.
- Нещо против гейовете ли имаш? Мислех те за друга. Че приемаш различните хора. Ти самата си различна.
- Ходжев, и ти си гей, нали? Нещо против теб имам ли?
Виолета отвори прозореца и протегна ръката си към дървото, в чиито клони две малки птички свиваха гнездо с човчици и нокти.
- Виолет, знам че майка ти е в болница. Връзката ви е силна..
Момичето се обърна рязко, задържа въздуха в бузите си, свлече се на дивана и закри с ръце очите си .
- Не си знаела? Боже.. Извинявай, Виолет!
Мъжът се приближи и направи опит да я прегърне. Момичето се дръпна, блъсна ръцете му и показа измитото от сълзите, червено лице.
- Тя обеща! Тя ми обеща..

Момичето тръшна вратата. Птичките чуруликаха. Мъжът закри лицето си.

смешки, сняг и сълзи

Внезапният гост

Снегът ни изненада на вратата- почука, не звънна, но ние нали сме по-гостоприемни и от Папата, отворихме, поканихме го вътре, той събу мокрите си сандали и аз му дадох чисто нов чифт чорапи и топлите чехли- тях пазим за гости, а аз я карам с джапанките за баня цялата година. После, сядайки на масата за вечеря, отбелязах, че снегът не се изми?! Жената предложи по едно на тримата. Зимата нормално отказа, но запали и изпуши половин кутия вносни. Моята отвори прозореца да проветри и студът й смигна. Добре, че имаме централно парно и туршия. Хапнахме си добре от вкусната пилешка супа с лимон, пресен магданоз и дребни картофи и пихме тъмна бира. Имаше и чесън, и люти чушлета. Почна филма. Милото и снегът решиха да зяпат, а на мен се падна най-мъжката работа и измих чиниите. Снегът заспа на дивана без да го разтяга и без завивка и възглавница. Когато тръгна- на третия ден, или след втората нощ, ако броим часовете  тъмно, на терасата, в празната саксия за разсад, странно, но бяха поникнали кокичета. Любимата заяви, че са на късмет и затова ще ги късаме само при повод. Налях в двете чаши от домашното вино на баща й и си пуснахме филм. В края му и двамата плакахме все едно кълцаме заедно лук.

И утре беше война*

Очаквано, облаците започнаха още от нощта бомбардировката със снежинки и ние им отвърнахме на момента с увеличаване канонадата изстрели на комините. Двете армии- тази на снежните човеци и "на всяващите ужас воини на непрактичността за сметка на всичко и всички", скоро щяха да премерят сили в поредната страховита битка за всяка педя чистота и бяла радост. Морковите се сбогуваха дълго време с тъжно подредените в щайги картофи, но само старият забравен лук пророни пророческа сълза за зеленчуци и плодове над купчината изсъхнали зелеви обелки, баш до миризливата каца. Зелените ябълки пееха химни. Червените и жълтите- нищо. По обяд, с първите бойни викове се разбудиха дървените шейни и започнаха да се побутват, като незнайно защо, даже се и смееха. /16. 01- Световен ден на снега/

* "Завтра бьiла война",1987, СССР, реж. Юрий Кара