колко му е?

Скочиш ли веднъж в дупката на мирозданието и смелостта без време те запознава със своя брат близнак- въображението. За надолу/горе ползвай собствената си път(п)на връв към Земята. Усуканото здраво от силните емоции и търкулна ли се мисли, минало. Или се спусни с дългата лиана от минутната стрелка на пясъчния часовник. Можеш и другото. Просто тласни настоящето за свободно падане в нежните ръце на гравитация от цветове, форми и усещания.

Настоящият Далай Лама споделя, че светът има нужда от своите разказвачи. Безброй са родените истории. Безсмъртни като душите. Веднъж история- завинаги скиталчество? Или..? Затова разказвачите бродят с вековете. Разказвачи, които търсят историите по пътища и усои, из полета и планини, в къщи и заровените градове. С някои се познават, с втори се сприятеляват. Трети канят по джобовете си, прибират в торбите си, кътат в умовете си. И споделят със света.

Разказвачите са като зайци, ветрове, ята безкрили птици, шутове и квадратни кръгове за другите. По професия най- често са деца. По призвание- чаша с вода. Разказват, че ако затвориш разказвач в неживо пространство, или празен отрязък време, сезоните скоро ще го подирят и ще изпълзят, дори там, в радост и щастие. Казват още, че разказвачите са по- луди от най- лудите. И това е вярно. Безбройните истории знаят истината.

Нямам мои разкази и приказки. Имам семейство, приятели и близки и хилядите срещи. Джобовете са празни. Торбите също. Умът ми всекидневно се учи на празнотата. Припомням на света собствената му красотата. Земята връща жеста- напомня ми, че ще живея докато съм жив. Опитайте споделното. На здраве. На радост. На въображение. На щастие. На обич. На мир. На любов. И споделяйте себе си.

за сянката на очертанието

Улицата ни е широка пет метра и четиридесет сантиметра. Следвам окомера в доверие на добрите си очи. Рядко ме подвеждат: „Пробваме да скочим, ниско е“, „Прасковите са узрели“, „Топката е вън. Печеля точката!“. Но колко е аут една топка, щом отпечатъкът върху шамота казва друго? Крак не съм си чупил де. Чукам на глава. А и праскови как са ми се прияли!?
Седя върху бордюра в очакване на партньора за тенис, който звънна, че ще закъснее. Зяпам очертанието върху асфалта; самоубийственият скок нахрани и днешната преса. Очертанието също ме изучава. Скоро се почва. „Всичко около мен имат сянка, защо и аз да нямам?“ Влизам в положението- помагам на очертанието като на възрастен човек, за да стане и прилепне към стената на блока. Поглеждаме и двамата надолу. С вярвата в какво? Сянка- нцъ. Очертанието се очертава умърлушено в първоначалното положение. Въздухът носи чудния мирис на топяща се смола и май поднася идеята. Връщам се при входа. Чак сега виждам лепнатата бележка за ремонт на покрива. Дебел възрастен ром, пушещ лула, ахъ да смачка дървеното трикрако столче, а около него циганетата щъкат преди да пуснат на огъня под огромния казан. Усмихнат започвам с обяснението, че ми трябват една насмолена клечка за четката и две- три главници за.. сянка на „ей онуй там очертание“. Патрона тупва с белите „Ромика“ в прахоляка и „развърта крушката“ на лудостта пред погледа ми.
- Момче, и ти си щурчо, мм? Кат перкото дет вчера се метна.., мали бе как ме стресира на нервите. Прасе видях да квичи и лети от тераса, ама чиляците ни падаме като круши! Нал тъй? Бабата цял нощес ля куршум! Ти зимай квото шъ взимаш, пък аз да погледна покрива, че мойте хайвани ще направят някоя беля.
Бригадата- едни веселяци. Много ми съ радват на акъла. Топвам клечката, дърпам от позадрямалите въглени към края с парцала, който намерих до контейнера и вече съм „на шест“. Лягане по гръб- на 160 градуса от очертанието, с пети хлътнали в ходилата му и внимателно снемам собствените си контури с насмолената пръчка. Бибиткат ми. Едно такова чуждестранно. Успокоявам шофьор на скъпия автомобил със знак за мир. Той ме уведомява, също с ръка, че би ми прерязал гърлото. Търкулвам се. Пропускам нервака. Моят човек е след него и затова бързо изпълвам сянката.
- Готово! Само секунда.
Очертанието благодари с „мерси“. В колата питам приятеля си за мокри кърпички като му показвам почерните си от въглените пръсти. Той се усъмнява, че съм пил и напълно убеден в правотата си ме размазва безпроблемно на корта.
На следващата сутрин. Децата от квартала са изрисували  тебеширите животинчета за цифри и нелош кръг около очертанието и сянката му, които получават нова функция- неподвижните стрелки на огромен, весел часовник. „ Усмивкото“ поне  два пъти на ден ще е абсолютно точен.

кой уби иво сиромаха?*

„Чук. Чук. Чук, чук. Чук, чук“

- Господин, Сиромах. Господин, Сиромах, извинявайте, но времето Ви изтече преди час. Само да Ви напомня, ако случайно часовника ни… Следващият клиент вече е тук и чака… Господин Сиромах, ще се наложи да отключим вратата.

Директорът на библиотеката- млад човек, завършил с отличие Оксфорд във випуска с бъдещ крал от Персийския басейн, с който впрочем деляха малката стая,  от него изкопира брадата и на който бе резерва в отбора по поло- така взаимната им прилика и общата с Ботев, или с друг, който и да е ламбертов мъж от революционните епохи, биеше на очи- та младият и заради липсата на отговор, достатъчно обезпокоен човек с фамилия Жарков, взе крайно, но и твърдо като за добре обучената си психика решение. Десният показалец бе поставен върху датчика за сравнение и резервния ключ бе изваден. Трите завъртания обратно на стрелката. Тежката дъбова врата се плъзна навън.

-Владимировна, моля Ви, отпратете Х. и веднага звъни на полицията! Ужас!! Ужас. Потърси и зоопарка.., не, на тях после. Владимировна, обърни се… Точно така. Изражението. Благодаря, Владимировна.

Първото, което Жарков зърна, бе голямата гола глава намърдала се в отворена книга- килната на една страна върху ухото. Ризата бе напоена в огромно червено петно, а една малка бяла мишка прибяга преди да се скрие в невидима дупка в стената, напук на всеки аналитичен ум. Иво Сиромаха му се усмихваше. Директорът свали очилата, огледа се и грозно забърса челото си в ръкава на ризата.

- Убийство във ВИП стаята на Библиотеката?! В Библиотеката има ВИП?!? И Кой каза е.., коой? Иво Сиромаха? Стига бе. Ти се майтапиш! „Специализираната“ да си размърдат задника, ама бързо! Огледа ми докладваш лично и резултатите от аутопсията, веднага при мен! Новите ще гръмнат. Трябва да сме подготвени за всичко.

Луната бледняваше. Балканът мърмореше в съня за пушки, песни и победи. Битката бе кратка и четата се бе разбягала като пилци. Иван Сиромаха раздели до последно залъка тютюнец за два папироса. Другият мъж също се размърда.

- На ти!

- Ама воеводу, аз грях сложих. Чиляка затрих, щоту той тебе щеше да бастиса! Не щъ я.

- Земай ти казвам. И да я къташ лъжичката. От моя дедо е на спомен.

Христо Ботйов запали, лютивият дим бързо добара листата на тристагодишния дъб, който се разкашля; разприте- и те не бяха по вкуса на старото дърво. Скоро сянката се отдръпна, мъжете скокнаха в нозете си, па се грабнаха от силно, по- силно. Мечоци, ти да ги видиш! Не имането, късмета си заравяха там, общия. Туй нямаше как да разберат. Знаеха само, че всеки своя път отново тръгва.

„След направена аутопсия, в хранопровода на починалия Иво Сиромаха се откри малка, златна лъжица. Химичната експертиза показа, че петно с размери., в червен цвят, отговаря по химичен състав на сладко от горски плод и е в абсолютна индентичност с остатъка в буркан намерен и приложен като доказателство от оглед..“ Бялата мишка, която неволно стресна мъжа четящ приказки и похапващ  във ВИП- а на Библиотеката, изплю в устата на умиращия предъвканата хартия със сладко от диви ягоди. Старият плъх намери сила за глътка усмивка, преди сънят с маската на смърт да го изведе завинаги от Мишеморковия хан.

„От мършата ще запалим радостен огън, а Егоизмът дава основание да живееш за някого другиго…“ Жарков затвори книгата. Живееше сам. На пет минути от Библиотеката. И разгърна фейсбука.

*приликата с изкуството убива всяка революция

две плюс онова

Смартфония

Ромолене. Умният телефон. Главата вече ме сърби. Почесвам се с ръба му:
- Хайде да излезем!
- Къде?
- Навън!
Въпреки еволюционния копнеж и достоверни показания, телефоните си остават онези звънтящи досадници. На тоя му се приискала разходка!? От кога започна да поумнява и желания да има?! И ухото нещо ме засърбя.
- "Навън" е обширно понятие. Отваря ми се картата на гугъл.
- Тук!
Слагам очила да погледна точко- стреличката.
- Казва се "показалец". Нали виждам и усещам какво се случва по екрана! Гората над нас, близо е. И преди банята да ме сложиш за зареждане! Чуваш ли?!
- А кафето с кафява захар ли го искаш? Днес- пиша. Няма да снимаме. Точка!
Телефонът се цупи и гасне. Айде тогаз- бастър копчето. Амин май фрейнд. Алелуя дорогой! Придърпвам лаптопа.
- Добро утро! Как спа?
По пръстите ми пролазват мравките. Абсолютни глупости, казвам ви.





Чат- пат

Пешо „скайпа“ е риж модел. Типичен рижак- тънките рижи мустаци, рижите вежди и цялото лице лунички. Все едно съм натрошил солетите на бабата тормозеща малкия в купето ни и съм го посипал с тях. Или с онова бразилско къдраво фиде? Незнам, с кое би било по- рижаво, но Пешо и без туй се оказа образ безподобен. Той е от Каспичан. „Зимите прекарвам в Трявна. При лелинка.“ Лятото бачка по морето.
- Пич съм, всички са пичове в Каспичан. Чат ли си?
Трополим за Дъбово. „Влакът има хроничен синузит. По баира се усеща“. Прихвам. Не от смях. То и аз имам синузитец. Надолу гледката спринтира. Паланка подир паланка. Броим само порутените сгради. „Бармани и сервитьори късна пролет отлитате на изток, нали?“ Кима за „да“ преди да подхване поредната история за чат- забивка. Бабата пак ще ни гледа лошо. Пешо предвидливо вади ябълка от сака. „Мити са на гарата, лелче“. Подава я на хлапето.
- ИИиии* кво?- любопитен съм. Природна даденост в постоянен климат.
- Поръчал съм кафе и кола и чакам на тиферидж. Ама барнат като Райън Гослинг, братле. Имам си го и чара, и финеса и без фитнеса- не е пълен, нито слаб, но по скоро е за комедийно шоу, отколкото от Холивуд- С изгризани нокти, по които пиличката на хазяйката е играла, чат ли си? С маратонките на синчето. Свих ги назаем. Хихи. И се задава онова.. Да кажеш крокодил, не бе, веднъж ми се падна крокодил. Зениците ми офейкаха, но издържах. Туй изтри напълно и малкото Ренесанс в харда и ме зарови директно в тв- споменака за експерименти с извънземни и генейтика. Долните зъби буквално скриваха мустаците. Ммалко. А тръгне ли на изток, очите й ще гледат север и юг! Представяш ли си?! Иначе в крака и дупе- манекен.
Разбирах го прекрасно. Не бях от заклетите фенове на mIRC-та, но пък ICQ, Odigo и Skype после. Изкарвал бях по няколко поредни нощни смени в клуба за зарибявката. Всички кълвем от самота на „обич" и на „секс“. Пристрастиш ли се- гадост. Трудно се откачаш. Като наркотик е.
- Във фейса съм „Броненосецът Потьомкин“. Профилната е на хартиено корабче. Така ем шарвам интелект, ем спрягам чувство за хумор.. Преварвам го на секундата:
- Чат съм, пич. И колко си „обърнал“? Бабата вдига вежди.
- Честно да ти кажа им изгубих бройката. По едно време се бях влюбил. Оная като набара тефтера с подвизите…Изгори го.  Куч..., сори. Но бяха над стотина. Сто и десет? Ти?
- Бях женен..,- в бъдеще влаковете ще летят без релси, а лъжите винаги ще бъдат на височина , защото и за тях ще има протези. Преди и да си помислим за снишаване.
Нашият локомотив започва да оре в полето.
- Първо Тулово ли беше, Дъбово ли?
- Спокич. И двамата сменяме на Дъбово.
Защо гоня Михаля по баирите ли? Във фейсбука ми, снимката е охлюв с рокерска прическа, който се кефи върху скейтборд. В планината някъде няма обхват. Засега.


*ИИиии- изрусен изкуствен и изкусителен интелект

Това

Преди книгата е била деликатес, гурме, храна за богоизбрани. Днес, книгите са бавната бърза храна, полуфабрикат, смлените до отминаващи идеи дни. Утре..
- Здрасти, какво правиш?
- Разсъждавам за този свят. Лека му пръст.