Мо и Бог

 

Мо излезе на терасата и протегна двете малки ръчички силно напред за проверка. Тя никога не се доверяваше само на очите, или на едната си ръка. Друго си е лявата да потвърди и допълни споделеното от дясната! А момиченцето вече се учеше да пише и с двете си ръце- за по-сигурно, което смущаваше и объркваше милата госпожица в училището. „Няма я мокротата, ура-а-а! Нюречета, слушайте ме с особено внимание- знаете,че не обичам да повтарям! Дъждът си тръгна и аз отивам на площадката. Вие оставате тук, самички!! Нещо неясно?“ Трите безстрашни патета- синьото, жълтото и червеното, това и чакаха. Те тръгнаха по парапета, поклащайки се напред-назад- 8 пъти по цялата дължина. Мо направи с двете си ръце мощен бинокъл-  в същата 8, но полегнала- и очичките й скочиха в близката тераса, изкатериха перваза и.., както се предполагаше. Пердето висеше дръпнато до средата на релсата- техният пореден, най-таен уговорченски знак. Децата се срещнаха на люлките. Момченцето, което дойде първо, забърса с хавлията задигната от панера с прането двойната дървена седалка. „Благодаря ти, Майки. Мисля, че знам, защо не можеш да говориш. Баба казва, че Бог чува и разбира всичко, но нали е ужасно мъдър и  никога не дума право на хората. Затова, виж Майки, ти и да не щеш, вече ще си моя личен Бог.“ Зеленоокото малко божество, което бе на годините на момиченцето, но бе по-дребно, се притесни, изчерви се и опита да прикрие своето първо странно усещане в мократа кърпа. Нахаканата Мо обаче хвана ръцете му, дръпна ги леко надолу и двете деца разлюляха и заскърцаха люлката толкова шумно, че позаспалите капки набързо се раздвижиха, сляха се като поточета по улеите помежду напуканата боя и се вляха в най-малкото от дребцънките езерца на площадката. Точно след половин час игри и локвошляпане, Мо и Майки и щастливите им сенки- оМ и икйаМ, изтичаха до колата на леля Краска. Майката на момченцето ги откара до приюта за кучета, който ги посрещаше за пореден път. Децата постлаха шареното килимче пред една от клетките, бутнаха встрани сандалките си и седнаха по турски. Мо разгърна на отбелязаната с конец 32 страница от най-любимата си книжка- „Пипи Дългите чорапки“ и започна да чете на глас. Кучетата и кученцетата до едно слушаха, сякаш в захлас. Майки също не смееше да шавне.

рептил

Кметът на наше село е рептил. При това съвсем истински- тъмнозелен, опашка, нацъклени зъркели. Не като ония менти по вестниците и от филмите. Чинията му се стовари до запорираната църква преди две лета; сега я държим под ключ в хамбара на кооперация „Марсианско единство“. Посрещнахме го както подобава. Хляб и сол, плюс пражени тиквичики подлютени със счукан чесън и кисело мляко. ХаресАха му. Реши да остане. Скри опашката. Май затри кмета, трябва и да го е изял, защото труп така или иначе не видяхме (чудесна идея, не бе добър чиляк кметът- айдук, айдук и половина). Рептилът тури каскета, курдиса се в кметската „Икеа“ и нещата в село лека-полека потръгнаха. От са-мо-се-бе си дет се вика. Младите почнаха да прииждат начестичко, животните се удвоиха, земята и тя стана по-земна. Дивите животни се завърнаха, защото липсваха нощните стрелби и гонките на „старият“. Рептилът, викаме му Никодим, не си пада по моми, така че и те мирясаха накрая. Само за яйца пита и то по множко. Но кокошки и патки бол, така че и Никодим е щастлив

ужасно малко философия и някаква нефизика

- Моля, нарисувай ми квадрат с пет ъгъла- усмихна се Малкият приц.
- Не е възможно, не бих могъл…Обачее, знаеш ли, хайде да пробваме нещо..- и мъжът постави листа пред себе си и подхвана молива..

В подножието на Великата планина, един ужасно мил черно-бял кон кротко пасял трева, а забързаните хора, със своите тежки раници практичост, го подминавали в приказките си за времето, екологията, правилното хранене, бежанците и т.н..
- Здравейте- конят надигнал главата с големите очи- Аз съм Фуций, приятно ми е.
Двама-трима от по-плахите туристи веднагически се строполили, другите замязали на великденски зайчета в заден двор- в случая тучната поляна и само водачът- в портфейла, помежду снимките на Йети от Тибет и сватбената, пазел четирилистна детелина, а лани бил гонен от мечка (меченце) из боровинките..,- та бързо, бързо се съфирясал:
- Хей, кон, и колко още има до ейй там?!- посочил върха с пръст брадатият.
- С мен, или без мен?- намигнал конят.
- С теб, без теб!? Каква ли ще е разликата, конче?- мъжът извадил цигара и нервно запалил. Не бил пушил от месеци.
- С мен, приблизително три часа. Без мен пак толкоз- три часа. Но без мен- отвърнал кон Фуций и се изплезил на две от децата в групата. 
Децата смъкнали раниците, откъснали няколко стръка, доближили го, дали му тревата и го погалили. И Фуций изцвилил кефски като един истински кон.

дните с копчета

Дни

Има дни. Като този, или онзи, или всеки друг подобен. Сякаш не са нищо особено, обаче в тях не бих могъл да повдигна неща по-тежки от спомените..
На моста съм към брега; мостовете са обратното на силното: "разделяй и владей". Топъл, февруарски път- същият днешен на забързаните закуски и мисли. Въртя педалите на велосипед, който е по-скоро детски, или дамски и търча, но сякаш и не бързам към плажа от най-бял пясък. Топъл сняг. Пудрата захар на мекиците от място отдалечено на хиляди морски мили, часовете полет, сънища за планини.. Или какво..безброй бели мечти постлани в приветливо одеало. Но по-топло ли е океанското бяло от шаренийката на родопската завивка? От топлия смях на изгубен приятел? Колите подминават. Босоногите облаци се прозяват. Вятърът е солен, мил и ужасно вкусен. Вълните скачат до небето подмамени от последните лунни лъчи. Не са играли на дама. Никога не са скачали и на ластик.. вълните бързат за нас. Обичат ли ни? Аз копнея по тях...
Лежа на претоплен от слънцето пясък. Водата е студена. Птиците крещят по рибите, които мълчаливо отлитат навътре. Голото време е парфюмирано с аромата на забравената Коледа и свирука познатата мелодия от бъдещ рожден ден.
Един делфин приближава брега. Показвам му книгата, която чета, а той ме разбира.. Ако трябва да избирам на кого да вярвам- Бог, или думите, бих избрал Бог.

Копчето

Копчетата бяха седефени, релефни, обичливи, но хладни. Най-долното се хвана за пръстена й. Заинати се по човешки, в ината си се дръпна до откат, изхвръкна като тапата коледно шампанско и падайки докосна ръба- търкулнато отдолу извървя пътя на светлината под матрака- сутрин, обед и тъга. Случваше се. Накрая, не че чувстваше умора, копчето се строполи в прахоляка навалял под леглото, за да се озове под нейното (и тяхното си) по-вдлъбнато място.
Жената бавничко закопчаваше копчетата му и гледаше в големите кафеви очи. Искаше й се самолетите прелитащи над града, ако можеха- само да поискаха, те можеха- да се промушат през някой илик до приземяване в загриженост. Нефантазията колекционираше реалнсстта.
Мъжът обличаше ризата едва за втори път; светлосиньо, фини, почти невидими, зелени линии. Ръката на продавачката в магазина за костюми и ризи тогава и се стори близка- майка й имаше същите пръсти и линиите на животите им сякаш си приличаха. Преплитаха? Не заговори индийката. Скръбта мълчеше. Плати, загърби миналото си и таксито я откара при неговото парти.
На летището докосна яката, оправи възела на вратовръзката му- встрани, нагоре и пак встрани, целуна без да поглежда- да вижда дори не искаше и обърна гръб на сълзите, на уморите.. Дъждът се грижеше..
Попадна на копчето на втората година. Наемателите си тръгваха. Тя чистеше. Постави го в джоба си. При другите непотребни неща. Закопча жилетката догоре. Пролетта се случи студена.

Шум, т(в)рясък, в/тик

„Трите вида тишина- моята, твоята и тишината“

След продължилите с години събеседвания, притчи и напътствия от страна на вярващи, физици и философи, някои допуснаха, че Бог е журналист, писател, или по-лошо- Поетът, пушач и веган, който си позволява, макар и рядко, да се напие. Освен това е разведен от хиляди години, с едно дете, което е подхвърлено на хората, защото майката често се губи.

Трите щастливи месеца съжителствуване между талантливата потреса Ама Надали с крайно десните леви убеждения и безнадеждния антисоциален бунтар и псевдолингвист- Адано П. С., излизаха през носа на пинчера Свирепий. Череп, на глезено, губещ се в подсъзнанието си- трисекунден полет от прозореца след поредно вулканично (наркотично) изригване на по-свирепите от него създания- се криеше под пейка в Южния парк и скимтеше тактично по самодейката на бабите певачки с руско-полско-виетнамски произход..

На този ден, както и на всеки друг ден пробожий, Църквата на Спагетеното чудовище почита Св. Емпатия. Днес празнуващие са хора с имена: Патка, Паток, Патенце, Пати, Гъска, Гъсок, Съчувствие, Еманация, Емапнципация. Дама Статия, Вале Каро, Тройка Купа и Леля Пенка от 3-ти микрорайон и нейните 179 котки. И да почерпят с паста.

близнаци

на ръба на пропастта
израстна малко цвете

__

двете капки вода
плачеха от смях

__

тъга под дъгата
дъга след мъгла

__

истината е някъде там

там някъде е истинско

__

Вярата почука и
повярваха в Годо

__

обелки от смях
какъв е плодът?

__

детето рисува с усмивки света
светът гледа страхливо встрани

__

баба, куче и внучето-
нов мост над реката

__

три прости думи-

обич, обич, обич

 __

приседни по пътя

който в теб седи си