петък, 22 септември 2017 г.

Сърцераздразнителна история







Добрият дъжд и лошият дъждец най-сетне се ометоха и навън бе колкото свежест, толкова  и калотията . Първо валя лошият („Как хубаво вали!“). Добрият се изсипа на по-едри капки („Ужасно е навън!“). В края на краищата доброто и лошото винаги се смесват – градът спеше и хъркаше, а полето до късно се сбогуваше с поредните последни прелетни птици, като дори се надигаше в нелепи опити за полет.

Мъжът заметна перчема наляво. В четните дни бе така, а за нечетните косата и дясното сами се бяха врекли във вечен съюз. Преди месец се бе погледнал в огледалото получено за юбилея от колегите от обувния цех и „забравено“ на банкета в столовата (Катя го настигна с велосипеда , даде му пакета и след комина те повървяха заедно), и за малко не обръсне мустака си, което на практика се случи седмица по-късно под влияние на мрачния хороскоп и най-вече на  болната от век леля с наследството, която не просто не умираше-  изненада сестра си с гостито.  И поостана.

Вечно сърдитият мъж почистваше обувките с парче агнешка кожа до „заледяване“. На случаен  принцип днес избра по-сините връзки, навърви ги с плетеница номер „7“ от японския сборник, разтвори чадъра на второто стъпало, направи четиридесет ситни крачки преди да протегне ръка, за да провери вали ли- дъждовете отдавна спяха във ваните на собствената си баня, вдигна десния си крак и затвори чадъра. В този момент мравката живееща в кухнята се хлъзна по бомбето на лявата и падна. За щастие, без злополука. „Сто и девета“, „Сто и десета“, „Сто и единадесета“. „Защо и локвите не следват постоянна логика?!“  Скокна. Подлата кал се заигра с подметките..  Носът му пльосна до кофичката кисело мляко пълна с вода, а сърцето, не добре закрепено от кривогледата по наследство съдба и свито в ролка за секундата възмущение, се изсули през ухото и пльокна в съседство.

Добре възпитаният мъж, който „никога не употребявай от гадните думи, чуваш ли добре?!“, се изправи, стисна безсилно зъби – „скръц, скръц“ и изтупа, което можеше. Сърцето се опита да извика, но за зла (добра) беда една птица от ятото изписука, заглуши го, а акото и падна върху полуголото теме.  Мухата също се стрелна към темето. До обувния цех мъжът изблиза цялата близалка  с вкус на зелен пъпеш(„Никога недей да пушиш, никога!! Ето ти зелена близалка!!!).
Бяло-черната котка, с черната муцунка във формата на сърце, измъкна от локвата сърцето на мъжа, но триумфира относително кратко, защото бездомният пес Григор я подгони за игра и тя изпусна плячката си при достойното бягство. Срамежливият млад мъж раздели косата си на две в обедната почивка, незнайно откъде придоби сила, престраши се и покани Катя на кино. Катя прие, като трудно прикри изчервяването  си; двамата бяха колеги в по-малкия отдел от обувния цех, в който правеха котешки и кучешки обувки за Исландия и Скандинавските страни; изделията от другото помещение излитаха директно за домашните любимци на Япония.

На връщане, мравката успя да изпълзи върху обувката на усмихнатия мъж, като дърпаше след себе си и огромното за своите размери човешко сърце. Лелята най-накрая..

четвъртък, 21 септември 2017 г.

измислици – несмислици






измислица е

физически
не съществува
божествено
не съществува
реално
не съществува
измислицата
съществувам

_

приют

почуках
събуди се
отвори:
"чаках те преди"
прегръдка със сърцето
завръщане
в себе си

_

приказки за лека нощ

имало едно време
имало едно дете
времето пораснало
приказката остаряла



Д и А

Къща и Космически кораб
(дявол и ангел)
Н и Е живеем на
една планета

_

острилка

в свят без моливи
острилката пие и
рисува моливи

_

здравната книжка

книжка за оцветяване
здравната осигуровка-
осигурително въже и
животът се люшка

_

мОдата

об/л/ичам теб
ти събличаш ме
и лятото, и зимата
отдолу си без мен
модерно гола

_

несмислица

"бау - бау"
каза и
чау-чау



събота, 16 септември 2017 г.

„Мамка му и прасе!“






/хората търсещи стройната сюжетна линия, както и онези, необичащите псевдохуманния крачещ сюрреализъм, моля ви, пропуснете текста/

„Мамка му и прасе!“ Часът е около един след полунощ. Датата- 10 септември. Бус N2 спира след има-няма десетина метра. Шофьорът слиза, за да огледа щетите. Чувам разбудениците зад мен: "Какво?! Какво пак!?“. „Нищо няма, спете. Скоро стигаме.“ Връща се. Близо след Габрово сме. Навигацията сочи „Дряново“ – „Керека“ - „Пушево“ – „Мусина“ и така желаната крайна точка- „Русаля“. „Добре, че беше малко!“ Не че очаквам шофьора да е чел Радичков*.
Девети септември, 06:30 сутринта. По обяд слизаме от гората – ние сме партизаните с пръчки в ръце и гордо развели български знаменца, но засега се измъквам от палатката си в първото и последно по-топло утро (без слана),  гонен от чисто естествени подбуди – зверски ми се пика. Лагерът на „скалпите“ („скаутите“)  спи после разтърсващото парти с планинска торта по случай рождения ден на принцеса Виолета и с „журято“ (водещ и конферансие)- Асен IV Тутракански. Чатъма ще отдъхне от нас. Блазе му.. „Десет, но се усеща като трийсет!“ -  Стъни е там по цяла година и е чувал какво ли не. Валянката, която вдигнахме в седмицата покрай язовир Голям Беглик прогони мечките в околността и със сигурност накара чакалите да преосмислят и обновят речниковия си запас, особено в частта откъм на „мили думички“. Добре че лодките и колелетата са глухи и неми. Цитирам ехото:
„Ние обядвахме ли?!“ (Гладни сме!); „Шоколадите растат в пещерата!“ (Пламен); „Ще плуваме ли в извора?“ (Ще плаваме ли в язовира?); „Тони е богинята на храната!“, Йоги“, „Гоги“, „Доги“, "Орки" (към Оги); „Тези ягоди (малините) са по-вкусни!“, „Стъни, обичам те!“ (Анди, 10 год.), „ Планината да умре.. Ще я съдя планината.. Най-хубаво е на планина!“ (Весо, 11 год.); „Омръзна ни от нас“ (Омръзна ни от вас!, хор на недоволните ) и… +++
„С дъх на смола“. Лагерът ухае и на щастие. Детството се запозна със страховете си. Преодоля някои. Другите го сритаха отзад. Последната закуска ще е най-вкусна. Последните снимки. „Дали ще вали?“; „И децата можем да палим огън!“ Гася го. Гледат ме лошо. Пак (ме/го) пробват. Последното общо кръгче на ръцете и усмивките.. Какво сте запомнили деца? Какво ще си спомните и разказвате след години?
7 км. разходка около язовира към бус N1. Закъсняваме за уречения час. Дъждът и той се мота в близкото далеко. Девети септември е все пак. Всеки бърза да вземе своя пай от баницата. Пропускам рождения ден на братото. Не би трябвало – до Горна са около 5 часа.. „Знам го“. Усет. Меланхолията ме обгръща. Парата крачи. Сутрин, въздухът, който се къпе в язовира, излита свеж. Пара. Гората ми говори. Запушвам си ушите. Носа. Мислите. „Има ли нещо?“, „Лека умора, Оги.“ В буса очите изпускат няколко капки откраднати от язовира. Тайно разбира се. Биле и Оги слизат в Пазарджик оставили частици сърце в детските сърца. Децата са направили същото за тях. Шшшт. Тихо. Това е тайна.
Магистралата лети. Малко след Пловдив. Бус N1 отбива. Шофьорът слиза. „Скъсахме ремък. Ще спрем за половин час на първата бензиностанция“. („Знам, знам“) Дъждът ни достига. Над бензиностанцията минава по-леката буря. Другата. Буреносните облаци те, милите "скалпи на Орки". На втория час - от онзи „половин час“ – са в готовност да превземат времето на абордаж. Скуката пие трето кафе и ми се хили. Обещавам си. Ще и го начукам. Нужната крачка встрани. Към Пловдив. С такситата. Пицаа-а! Ваня, и страхотния апартамент. „Мием крака“. Банани. Малко телевизия. Бус N2 долазва в Тракия. 22-ят час. Нощта е скрила Родопи планина. Чака ни Балканът. Преди Карлово заспивам… Завоите на Шипка са сиво-черно змии. Или змията крачеща назад. Сънят приглася на децата.
Понякога имам чувството, че от мен се очаква да изпия водата под потъващите кораби и лодки. Адски трудно за.., но.. ОКарма. Правя го. Хората падат. Спасени, те достигат своето дъно. И желанието вече е друго - искат да (по)летят!
14 септември, 13 и нещо си. Жега! Децата се цамбуркат в Росица. Дичин и Русаля имат обща жп спирка. Релсите и колоната се пресичаме взаимно. Страховете ми пасат наблизо полусвежата трева. Умът е вярното куче. Сърцето- пролуките, в асфалта, или в облаците.
Мамка му и прасе! Довиждане ваканция!
* „Мамка му и прасе, къде да го диря!“ , /Йордан Радичков, „Свирепо настроение"/
С благодарности към язовира, планината, времето,Тони и Стъни. И огромните "благодаря" за Оги и Били!
Начало на формуляра

Край на формуляра