сряда, 31 юли 2013 г.

свирка

При теб все още е юли, но тук август е полазил като гъсеница. Тръпна в общия мрак. Ще надживеем ли пеперудата..”

- Мразя я! Той винаги бърза. Бърка, бърза, и изтипосва красотата. Мислел се за майстор?!.., но без мен е зиро. Сам си кръгла нула, балон! Знам, тя е твоя грешка. Граматична, нестилна, незряла, аморална грешка. Или неправилен препинателен знак, заставена запетайка, мушица, която ще смачкам до съзнателен интервал . Не бих делила чувствата ти с никоя. Никога. Крилото на пеперудата сме ние, глупако, подчертавам "ние"-  професионалиста&поета. Ето, пак е измислил дума!? Смях, кой би чел глупости? И тя с червено:

„Роботропифицираното съзнание води до протести на опиянени от собствените си несполуки маси..”

- А знаеше ли изобщо какво е „тропа”, или гугъл е за единица?

Влюбената текстообработваща програма, открила относителното спокойствие в последната задача, остави бележка. Думите пренасяха човека в нейния свят и тя можеше да си прави каквото поиска с него. Или поне така си мислеше. Изключи се от функции и заспа.

По обяд, мъжът се изплю в чашата винени остатъци и се огледа за цигара. Кутията бе в намачкания до леглото, изпаднал от жегата чаршаф. Запали, стана и излезе навън, в остъклената тераса. През нощта му се стори, че вали, но сега нямаше локви. Видя само кучетата и бързащите от-и-за магазина. Топлината го подразни. Прибра се и седна пред компа. Направи си облаче дим , което разлюля около екрана.

Мелодрамите отключваха тихата лудост, а лудостта използваше като извинителна бележка, която накрая мачкаше по ръба на тоалетната чиния.

-Защо не те обичам ли? Ми затова.

Под чертата, отбелязан с една звезда и видимо по- едър шрифт, бе изписан отговора.

„Не правиш ХСв *!”



* хубави свирки

сряда, 10 юли 2013 г.

ана



/фокусник, първа част/

Някой от възрастните внесе Земята, която с неохота се завърна в класната стая ; таванската и дрямка, изпълнена с антики и паяжини, бе напълно заслужена.  Масивният многоцветен глобус, ръчно направен, с метални части и красиво изписани английски и френски означения се открояваше сред компютрите и принтера. Във времето на по-любопитни детски ръце, когато всичко се въртеше като дървен пумпал, сферата показваше и малкия печат-сертификат на Кралското географско дружество. Несъществуващият остров между Австралия и Антарктида бе на път отново да изчезне. Останали бяха едва-бледите му контури, но те скоро щяха да бъдат погълнати от вълните на времето.
Леля Бети, или както най- малките, смеейки се наричаха „ Голямата Бети”, чистеше усърдно стаите в пансиона четвърт век. Самата тя бе израсла в имението, но след двата неуспешни брака се завърна, за да предпазва с опита и съветите си „ другите от объркания живот”.  Добрата жена приключваше със забърсването на мониторите, след като бе изнесла тежките столове с плюшени седалки в пролетното навън. Тъжните пръсти докоснаха Европа, ръката завъртя глобуса, той проскръцна и замря на втората обиколка. Тогава Бети хвана решително света под мишница и се понесе през коридора, към красивата входна врата.

- Анна, защо плачеш? Не крий сълзите си, дете
- Искам да махна едното „н” от името си!
- Но, защо Анна?
Бети извади чиста носна кърпа от джоба на шарената рокля, винаги носеше по няколко, и я подаде на червенокосото момиче. Анна хлипна за последно, забърса сълзите, издуха се и внимателно я сгъна преди да я върне.
- Благодаря ти, Голяма Бети! Мама ми писа. Иска да се откаже от мен.., било за мое добро.., мислела за бъдещето ми!? Щом е така- детето тропна с крак- и аз ще променя нещо. Сменям името си!

Седнала сама на два прилепени един в друг стола, Ана правеше сапунени балончета и бързаше да ги пукне с тревиста сламка преди вятъра да ги повлече.
- Здравей!
Момичето се обърна, направи далекоглед с двете си ръце по посока на гласа и важно заяви:
- Аз съм пиратски капитан, казвам се Ана. А ти кой си и как попадна на моя кораб?
- Мистър Дей, фокусник, на вашите услуги- изтънчено се поклони момчето.
- Ти си лъжец, мистър Дей! Фокусниците имат цилиндър, наметало  и заек, и никога не ходят с раница и сандали през поляните. Затова те арестувам до изясняване на случая. Имаш право на адвокат, но бъди сигурен, че и той ще бъде на моя страна!
Дрезгавият женски глас изпревари този на закона. Строгата Бети стискаше здраво глобуса в дясната си ръка.
- Какво ви води насам, господин..?
- Мистър Дей, приятно ми е – последва втори поклон със сваляне на невидима шапка- както вече обясних на капитана, който бе толкова мила с мен, фокусник съм. Директорът на пансиона ме покани за представление. Уно моменто, заекът пристига.
Без да сваля раницата , „арестантът” измъкна за ушите голям сив заек, който Ана пое с едно продължително „ ухааааааа”, цилиндър и светло- тъмно наметало.
- Лельо Бети, бихте ли ми услужили за момент с глобуса, благодаря ви- от шапката литна гълъб. Ана, кой е любимия ти цвят?
Детето захапа за кратко големия пръст на свободната си ръка- с другата здраво притискаше заека, затвори противоположното око и изкрещя:
- Познай, нали си фокусник!
Мистър Дей покри земята с вълшебния плащ, каза нещо на латински, което Бети преведе безгласно като „така да бъде” и бързо дръпна покривалото. Глобусът светеше в два цвята. Освен синьото на океана, всички континенти, дори замръзналите,  искряха в зеленото на детските очи, а границите и надписите бяха изчезнали.
- Позна, позна! Вече си свободен, мистър Дей. Искам да те поканя за помощник- капитан. Съгласен, нали?

/пътуване, средна част/

За своята десетгодишнина, Ана получи като подарък пътешествие с чудната кола на иконома. Статуетката на капака- малка сребърна мечка, бе една от специалните цели за всяко уважаващо пакостите хлапе. Момичето също опита. „Брилянтно безлунна нощ, дръпване на мечето, което в отговор здраво я захапва и я пуска едва когато прозорецът в стаята намираща се под таванския етаж светва, пианото заглъхва и се чува отчетливото грачене.”  В голямата черна кола имаше точно три места. Воланът и ръчката бяха разположени сякаш в средата на нищото. Липсата  на табло, и на километраж, и на пепелник гъделичкаше учудването. Единствено отсъствието на свиреща кутия дразнеше директора, който по тази причина на път винаги носеше персоналния си малък магнетофон със слушалки. Отзад бяха монтирани два люлеещи се стола. Обичащият пътуванията гарван не отстъпваше никому правото си върху десния.
Алекзандер бе мълчалив, двуметров на ръст иконом, с прекалено дълъг нос. Деликатният великан виждаше всичко за мъниците и се появяваше точно на мига. Децата го наричаха „Старата часовникова кула”, и макар никога да не бе обидил някой възпитаник в дома, или повишил тон, те се страхуваха от него. Когато новоприето момче се позаинтересува за възрастта му, Алекзандер първо се сви под ъгъл като кран, донаведе се и прогонвайки неволно с носа си нахалната муха от къдриците, тихо прошепна:
- Никой не знае със сигурност, млади господине, никой не знае.  Въпросът е защо?
Гарванът също имаше своите странности; редовните му следобедни уикенди за похапване на палачинки с домашно сладко, щедро подпомагани от леля Бети,  бяха пословични; винаги с удоволствие се отзоваваше на молбите на директора за проверките на тетрадките по математика; а в изключително редки случаи цитираше По и Уайлд.
Ана приготви сама гощавката. Хляба, маслото, сиренето и чая тя измъкна от кухнята, а марулята и черито накъса от градината зад основната сграда.
- Ето ти салата , заеко, знам, че знаеш, колко е вкусна, но няма повече. Прибирам трите сандвича и тръгвам. Ти оставаш тук! Не ми прави тази жална заешка муцуна, моля те, колата е за трима. С теб ще празнуваме после. О- б –е- щ- а- в- а- м ти  за девети пореден път,  като малко дете си! Ще има морковен пай, точно така! Бъди послушен, и моля те, попей на маргаритките, свикнали са.
Ана бе сплела косата си в две щури плитки, прихванати с жълти и сини ластици. Бе обула новите си къси джинсови панталонки и зелените си гуменки. Тишърките си рисуваше сама и специално за случая подбра тази на триъгълно слънце с безумен надпис ”така ти се пада”.  На излизане от стаята хвърли страшен поглед на огледалото, затича се през коридора, направи опит да изпревари сянката си и финишира пред колата:
- Точно навреме, а!?
- Честит рожден ден, Ана, заповядай, влез!
Икономът отвори вратата и хлапето се настани на свободното място.
- Здрасти, гарван, хубав ден, нали?  Все се каня да те питам..,а ти каква религия изповядваш?!
Гарванът разпери широко шарените си криле в опит да полети, икономът обърна глава и се прокашля:
- Напред, или назад ще пътуваме, младата госпожица?
Ана се отказа от захапването на пръста и повече от спокойно заяви:
- Миналото е ясно, бих опитала нещо друго.
- Тогава потегляме напред.
Директорът с усмивка проследи сянката на отдалечаващия се автомобил, докато той просто изчезна от съзнанието му.

Колата спря пред красивата входна врата. Ана, уморена от дългото, изпълнено с приключения пътуване в бъдещето, лежеше сгушена в себе си.  Икономът отвори отдясно, и внимателно пое спящото дете от леко люлеещия се стол. Заекът, чул първо стъпките по коридора, след скръцването обърна гръб на ръкопляскащите за първия куплет от песента маргаритки и погледна към мъжа с озадаченото- „толкова бързо?!”
- Тихо, ще я събудим.
Алекзандер  зави Ана в детското легло, погали я по главата, после гушна сивия заек и потъна извън, в стихията на птицата.

В полунощ седях приведен, отегчен, отчаян, бледен
 над забравено познание — том със тайнствени слова.
 Тъмен сън ме скри дълбоко, ала тихичко похлопа,
 някой тихичко потропа на самотната врата….*

- Гарване, време е да се прибираме. Какво ще кажеш?
- Гра- гра- гра


/затвор, част последна /

- Име?
- Ана
- Цялото Ви име, моля!
- Това е, Ана
- Възраст?
Момичето се изправи, усмихнато скъси разстоянието между себе си и попълващия формуляра..:
- Никой не знае със сигурност, въпросът е защо? – .. и седна. Осемнадесет.
- Последно?
- Отиват ми толкова
- Кого ще посетите?
- Бети. Мама Бети
- Някакви предмети?
- Книга

Ана изчака познатия звуков сигнал и влезе в следващото помещение. Размина се с висок надзирател, с дълъг нос, който поздрави. Той не реагира. Не беше я познал. Офисът стоеше отворен. Вентилаторът свищеше срещу лежащите върху бюрото глобус, компютър и принтер, листите предпазваше малка статуя, а директорът дремеше върху люлеещ се стол със слушалки на ушите. След поредния сигнал лампата светна. Ана влезе в помещението за свиждане и дръпна масивния стол с плюшена седалка. Последният звънец. Голямата Бети седна срещу нея.
- Имате точно двадесет минути!
Гласът на закона изпревари дрезгавия глас. Едрата жена извади носна кърпа, забърса потта по челото си и забарабани с тежките си пръсти нервно по масата.
- Здравей, Анна
- Здрасти, мамо
- Как си?
- Денят е хубав. Пролет е. Добре съм, работя.
- Имаш ли приятел?
- Нямам, но харесвам жени с минало. Мъжете ще почакат. Нося ти подарък. Картините ми
Ана погледна към надзирателката, тя кимна и детето подаде книгата на майката. Бети сложи очилата си и я разгърна.
- Написала си нещо…, не го виждам. Очилата ми са стари. Благодаря ти! Но защо Земята е двуцветена?
- Такъв е бъдещият свят. Тръгвам
- За къде бързаш?!
- Пази се. Обичам те
- Ще се върнеш скоро, нали?
Ана протегна ръката с татуиран заек през широката векове маса, погали майка си по побелелите, боядисани в зелено коси, лапна за кратко големия пръст на другата, затвори око и грякна тихо. После се изправи, обърна се и продължи в бавните , сигурни крачки на тишината, по коридора, към красивата изходна врата.


* „Гарванът”, Едгар Алън По







неделя, 7 юли 2013 г.

шизодзън

-->
часовник
чикитака
несънуван ритъм
калоричен сън
нощно време
титикака
заек вряка
риба смее се отвън
сини слънцегледи
бледорозови сърца
щуроляви таралежи
тананикат вечерта
позьор
пазар
попай моряка
й
  о
    х
     о
    х
  а
х
 а
  
със звънче
секси ром
петкан дивака






четвъртък, 4 юли 2013 г.

пет звезди



Дръпна го с лявата за ръкава на тениската.
- Келнер!
- Да, господине?
- Бихте ли облизали пръста ми!?
Завря показалеца в невярващото лице.  Очите мигаха окуражително:
- Десетачка?!
„Десет кинта за една прищявка?” Момчето се озърна- хората бяха забили глави в чиниите. Лапна и набързо осмука пръста.
- Е, какво усети?
- Не е лошо
- „Не е лошо!?” Вкусно е, хлапе, дис итс лайф, за бога.., за разлика от тази п л а с т м а с а- мъжът направи пистолет с ръка и „застреля” отрупаните със закуска маси. Момчето сгъна банкнотата.
- Извинете..

-Ти си луд! Абсолютна откачалка!!
- Отново възбудена?!
Смигна и. Момичето с огромната шапка разпери артистично ръце, взе едно обелено яйце и се завъртя. Спря след три пошляпвания на сандалите по мрамора, захапа го, облиза се доволно, придоби уж нацупено, но дяволита изражение и продължи към басейна.



 Спасимира Войнска- Хипстър лежеше облечена в тежък халат с една огромна емблема отзад и още една, по- малка, отпред върху шезлонг край басейна на скъпия хотел, в който бе попаднала по линия на „касата”; не се бе съблякла, защото се срамуваше от огромното родилно петно от вътрешната част на дясното бедро. Валентино Хипстър, който придружаваше съпругата си на собствени ( общи) разноски, похапваше ябълков пай и сменяше безцелно каналите на телевизора в малката стая. Спасимира набра номера.
- Ало, доктор Ромонлиев?
- Да, г-жо Хипстър?
- Но вие.., всъщност помня, аз ви го дадох. Искам да си запиша час!
- В края на месеца, сряда, или не, по- добре вторник. Удобно ли е? Да, добре, записвам си, 28 юли, 11 ч, и вашето име. Как се чувствате?
- Докторе, сънувам го.
Линията внезапно прекъсна.
Семейство Хипстър притежаваше кенгуру- ферма в  село под Балкана. Само преди два месеца Спасимира бе изпаднала в сериозна криза и бе зашлевила шамар на един от мъжките екземпляри, който я изпрати в тежък нокаут. Белезите все още личаха.


 - Бременна съм!
- От кого?
- От теб, глупчо!
- Но ние се запознахме юни?!
- Е, и?
- Как да ти вярвам?
- А на „онази си работа” как вярваш!?
- Искам да помисля
Сложи си очилата тип „кобра” и подскочи. Край басейна подмина момичето, което зяпаше няколко дена. Спря на бара:
- Двойно уиски!
- Предлагаме само българско, господине
- Все едно. Без лед



- Лъжеш го, нали?
Спасимира бе чула всичко, защото подслушваше по детски навик. Момичето свали шапката и плажната рокля на слънчогледи и легна на близък шезлонг.
- Виждаш ли ей тая „шапка”? Наведи се да не чуе, и тя лъже, но го прави професионално. Бас хващам, че е актриса!
- А ти?
- Аз какво?
- Кой те подреди така?
-Кенгуруто, но това е друга история.


- Малкият, пази очите си да не хвръкнат!
- Моля?!
- Един фреш за мен, с повече портокал, тенкю! Казах, че зяпаш, а киното струва пари. И не пий- алкохолът е вреден
Мъжът потупа приятелски по рамото младежа, изпи сока на няколко глътки, остави десетачка на бармана и погледна към плажа.
- Чудесен ден! Мисля да поплувам в морето