лица

Лицата на хората са актьори. Те съхраняват маските на всеки един спектакъл. Изобретателния разум е техен майстор. Лицата пазят очите и устните, взаимно полагащи основата на пирамида. Върхът на фигурата е края, или началото на носа. Огледалата не уточняват подобни факти и не копаят за мистерии. Лицата имат собствени, непостоянни имена, различни от човешките. „Приятно ми е,  Щастие.” „ Аз съм този, Гняв.” „Обич, не ме отхвърляй.” „ Забравил съм те, Мъка”... Кръщава ги сърцето. На лицата гостуват светлината и тъмнината. Сезоните на лицата са различни от сезоните навън. Лоното възпитава собствен климат.

Бебешките лица са перфектни. Истински гладки писти за сълзи. Бебешките сълзи се спускат любопитно до края. Лицата на възрастните са по- скоро угар, желаещ всяка капка. Времето превръща лицата в пустиня, в луна, в айсберг. Но никога в слънце, или друга звезда. Лицата се завинтват с уши. И се отвинтват пак от звуците в ушите.

Лицата на хората са и планети. Малките планети, по които е крачил Малкия принц. Лицата не изричат думи. Изричаме ги ние. Няма хора без лица. Но има хора забравили истинското си лице. Лицата не са съдии. Обаче именно те изпълняват присъдите и дават прошката.

Лицата на хората сънуват дъжда и получават кремове като коледен подарък. Тялото е художника, който рисува картината „лице”. Умът често отхвърля нарисуваното. Огледалата са невинни. Страховете са ножици, шило и чук за лицата. Влюбеното лице е божествения пожар. Изначалната мисъл и крайната пустиня са влюбени лица.

сиамските близнаци

Родените по някое време на изток сиамски близнаци бяха отделени безвреме, само за да бъдат умело повити в бели, оризови пелени и събрани отново в лъскавата картонена кутия. Кожите им, намачкани навътре, се притискаха една в друга, а срязаната набързо, обща пъпна връв, бе прилежно промушена във всяка една от малките дупки. През нощта, единият от черните близнаци изпадна при турболенция. Свободното падане го засили шумно в планинската река. Златната рибка се пробуди от плясъка с хрумка за промяна в условията на приказната и в тази реалности. Вторият кожен кец пък се приземи с първите лъчи на летището. Вечерта го прибра в уютен, градски апартамент, ведно с уморената раница, където го обсипаха с възхита. Липсата на другия близнак бързо върна „черньото” отвън. На терасата, в един от ъглите и, той скоростно бе оборудван като допълнителен дом от семейство бели врабци, обитаващо и комина на отдушника. Обувката, подобно на основното гнездо, бе скромно напълнена с конци изклюнчени от двора на старата шивашка фабрика и после донатъпкана със сламки хвърчащи над каруците, и с перушина, която се събираше свободно по покривите и прашната улица. Когато валеше, водата смесваше останалото по плочките и асфалта в кал, и възможностите се раздвижваха. Накрая всичко се стичаше в шахтите.

Рибарят се прибра угрижен в сламената къщурка. Живееше сам, близо до гората. Тури си  хапване, преглътна няколко залъка и бутна храната встрани. Налагаше се да изпълни три желания на златната рибка. Най- малкото от момичетата на семейството бели врабци се бе сприятелило с един зелен папагал с червена качулка, с който общуваха единствено през прозореца, почуквайки с човки по стъклото. Голямата раница пренесла поредната доза неуловима от никого „тъга”, този път примесена и с мухъла на загниващото време, нашмъркана доволно с мръсен въздух, от няколко дни кротко дремеше в ъгъла. Сиамските близнаци почти научно обосновано се свързаха телепатично и запяха радостни химни. Песните усмихнаха слънцето, вследствие на което температурата на планетата се покачи незначително. Поредният огромен къс се откърши от ледения континент. Случайността въздъхна с дъх на ментови бонбони и се разтърси за кутия с лимонени резенки, проверявайки  във всяко едно от безбройните чекмеджета на времето.

След седмица почуквания, прозорецът най- сетне поддаде. Границата се сгромоляса. Зеленият папагал и бялото врабче се срещнаха в реалния свят, харесаха се и веднага избягаха от града. Раницата се пробуди неочаквано в планината върху простор като люлка, полюшвана ту от лъчите, ту от полъха. Слънцето и вятърът се грижеха за нея. Почистваха болните петна. Отлюспваха зрънцата миризма. Единият от близнаците тъкмо успокояваше стария бял врабец, докато другият, приютил в себе си няколко рачета, бъбреше със златната рибка. Рибарят също се събуди рано. Приключи набързо разказа. Със спечеленото от конкурса за изписване на смешни думи си купи билет до Китай. Там намери дребен инвеститор, който обеща да отвори малката фабрика в родния му град. По пътя, и в двете посоки, в съня си, той се грижеше за сламената къща и дървената си въдица и оправяше такъмите. Котката също бе изоставена, но тя се справяше и сама. На връщане, пак на сън, рибарят въздъхна два пъти, моторът се заслуша, самолетът се отклони за миг и попадна във въздушна яма. Оставаха му още две желания.

б(алон)и

издигаш се нагоре

вдига те Балон

отвъд мисълта

скачаш, политаш..

отново със нас си

после, покрай масите

детските балони

издигат мечтите

над разумите

след годините полет

очакваме спомените

наистина ли?

пух пада-а-а  до дървото

в една и съща страница

решено- споделено:

„прасчо, занапред

мед от магазина.

аз казах, хау”

мога да правя балончета

обаче не дъвча дъвка

с пяна също не играя

изплювам или гълтам
всяка слюнка

но споделям. пиша