кокили

- ?
- Децата...
- Двете, трите (кимване).. Добре, пети номер.

Разсипвам от свръхлеката кана с надпис "кафе". Мисля си за липов цвят. Бактериите, които унищожиха цялото кафе и почти всичкото какао, внезапно бяха изчезнали след погубването на памука. Пием го чисто. Сърба с умерената наслада на много богат човек. Челото, колкото го има, е затулено с безбожно скъпа, ленена шапка, очите са изкуствени- избрал е оранжевите камъни Монтерей, същите, заради които избухна Третата междугалактическа война. Гласът свързах с изгубен филм. Френски!? Прехвърлям файловете, но той ме прекъсва..

-Стар клиент е. Затова не му предложих калъфка. Виж, ето тази. С пет отделения, различна дълбочина, кожа от гигантска лунна змия. Тежестта на кокилите не се усеща. Казват, че било военна тайна..- сочи каната и се смее.
Усмивката му е далечна вселена.
Пощаден съм от синдрома на придобитата истинска неистинност ( лъжата ни смалява до джуджета), защото, като пето поколение журналист по рождение имам имплантирана  допълнителна, абсорбираща душа.

- Имаш ли мед?
- Земен?
- Да, тукашен
- Скъпо е, ама се намира.

24 май

от кал


създания

в дневника на блатото пише:
"жабешките мечти са комари"
търсим бог по свой вкус

на люлката от крила
с крякане изпращаме пълната
за да посрещнем празна луна
до доказване на противното

с чувства




отблизо

петно
във формата на тишина
всички други звуци
тихнат




баба*
/снимки без обектив/

татко си е у дома
майка му живее през три входа
мъдростта обитава същия блок

време за по- бавни стъпки
и на стъпките с бастун




трусове

разместени в други равнини
очакваме летните бури
щастливи





пръсти

сухи, дълги
непознали пианото
забити в напукани длани
чупят орехи

кост в кост
преди вкуса на мислите



и ти също

"и да те е имало, пак те е нямало"
когато споменът за думите изчезне
ние ще забравим теб и себе си



фрактал

крило на ангел
докоснато от друг

книгодневие

Най- трудно поделиха книгите, защото раздялата се случи тъкмо заради тях.
Сутрините влизаха в тоалетната с четене, той шофираше с аудио- книга в ушите, а тя, забравила електронния четец в метрото, поръча веднага друг през мобилния. И двамата крадяха деня за няколко страници, отказвайки цигарите и обедните си почивки. Вечер бързаха да скрият актуалната книга на другия; но не мислете, че това бе добронамерена, честна игра. Отбелязваха редовете с целувка преди да потънат под хартиените завивки- нейните с йероглифи, неговите на кирилица. Тя татуира върху лявото рамото любим цитат. Той затвърди курса за скоростно четене с повторение. Заедно, при това с огромна наслада, посещаваха единствено месечините аутодафета на нови автори.
Детето разрязаха на равни части. За стиховете и, и за поредния му роман.

нощници и дневници

- Хайде да спим. Обличай пижамата.
- Не я искам. Женска е!
- Поне долното, моля те.
Украса за страницата е огромно червено петно. Понякога вписвам и семейни мисли. Той ляга. Захапахме в следобеден глад лютеничена филия, заедно, от двете и страни. Усмивките ни се срещнаха към средата в допълнителното мацотене.
"Децата порастват когато въпросите им за смъртта се влеят в потока на любопитството. Безразсъдството на детските игри носи особено очарование (бих приложил и снимки от скоковете във ваната, но важно е мама да не ги вижда)."
- Тати, бебетата елените ли ги носят, или щъркелите?
- Абе ти, нали заспа?!- разрошвам го, после загъвам крачетата, които отново се промушват навън.
- Бебето е по- хубаво от всички подаръци за Коледа!
И се плези, а зениците му стават големи като черешите в купата.
Тези думи попаднаха точно върху петното. Бързам да затворя бележника. Превъзбуден е, защото утре посрещаме сестричката му. Ая днес навършва три дена. Легна си в голямото легло. Нахлузвам моето долнище и се гушваме. Но хич не ме свърта...
- Тати, ами лампата?

еver[ест]

Нарами събраното и потегли, към напред и за нагоре. "Не се връщай. Никога, никога не се връщай, и не пиши. Има ли смисъл?" Моторът се закашля; не бе шофирал с години, караваната въпреки малките си габарити усложняваше началото. Стартът едва ли е точния изстрел на времето. Движеше се бавно. Нямаше карта. Като охлюв. Без притеснението на ежедневието, което успешно нарисува с вратовръзка и го набучи през една от антените. Границите са врати. Някой ги отваря за промъкващата се от стая в стая детска количка. Или завеси, но това е там. После. Изтокът от ада. Компасът, който бавно полудява разочарован. Неразбираем.
Дорже Шерпа, Анг Чиринг Шерпа, Мингма Шерпа, Нингма Шерпа, Анг Кази Шерпа, Пасанг Карма Шерпа, Лакпа Тенцинг Шерпа, Чиринг Ванкчу Шерпа, Вангеле Шерпа, Кхем Дорже Шерпа, Фурва Темба Шерпа, Аасамн Таманг Шерпа.* Шерпите му помагаха по пътя. Или техните духове.
"Градинският охлюв (Helix pomatia) е сухоземен белодробен охлюв, най-едрият в Европа. Черупката му е с височина до 4 cm. Живее в градини и залесени места. Храни се с листа, които захваща чрез рогова челюст и специален режещ устен апарат, наречен радула. Радулата наподобява ренде със 150 реда зъбчета, по 100 във всеки ред. Върховете на зъбчетата са насочени назад, радулата се движи напред-назад и така настъргва листата. Вреди на селско-стопанските култури. В природата той живее средно 7-8 години, могат да живеят и до 20 години."
Не вреди на средата, на културата и на теб самия, ако се храниш с листа. Береше ги по пътя. Няколко свари в началото, приготви си салати, но приготовлението му омръзна. Отбиваше колата, за да пасе. Шерпите пушеха около него и се смееха.
С караваната ходеха на морето, до планината, но после я закотвиха в дъното на двора. Тегличът сочеше навън. Двете гръмотевици, които паднаха- в градината, и точно върху къщата, искаха да подскажат нещото. Естеството на нещата може би, наличието на проблеми... Караваната не се уплаши. Не помръдна. С дъждовете заприиждаха повече ветрове, по- силни бури. "Главата ти е в облаците. Слез на земята."
Детските колички харчат едно нищо. Движат се по инерция, привлечени от силната гравитация на любопитството. Нагоре биват прибирани и продължението е да крачиш усмихнато пеш. Особено, ако си в приятна компания.
В подстъпите към върха се снима сам. Не го бе правил. Размазаните петна зад озъбеното в усмивка лице вероятно щяха да бъдат предписани на някое слънчево явление. Предпочете топлите чехли пред сандалите, долнището на старата, бархетна пижама и вълнената жилетка- подарък от приятел. Количката скри в джоба на долнището. Компасът се бе разбудил. Тегличът на караваната сочеше комина на последната стая. Запълзя бавно. Спираше само за по цигара. Листа нямаше, не беше и особено гладен. Първият лагер видяха призраците. Кимна им и продължи. Не харесваше лагерите от ученическите си години. Бурите се появиха отново и обявиха дуел на шерпите. Имаше жертви, от двете страни, но после всички заедно свиха встрани. "Най- лесно е да избягаш, в планината, или другаде. Помисли си". Мислеше си за нея. Мисълта се сприятели с невидимата пътека. Двете изостанаха за партия шах. Следващите лагери не го и забелязаха. Накрая се освободи, за да се изправи.
Мъжът и шерпът достигнаха върха между ден и нощ. Двамата завързаха знамето, онова, от антената на караваната, прегърнаха се и се сбогуваха. И сянката мълчеше преди да изчезне.
Човекът запълзя надолу, към другата страна, носейки своето време. Никога завинаги.

* Имена на част от загиналите тази пролет под връх Еверест, Хималаите, шерпи

йори, защото нарцис

- Мълчиш, нали?! Вечното мълчание когато сме заедно...Виж ме, виждаш ли тънките редове като ресни по главата ми- сивите мисли на дните? И твоите са такива, да бе, но сега говорим за мен. Защото ти винаги сочиш лицето си, и собствените си щръкнали уши. Егоист си, един тъжен егоист, който придърпва цялото внимание при себе си с мисъл за сдъвкване. Мълчиш! Усмихваш се, но само защото и аз съм усмивко. Аууу, какви грозни зъби!!.., А мислех да ти дрънкам.. мисъл, която ме споходи вчера, по обяд. Мислите са досадни мухи, бога ми. Потърсих телефон и-иии на... нямаше го. Разбираш ли?! Нямамвечетелефон. Изгубих го-забравих го-никога не съм имал те ле фон. То и ти без това липсва достъп до сърцето. Пак тези грозни зъби. Не се усмихвай, плашиш ме. Ето ти една смешка. "Интернетът избягал в планината..", Представяш ли си го, нетът с раница и гумени ботуши!!? ".., но два патрулиращи телефона го намерили и го върнали в реалността". Хахахахха. Нервираш ме бе, Зъбльо, получавам зъбобол само като те видя, космите в носа ми щръкват.... Мълчи..
...а пчелата потъваше в бялото тяло на аромата. Езерото въздъхна спокойно после измъкващото се отражение на магаре.

преходи

поляната

"лудата шивачка"
манекен
на собствените си модели



каменни кариери

нахапаната планина
изплюта
в друмища и къщя



раница

рани
между дрехи и храна
и след върха тежат
пътят е лечител



мъгла

капки разглобена тишина
дъга застинала до бялото
на цветовете



Изт. Р.

пътища
насред зелената илюзия
изгубени от мисли
бродят по посока на съдбата