(спомени по едно петно от градския пейзаж и филмов екран, или
как мечтаят стените)
Казват, че стените падат, защото старостта вписвала в тефтер
дните, а времето имало неустоим апетит, и че известността на същите отлагала подобна
поръчка с векове, но никога завинаги. Вярвам на казаното и без записаните думи.
Моята стена е абсолютно непозната за света, паспортът и отдавна събира прах и
буболечки в някое мрачно проектантско бюро, но тялото и и в този момент се поклаща
в лекия латино- ритъм на влаковете спиращи и тръгващи от близката гара.
Стената от детството ми беше бяла, по- скоро- мръсно бяла,
направена от дванадесет тежки правоъгълни лего, с черни линии очертващи границите.
Зимата, линиите подаряваха точки при стрелбата със снежни топки. Високите
повече, на кръст попаденията се удвояваха. Лятото турнирните правила оставаха същите, но
към мишените летяха топчета кал. Колите целогодишно спираха в полите и и автокиното
отваряше врати за тях и за слънцето, което прожектираше черно- белите си етюди.
Стената гледаше отвисоко, виждаше всеки и всичко, но емоциите прибираше навътре,
в железобетонната си същност, защото без очи и усти нито плачеше, нито се
смееше. Спомням си, че по нея птици и всякакви капки последователно редуваха
кратките си експозиции. Блокът, днес със сигурност е получил ваучера си за
подмладяване, макар че тридесет са преди всичко опитност, и в никакъв случай
старост. С нея обаче не сме виждали години, така че новите и цветове остават загадка
за мен.
Стената се бе развълнувала до степен безразсъдство на
няколко пъти- два, или три, като безгрижните и опасни танци никога не траяха повече от
минута. След крясъците, фасадата на
шестетажната панелка също утихваше, но сигурен съм, веднага се превръщаше на
сън в падащата на пръски, далечна северна стена.
* красив исландски водопад