малката билетопродавачка

„Давайте ми дребни, нямам да връщам”. Часът е малко след шест сутринта, делничен ден. Чувам отчетливо този глас. Седнал съм в близост до металните перила с дървени дръжки водеши към касите на нова, вероятно изкуствена пейка. Гарата е от уютните средни към малки,  възстановени от миналото сгради. Пълни се с рано станали чудаци водещи келемета, стари фръцли с новите си дрехи и отрудени мисли. Един лъч се опитва да премине стъклото на отдалечения огромен прозорец, за да пролази върху мозайката. Гледам го любопитно. Рано му е, макар да е лято. Таблото е срещу мен. Понадигам се към моя собствен порядък.

Пластмасовата преграда със ситни малки дупчици подредени кръгобразно някъде в средата и малко заоблено правоъгълно отворче отдолу разделят вълненията в началото на един прекрасен ден. Няма как тогава да съм чул гласа от мястото си на пейката. Опашката се поклаща тантрически. Достигналите наведено изповедалнята получават смирено своето сутрешно причастие и отминават. Светло зелена  ръчно плетена тънка жилетка, евтини кафеникави рамки за очила с ланец и боядисана според мен коса. Уморени очи имащи съвсем различни истории.  Благословията дават двете механични ръце. Билетче за сътворението. Сътворимото днес. Дървените дръжки са хладни, със съвсем малки остатъци, почти невидими все още тъмни капчици пот.

Настроих се с настроение за срещи с горгони. Подавам своята лепта с онзи мил-нагъл-гаден- мой си поглед  точно в унисон със страховитото  „me donner  un petit”. Чекмеджето скръцва. Очилата се спускат над невидимите гърди и дребната женица се изправя бавно. Няколко стъпки за сутрешна разходка на надиплената лека пола до там и обратно. Грозноватото лице отплува от хоризонта, за да се върне монахинята.

„Заповядайте, лек път”. Усмихнато благодаря и бързам да хвана лъча за съпейч. До влака има време. Запалих  клечка от кибрита, който намерих на перона. Ей така. Не съм пушач...

     

Оранжево небето, оранжево детето с оранжева мрежичка в ръка. Беше на дядо ми, но ми я даваха сутрин,  в съботите. Потичвах към хлебарницата със сгънати точно пари в ръка и прибрани моменти в джобчето на късите ми панталонки. Дребосък, не за годините си, но поради тях. Камионът беше там. Улицата ухаеше на топъл бял и топъл небял хляб. Застанах открая където ми е мястото без да имам в мислите си  никакво намерение да подхвана опашката на опашатото създание, което се бе образувало. Сега обаче ги дърпам, признавам си честно.  "Топъл хляб със сиренце, шарена сол и домати" се въртяха в главата ми  примесени с желанието  за сутрешното детско по телевизора.. Интересно обаче опашката не мърдаше. Стоях сякаш от бая  време на едно място. Опитах няколко крачки напред и „ не се пререждай келеш с келеш такъв”. Добре де, сигурно греша. Малък съм още за физичните закони на привличането и блъскането, но не и толкова за да си задам следния логичен въпрос. „Камионът достатъчно голям ли е за удовлетворяване на потребностите и на най-малкия дребен член в една опашата редица изградена предимно от уж добронамерени възрастни?”.  Решението ми даде след известно време усмихнатата хлебарка. „ Момченце, топлия бял свърши, ще искаш ли нещо друго?”  Мъмъ. В оранжевата сутрин се прибрах с няколко пасти  „мария” от срещуположната на хлебарницата сладкарница и с думите още от вратата. „От днес ще ходя само за прясно и кисело мляко. Аз казах. Хау.” Детското разбира се беше свършило отдавна. 

След училище често минавах покрай книжарницата и най се радвах на надписа  „затворено. получаваме стока”. Това се случваше поне два пъти в месеца и бе свързано с няколко видимо повторяеми факта. В затворената книжарница винаги имаше доста хора, опашката беше обичайно явление и очакваните заглавия се продаваха опаковани в едно със застояли книги като сегашните хамбургери примерно. Спомням си, че умишлено, или не книжарницата след стоката отваряше някъде около пет. Тъкмо да се струпа следработното зажадняло за интелектуална храна отрудено гмежество. Но преди  ранните вечерни прожекции на делничното кино. Аз вече бях попораснал доста за годините си и най-важното, учех природознание. Природата е хитра, това разбрах и запомних. Имах в ръка цели десет кинти дадени ми от нашите. Имах и точни цели и лакти за употреба. Чувствувах  се чудесно според законите на опашката. Трябваше да избирам между „дъга”, или нова количка на "мачбокс" за мен и да купя новите книги за нашите. Всъщност пак за мен. Отварянето на вратата бе коледа в съзнанието ми, макар че по онова време халхабер си нямах представа за значението на този празник. Отключ и. Нахлувах вътре освирепял, гладен. Грабвах като варварин дъгата  (родителите бързо я вземаха за другите деца). Знаех, че количките не свършваха веднага (после, "бабо, дядо моля ви"  важеше) и се насочвах към пакетите бестселър със сюррпрайз. „ Богат-беден”, „ Вечната амбър”, „Птиците умират сами” и „блябля”  в едно с нечетаемости. Непознати философи и неатрактивни руснаци. Доста по-късно изнамерих случайните книги-притурки в библиотеката ни. Дори прочетох част от тях. Тогава обаче си тръгвах  доволен от книжарницата. Бях особено щастлив, ако имаше и книжка от „Галактика”. Нощите станаха моето време.

После хванах влака.