врява и вяра

ти и аз

сляпа е без нас съдбата
в кадър липсващия шум
душа напускаща играта
разумът убива не на ум

дълбоко в себе си море
скрит на сцена от света
а навътре плуваше дете
самотата сам ще дочета

  

****

роза

в полето цяло маргаритки
незнайно как се пръкна роза
лисиците приеха я с усмивки
за заека-поет бе само поза

****

пол, лов, оловина*, вина, инат, ат**, та***...

половината нищо не казват
на другата не казват нищо
половината не ти ли говорят
с другите даже не общувай
половината от всички хора
както останалата половина
наполовина срязаната диня
си е половин начало и край
половината на нашия филм
разкрива половин и цялото
половината на всяка фигура
е отсечката побрала всичко

* оловина- древно наше си пиво на ферментирала ръж и овес

** ат- град в Белгия; буен жребец, добре гледан кон
*** та- марка стари телефонни апарати

****

шматки

под сянката на кривата
круша
броим семките на сладкия
плод
замислени за последния
ред
инак просто похапваме
круши
плюем семки и се гътваме
с кеф


****


На хартия

Хартиените риби плуват до
хартиеното море и догарят.
Думите така болят.


****

малката сцена

Влаковете ни, в своята специфика и особености, често стават сцена на независими и малки театрални постановки, в които пътниците едва ли осъзнават своите актьорски заложби, режисьорски възможности и авторски достижения.

Сцена първа. Пътнически влак от Бургас за Варна. Купето се отваря и влиза чевръста ромка, която пита: „може ли“ и мята багажа си. Сам съм. Веднага почва да ма гледа, но и аз я виждам. Позната реплика за „жената, която тежи на сърцето ми от години..“, следват двадесет и седем стотинки от моя страна- имам едва толкова, показвам едра банкнота, обяснявам и психологическия трик, от който тя се ползва и.. преобръщам палачинката. Или поне така мисля. Циганката обаче е хитра, та дрънка. „Умен си, много си умен, младеж, но болка носиш..“ и се почва разказа за семейството й, за децата, съпруга, девера, бизнеса им. Всичкото драма, цялата проблематика, а и търси становище, иска съвети. Седнала е на кушетката (кожената седалка) срещу мен, кръстосала е крака под фустата и подсъзнателно протрива малките си, жилави ръце. Чувствам се про боно психоаналитик.

Сцена втора. Пълен влак от Варна за София. Качвам се на Каспичан в последния, оказва се общ вагон, т. е без купета и се разстилам на „четворката с масичка“ до мъж и момче- видно баща и син. Вдясно от нас са две жени с малки момичета, които явно са се запознали във влака и децата играят помежду си. Момчето до мен джътка на таблета, после го сменя с телефона на татко си, после пак е ред на таблета. По- голямото от двете усмихнати момиченца вади розов балон от хрупалките си, надува го, завързва го и се почва „една“.. Първо между тях двете, после балонът полита към нас- побутвам го, малкият гордо го пропуска като голям, но все пак го връща. Въпреки укорите: „пазете тишина, има хора да спят!“, двете жени се включват- едната е майка, за другата не съм сигурен. А балонът вече лети къде ли не в освободеното от себе си пространство. Зад нас седят едно много малко „къдрокосо момченце“ с баба си (към Стражица вече е „къдрокосото момиченце“, ами.. :) ). То го хваща с ръчички и сладко го подава по ред на „каката“, на „батито“. Трето момиченце решава да се включи в забавата. Във вагона се завихря глъчкотия до шия с вкуса на море и мириса на щастие. По едно време балонът засяда във високото, мястото на багажа и момичетата се опитват, но не могат да го стигнат. Една учтива лелка дофтасва нейде отпред: „аз, да помогна?“ и го смъква. Прихваме с момчето, таткото и жените и отново подхващаме розовия балон. Преди Горна драсвам четиристишие върху билет и го подавам на детето започнало играта- те отиват в село Вишовград. Другото момиченце с майка си са към Левски, а момчето тренира футбол в ЦСКА. За кратко поне съм попаднал в техните безгрижни години.

сладоледни топки

"Ум летува, ум зимува...", от Ум, белият делфин, или когато си в пагубното „изгубил и ума, и дума“, защото по дяволите и кои са дяволите, които се топят.

Бе краят на лятото, на плажа и на ледените топки. Топлийката Ума и Кабърката Дума обитаваха райберст айсберг* недалеч от старата Гума Богдана, която смяташе себе си за последния сред последователите на Пластелинко Попович; Попович бе дал началото на триизмерната- пластична философия. "Ребята, веднъж дори успях да изтрия самото Слънце, ех, беше на детска рисунка, но другарят Пластелинко, с който тогава деляхме цигарена кутия, помня, мъдро отбеляза: "Истината е гумата с двете меки остриета- бяло и червено".., а аз скромно се изчервих. Не ми забелязвайте сега, че съм поизбледняла, плийз! "
- Мамо, ти не търсеше ли кабърче?
- Търсех, но това при сладоледа във фризера ли се криеше? Вижда ми се леденясало?! Благодаря, съкровище!
Рибата С три очи не обичаше Северния ледовит океан и изобщо: тя ненавиждаше студа и студеното време!! Обаче веднъж бе тръгнала натам, към севера, подтикната от своята пралеля и праотец на всички акули- Рибата Кост от риба. Летяха с помощта на нейните букети, за да се снимат с жълтите мечки. По пътя се скараха концептуално, после като истински риби замълчаха и Рибата С три очи се гмурна в облаците за стоп. В дълбоката дълбочина скоро се разнесе слух, че Рибата Кост от риба е гушнала вековния букет при полет. Никоя риба, или рак не отрече, или не потвърди речено- стореното от вълните и повторено от теченията, защото рибите бяха забравили що е туй полет. Мидите от своя страна пият коктейлите си само с дълги сламки.
В сряда, Ума пусна пералнята, която падайки се превъртя в мустакато кубче на Рубик с кокер на златиста каишка под ръка. След изчезването на Дума- приятелката, духовната спътница и любовницата, почти безкрайната нощ, която двете толкова ненавиждаха и се виждаше прелестна. Едно жълто желирано мече и се предложи- приближи се, дори я заговори, но бе отсвирено-  с острото напред. Ума засънува, че е блестящо око в перото на паун преди да отлети. Глухата Гума Богдана, прекалила със замразени ягоди, получи хипер- двойна пневмония и се пречупи до Скука и Болка.
На рисунката, която висеше бодната с кабъра над детското легло, трите малки котета ближеха сладолед, котката дремеше до Слънцето, а четвъртото от котилото се измъкна изпод леглото и качи при детето, което точно в този момент завършваше „местенце“ ** и похапваше от мечетата.

*райберст айсберг, или накратко аз-бест- неприродна форма на постменталното строителство

** „местенце“- мястото където пресичат светофарите

август е там

синя луна

синята луна се промъкна
в синьо- зелените очи
погледна през нас и
къщата потъна в синьото

____

Писмата ни

В реката към вратата ти
Пускам поредна бутилка
Накъде полетяха твоите
Пощенски гълъби?

____

Морето плуващо в себе си-
самотата. Търси свобода.
Добър плувец е, но потъне ли..
"Чао" му казва старата Земя.

____

.. и новопостроени руини"*

отчуждението плаща и
гнезди
в ненаселени планети
с електрически луни

* / М. Бодаков/

____

ревности

като жълти вестници все дебнат
кой къде? с кого! защо, кога и как?
мислите без утро чезнат..
болката до обич е светия прахоляк

____

Молитвена лудост

"Господи, ти който...
разболей и мен- от
лудостта да вярвам
тъѝ ще ме спасиш!"

____


август е сам

ти обичайно си тук-
в писмата без марка
а август е там
объркан, жегав и сам