Телефонът, малка черна кутия закачена на стената заскрибуца. Дори подскочи уплашено. Котката също се стресна видимо, но не помръдна в пространството. Нямаше опит с подобни звуци. Реагираха само очите. Дясното и жълтокафяво око потрепера три пъти, а виолетовото остана полуотворено. Дззззззззъннн. Осем позвънявания. Професор Професор не вдигна слушалката. Изпитваше отдавнашен тягостен копнеж за промяна на пространството, а получаваше вместо туй досадните оттатъшни безпокойства. Затова той затвори книгата, която четеше.. Шести горен ред, двайсет и пета страница. Неотбелязани. Телефонът звънна другаде.
- 112 ли е? Искам да говоря с някой. Вдигнете веднагааа-....уплашените думи прескочиха сигналите за повик. И не само.
- Аз съм Вашия учтив оператор. С кого искате да Ви свържа?
- Все ми е тая. Убих човек. Застрелях го в сърцето. Малко преди това изпратих съобщение до моите виртуални приятели, че ще се самоубия.
- Благодаря Ви за обаждането. Един щастлив момент изчакване. Свързвам Ви.
Професор Професор премести една от фигурите на шахматната поле. Котката, чието отражение огледалото учудващо не улавяше отговори моментално на хода. Постави допълнителна бяла плочка в простора и лукаво се усмихна във виолетовия спектър. Човекът и голямата чернобяла топка бяха приятели като противници от години. Времето и съзнанието се включиха. Очакване и отговор.
- Чай, или предпочитате кафе?
- Убих човек. Ще се гръмна и аз след малко. За какво са ми вашите шибан чай и отвратително кафе?! И с кого по дяволите говоря?
- Не викайте, моля. Сляп съм. Ще сипя кафе за себе си щом Вие не желаете. Казахте, че сте убили някой, и че скоро сам ще умрете. Сприятелихте ли се обаче с куршумите преди да ги поставите. Знаете ли примерно, че всяко късче метал има своя съдба, и че изминава точно определен път. Път, който е толкова вълнуващ като Вашата история, която толкова бързате да приключите.
- Човече, ти си ебахти откачалката. За какви пътища ми говориш?!? Аз съм мъртвец на който приказчици и историйки не са му нужни.
Котката отпи глътка чай от порцеланова бледорозова чаша. Без мед. Погледна лениво през прозореца навън и мислено прецени разстоянието до жегата, която разтопяваше и последните точки разум. Някакъв образ с потни от слънцето очила крачеше в маранята през града с пушка в лявата и подарък в дясната си ръка. Напредваше твърде бавно като си мърмореше, че светът е шибан и че скоро ще му го начука. Професор Професор също се взираше, но в друга посока. Той внимателно отгърна с ръце поредната гениална закономерност, но отказа да я запише в наплюнченото от мухи тефтерче. Гениалността скоро задряма отегчена и закономерността се свря свободна под дивана.
- Обичаш ли някой сега. Обичал ли си преди. Обичан ли си сега.
- Не. Да. Не. Майната ти. Да ти го начукам, чуваш ли психясъл психиатър такъв. Мъртъв си и ти. Само да те докопам.
- Търсиш спасение млади човече. Смъртта не е изход. Убил си минотавъра в лабиринта на собствената си душа, но сега не знаеш по кой път да поемеш. Не бързай. Поседни за малко на брега на реката на спомените. Там може и да намериш своите отговори. Ще поседя до теб.
Глътка. Изстрел. Професор Професор сънуваше фрагменти от недотам лошото си детство. Нов изстрел. Котката потъна в дупката. Времето направи своя ход.
Няма коментари:
Публикуване на коментар