петък, 29 март 2013 г.

съобщение

заекът излиза за неопределено време от дупката, за да започне работа в цилиндър. край

сряда, 27 март 2013 г.

пощенска кутия



Супергероят ремонтира своята малка прахосмукачка, в която по невнимание бе попаднала детска сълза. Невидим по рождение, той лесно се приближаваше до хората и изсмукваше техните страхове. Никой не подозираше за неговото съществуване и занимание. Пълната торбичка изпразваше в няколко чисто бели фунийки. Страховете не биваше да бъдат изсипвани върху земята, защото така поникваха повече и все по- големи. В дългите дни и безкрайните нощи, невидимият супергерой консумираше по отделно и бавно съдържанието на фунийките, след което разтваряше листите и изплюваше върху им чистите истории. Разказите носеше в гората, поставяше ги по клоните на дървета и в гнездата, птиците ги вземаха в човките си и ги доставяха в пощенските кутии.

- Мамо, защо татко трябваше да умре?
- Защото е герой, моето момче. Преди да загине, той спаси в пожара много деца като теб.
- Но в приказките истинските герои не умират..
- Приказките ни учат как да живеем, но без истински герои, и приказките щяха да умират. Запомни едно. Ние винаги ще помним и тъжим за нашия татко, но той е нашия супергерой и винаги ще бъде с нас в трудните моменти. Обичта е безсмъртна, момчето ми
- Вярвам ти, мамо, но все пак ми се иска гушна и него.. Ще ми разкажеш ли пак приказката?

понеделник, 25 март 2013 г.

духът горски




Гората е дилър на евтина дрога. Надишва всичко живо с освободен от данъци, свободен кислород. От крайпътните кръчми наливам и вода без дъно. Чешмите шуртят, с ей тоя напев- „пий, пей и се весели”. Предпочетох зелените листа, пред зелената карта. Птиците са пилотирани от природата самолети. Падам, ставам, калта е чиста митница. Гората е кабинета без диван.


мускулна треска
мозъчен кит
лимфен октопод
костни костури

стресираният рак
назадничав живот
мисли в изгнание


Харабия Куражлиев, с ударено от правилата а2, разкрачва минутите по пътеката. Кукувицата изкуква два часа и термосът в самара подскача като ужилен от сини пчели. „Време е за чай с курабии”, пищи сварения часовник. Куражлиевите мисли напират, и те бъззнати: „ Сварих яйцата, свалих чайника, часовник нямам. Заключих ли вратата?” Иззад завоя чуден, с брошка ледени висулки, сегиз- тогиз се пинди и Маца Мераклийска с раничка на мечопухови буркани с мед. Скоро двамцата ще се зярнат и разпрегръщат. Масичка встрани очаква трепетно чаената церемония. Над гората, върхът се прокашля от цигарите „Мъгла”. Идеен, но безхаберен пушач е той.

„с куртоазен (голям) праз,
всичко случвам аз от раз
ако иска ми се дваж
ям курабии за кураж”
( от харабиевата песнопойка )


„върхът без връх, е онзи връх”
Из „ Търсеното абсолютно начало на абсолюта”


Нета пее. В поле береза стояла. Имала всичките птички, и цялото слънце имала. Омръзнало и (може би), или пък омръзнала на всичкото имане? Затова решила, че паднала е във ваната и си измислила среща със смъртта. Няколко сълзи (водка).


два балона си летят:
- ляво око
- дясно ухо
- Дали?


петък, 8 март 2013 г.

Смъртта прожектира филм преди Задушница



„Смъртта е сянка на живота. Тя следва всеки ход в играта. При грешна стъпка, тъмнината бързо се изправя, за да сгъне картината, прожекционния апарат и прекрати излъчването. Единствено от тази страна. Филмът е завинаги.”

Мисля, крачейки. Вървя по тротоар към двадесет и четири часова продавачница. Влизам. Избирам кола. Излизам. На ход е тихия ми ум, или несмислието. Посоката- парка със забравено лятно кино. Преди пролетта.

Отварям половинката. Зажаднял съм за тъмната захар. В карамелената нощ. Беззвездна. Без приятели, чипс и близка обич. Избирам зеления колекционер на стъпки. На близо ремонтират отдавна. Оттам и калта. Седя на облегалката. Пейката прибра и моите туристически отливки. Плюя дъвката в тревата и отпивам дълбока, но по- скоро- дълга и широка глътка. Два пръстта до края. Интуицията проговаря. „Три минути до началото на прожекцията.”  Газировката лети през носа. Чавес днес е отлетял при Че. Двамата ще дочакат и чичо Фидел. Звуците в стомаха ми приличат на жабешко квакане. Кофеинът връща мислите. Започна се м(арт)ай.

„Защо са им на душите фотоапарати? Тази пристига и ме щраква със светкавица в тъмна светлина. На кого ще покаже снимката? Разумът ми нормално да негодува. Бутам я с думи, за да съм сигурен в преценката за метафизичната същност на видението:

- Ти какво си?
- Душа с мисия
- Душата, запомни. Първо се пита- „ може ли”, после се снима. Но така, или иначе, вас не ви ловят законите. Защо всъщност го правиш?
- Благодаря ти за съвета. Снимам изгубените.”

Стоп- стоп- стоп. „Изгубени” приключи. Изпивам остатъка от бутилката. От джоба вядя слънчовка. Соленият вкус ме успокоява. Ощипвам се. Боли. Чувам бръмчащия свят и зяпам  шушлюпките как летят и падат. Не мисля, че халюционирам. Следователно не съм изгубен. За всеки случай звъня по телефона.

- Брато, кой мач дават, че съм навън?
- Момент, да включа на канала.. Май Стяуа – Челси.
- Мерси! Спокойна нощ, брато.

През март явно доста се споменава май. Пейката също е толкова зелена, дори в тъмното, а аз  мисля за черно- бели филми за души?! Абсурд. Луната е виновна. Винаги тя. Сега прилича на немощен и  далечен кроасан. Гладът вероятно съпътства кошмарите. Някой ме докосва отзад по рамото. Не съм чул стъпки. Обръщам се. Нова снимка. Падам от облегалката, директно в калната трева. Отвярам очи, защото усещам как някакво куче- вероятно бездомно- ме близва приятелски. Душата (моята?!) ми подава ръка. Другата си е тръгнала. Хващам се за пейката и се изправям. Кучето е приседнало на задните лапи и се усмихва по кучешки. Сякаш и то ей сега ще проговори. Колата с кока ли я правят вече?  Само скимти и вдига лапичка. Телефонът ми звъни. Изпаднал е при падането. Вдигам:

- Ще дойдеш ли?
- Къдее си?!?
- В мола. Ще хванем някоя късна прожекция.

Щипя до синкаво, почти до кръв. Кучето клати глава. Познал съм гласа. Говорих с приятел. Него го няма повече от година. Рак. Кучето клати глава в друга посока. Прилича ми на Бенджи.  Вероятно сега и тенекето Закс ще се появи. Но четириногият подвива опашка. Молът е в Търново, което е близо до моя град. Ще отида на кино. Не се страхувам. Нито от смъртта, нито от живота. За последно, в Горна, преди киното ни да бъде оформено на килии с усмихнати затворници, с приятеля ми гледахме „Линия на живота”. Само, ако знаех коя е нужната крачка!? Боян липсва.

сряда, 6 март 2013 г.

човек

човешкото, естествен пясъчен часовник,
искриците картина в цветовете на дъга
протичащото време- прашинковите звуци,
пирамидите слепени, пролуката една

еволюция- живот на водата изначална
полет за балончета с пукване от смях
спиралата множи пустинята сакрална,
светлината обичта, нощта рисува страх

вторник, 5 март 2013 г.

оскар



Бавноходът Оскар внимателно повдигна едно по едно четирите си десни, от общо осемте си изваяни от еволюцията, сякаш под лупа, нежно- мъхести крачета. Неочакваната проява на рояка светулки бе преобърнала мрачните представи на най- смешното малко мече за света и това го насочи по пътеката или естественото начало на тази история.

Статуетката се вписа в нормалния интериор на тъмната стая. Силната ръка с нервни остатъци лак по ноктите я бе стискала здраво, до кръвонасядане, преди накрая уморено да я положи между постоянните шишенца щастие и самотната четка. Скоро пръстите- средния ревниво пазеше светлата ивица- щяха да разклатят неколкократно чашата, за да се размият в нея всекидневието на ревящите от болка мисли ведно с бързо топящите се четири бучки лед. Лампата включи съзнанието:

- Поздравления, мамо!
- Лягай си, Оскар, моля те! Утре ще поговорим. Мама е  скапана.

Детето послушно прибра вълнението в стая пълна с играчки, прегърна мечето и главите се прилепиха към студения прозорец. Навън, в края на двора, до присаденото от гостуващия винаги за по- кратко от ден баща коледно дръвче, над заспалия клатещ се дневен стол, светулките танцуваха.

- Виждаш ли, мечо?! Част от звездите са избрали нашата градина за своя бал, защото мама вече е звезда. Сега татко ще се върне при нас с мама, и всичко пак ще е ок! Нали, приятелче!?



неделя, 3 март 2013 г.

градски будизъм

градски будизъм
простота
дом- работа- дом
битие в чаша
малък аквариум
с водата
преди сън
мием зъбите

трети март


гората се връща
оранжева
безоблачна
синя
зелена
усмихната
бяло- червена
в ръцете
и с мислите

свободата няма цвят
времето и мястото-
избираме ние