картичка

Ако слънцето можеше да чете щеше да напише своята приказка за черната дупка. Слънцето може да рисува. Скрито зад облаците. Липсващо в нощите. Бягащо далеч от хоризонта. Слънцето рисува мечтите по себе си.

Ако децата можеха да пишат щяха да прочетат другата приказка за живота на хората. Децата могат да рисуват. Бягащи от думите. Скрити от бъдещето. Усмихващи деня. Децата рисуват нас.

Ако реката можеше да сънува щеше да се влюби във вятъра. Потоците не спят. Бягат от кладенци. Скриват се от взиращи в очите на хората езерца. Измиват часовете от часовниците.

Вятърът остава сам.

Децата играят сами.

Слънцето свети самотно.

Самотата трепти. Тя не тъгува.

Самотата шепти. Тя се вълнува.

слънцето, децата, реката. Началото. Сега. Пътят.

малката билетопродавачка

„Давайте ми дребни, нямам да връщам”. Часът е малко след шест сутринта, делничен ден. Чувам отчетливо този глас. Седнал съм в близост до металните перила с дървени дръжки водеши към касите на нова, вероятно изкуствена пейка. Гарата е от уютните средни към малки,  възстановени от миналото сгради. Пълни се с рано станали чудаци водещи келемета, стари фръцли с новите си дрехи и отрудени мисли. Един лъч се опитва да премине стъклото на отдалечения огромен прозорец, за да пролази върху мозайката. Гледам го любопитно. Рано му е, макар да е лято. Таблото е срещу мен. Понадигам се към моя собствен порядък.

Пластмасовата преграда със ситни малки дупчици подредени кръгобразно някъде в средата и малко заоблено правоъгълно отворче отдолу разделят вълненията в началото на един прекрасен ден. Няма как тогава да съм чул гласа от мястото си на пейката. Опашката се поклаща тантрически. Достигналите наведено изповедалнята получават смирено своето сутрешно причастие и отминават. Светло зелена  ръчно плетена тънка жилетка, евтини кафеникави рамки за очила с ланец и боядисана според мен коса. Уморени очи имащи съвсем различни истории.  Благословията дават двете механични ръце. Билетче за сътворението. Сътворимото днес. Дървените дръжки са хладни, със съвсем малки остатъци, почти невидими все още тъмни капчици пот.

Настроих се с настроение за срещи с горгони. Подавам своята лепта с онзи мил-нагъл-гаден- мой си поглед  точно в унисон със страховитото  „me donner  un petit”. Чекмеджето скръцва. Очилата се спускат над невидимите гърди и дребната женица се изправя бавно. Няколко стъпки за сутрешна разходка на надиплената лека пола до там и обратно. Грозноватото лице отплува от хоризонта, за да се върне монахинята.

„Заповядайте, лек път”. Усмихнато благодаря и бързам да хвана лъча за съпейч. До влака има време. Запалих  клечка от кибрита, който намерих на перона. Ей така. Не съм пушач...

     

Оранжево небето, оранжево детето с оранжева мрежичка в ръка. Беше на дядо ми, но ми я даваха сутрин,  в съботите. Потичвах към хлебарницата със сгънати точно пари в ръка и прибрани моменти в джобчето на късите ми панталонки. Дребосък, не за годините си, но поради тях. Камионът беше там. Улицата ухаеше на топъл бял и топъл небял хляб. Застанах открая където ми е мястото без да имам в мислите си  никакво намерение да подхвана опашката на опашатото създание, което се бе образувало. Сега обаче ги дърпам, признавам си честно.  "Топъл хляб със сиренце, шарена сол и домати" се въртяха в главата ми  примесени с желанието  за сутрешното детско по телевизора.. Интересно обаче опашката не мърдаше. Стоях сякаш от бая  време на едно място. Опитах няколко крачки напред и „ не се пререждай келеш с келеш такъв”. Добре де, сигурно греша. Малък съм още за физичните закони на привличането и блъскането, но не и толкова за да си задам следния логичен въпрос. „Камионът достатъчно голям ли е за удовлетворяване на потребностите и на най-малкия дребен член в една опашата редица изградена предимно от уж добронамерени възрастни?”.  Решението ми даде след известно време усмихнатата хлебарка. „ Момченце, топлия бял свърши, ще искаш ли нещо друго?”  Мъмъ. В оранжевата сутрин се прибрах с няколко пасти  „мария” от срещуположната на хлебарницата сладкарница и с думите още от вратата. „От днес ще ходя само за прясно и кисело мляко. Аз казах. Хау.” Детското разбира се беше свършило отдавна. 

След училище често минавах покрай книжарницата и най се радвах на надписа  „затворено. получаваме стока”. Това се случваше поне два пъти в месеца и бе свързано с няколко видимо повторяеми факта. В затворената книжарница винаги имаше доста хора, опашката беше обичайно явление и очакваните заглавия се продаваха опаковани в едно със застояли книги като сегашните хамбургери примерно. Спомням си, че умишлено, или не книжарницата след стоката отваряше някъде около пет. Тъкмо да се струпа следработното зажадняло за интелектуална храна отрудено гмежество. Но преди  ранните вечерни прожекции на делничното кино. Аз вече бях попораснал доста за годините си и най-важното, учех природознание. Природата е хитра, това разбрах и запомних. Имах в ръка цели десет кинти дадени ми от нашите. Имах и точни цели и лакти за употреба. Чувствувах  се чудесно според законите на опашката. Трябваше да избирам между „дъга”, или нова количка на "мачбокс" за мен и да купя новите книги за нашите. Всъщност пак за мен. Отварянето на вратата бе коледа в съзнанието ми, макар че по онова време халхабер си нямах представа за значението на този празник. Отключ и. Нахлувах вътре освирепял, гладен. Грабвах като варварин дъгата  (родителите бързо я вземаха за другите деца). Знаех, че количките не свършваха веднага (после, "бабо, дядо моля ви"  важеше) и се насочвах към пакетите бестселър със сюррпрайз. „ Богат-беден”, „ Вечната амбър”, „Птиците умират сами” и „блябля”  в едно с нечетаемости. Непознати философи и неатрактивни руснаци. Доста по-късно изнамерих случайните книги-притурки в библиотеката ни. Дори прочетох част от тях. Тогава обаче си тръгвах  доволен от книжарницата. Бях особено щастлив, ако имаше и книжка от „Галактика”. Нощите станаха моето време.

После хванах влака.

Татуираната планета

Дълго време живеех със заблуждението, че Великата китайска стена с дължина повече от 6000 км е видима от Космоса и от Луната с просто,  "невъоръжено" око. Оказа се, че не е точно така. Видима е сянката на стената до разстояние не повече от 500 км над Земята (съвсем близкия космос) и то при супер идеални условия. Китайската стена е най-голямото като мащаб цялостно човешко архитектурно творение и едва ли някога ще бъде достигнат отново този размах. Въпреки размера, "стената" си остава нещо миниатюрно и е изцяло изпълнена като земна картина. Отдалечим ли се малко в посока нагоре и голямата сянка бързо гасне. Пощенска картичка, конец, косъм докато се скрие напълно. За най-близките ни и съвсем скорошни комшии «лунарите», бъдещите лунни жители китайската стена пък ще бъде само мит и легенда.

Хората сме ошарили планетата и с други, милион големи и малки обекти. Градове, пирамиди, язовири, магистрали. Това са много различни по форма, по  значение и трайност татуиращи сушата знаци. Татуировките на цивилизацията са едно от нещата, които ни възклицават. Старите белези посещаваме с преклонение и умиление. Задължително цък-цъкваме няколко пъти. С език и за снимките. Сегашните достижения зяпаме с гордост и правим сегашни  възхитителни снимки. Обикаляйки миналото и настоящето се случва реално да сънуваме  новата кула до небето. В копнежите ни тя е издигната до звездите като символ на техническия прогрес на модерния материален свят. 

Земята търпеливо и някак си сънено понася новия си вид. Когато обаче планетата се пробуди от дрямка тя пораздвижва съвсем леко някоя от одеждите си. Тогава трайните за нас следи на цивилизованост доста бързо и без наше позволение биват променяни до степен ненужност... Земята има и други, по-лоши навици, например да се пообърне (било е няколко пъти преди,  на полюсите). Сигурен съм, че тези, които успеят да се задържат след евентуален нов джъмп ще преосмислят понятието «живот». Случвало се и най-неприятното, което не е невъзможност и сега. Към планетата ни идва привлечен пленителен немалък гост. Ние го виждаме отдалеч, бунтуваме се, тъгуваме и много, много се ядосваме. И толкова. Следват порция космически земен прах примесен с последните човешки въздишки. От Луната гледката към планетата ще е различна, временно замъглена. Ще мине кратко за вселената време и приятелската Земя   отново ше грейне видимо усмихнато почистена.

На плаж в Америка където бях преди време подритнах реално една надуваема топка земя. Или сънувах това. Беше глобус с красиво очертани и оцветени в различни цветове държави. Топката пълна с въздух полетя лесно и тупна до усмихнато дете, което си я прегърна с ръчички разположени между Афганистан, Арабските държави, Северна Корея и Куба. Сетих се, че и аз съм имал глобус на бюрото си, в стаята където си пишех домашните. Въртях го често, запомнях столиците, сравнявах различните цветове/държави. Радвах се на огромните едноцветни очертания( СССР, САЩ, Китай, Бразилия) и на белите скупчвания горе и долу. В училище ни учеха, пак по шарени карти, че има добри и лоши цветове и съответно такива страни. Учеха ни и колко са важни границите и как без тях няма да разбираме кое е доброто и кое е лошото. Човек преминал тайно през границата към "лошия цвят", макар и роден добър, заклеймявахме за лош. А лош, дошъл и останал при нас, се превръщаше вълшебно в добър. Така като деца лесно се обърквахме, слушащи и вярващи на едноцветни учители. Спомням си един пролетен ден през 1986 година.  В даскалото ни събраха в коридорите и антрето със знамената и снимките между директорската и учителската (навън май валеше дъжд) и директорът ни каза, че нещо е станало случайно. Каза ни още, че заради това "нещо" не е хубаво да  ядем зелени салати и краставици и да играем много навън, но и да не се страхуваме от "нещото", което е и нищо. Доста по-късно разбрах, че вятъра и дъжда не са преценили правилно, кои са добрите и кои лошите страни и са преминали необезпокоявани през нашата граница, носейки поздрав от братски цвят. Разбрах, че донесеното е било страшно, че е имало от какво да се страхуваме, и че границите нямат никакво отношение за понятията «добро» и «лошо». Пак през 80-те, и пак в същото училище за първи път ми се разклати твърдата представа за стабилната земя. Усетих земетресение, стражишкото. Имахме математика, която се изнесе първа от стаята с всичките си формули и сигурни уравнения. Макар и изначално втрещени, ние също  хукнахме ужасени, бягайки далеко от храма на познанието. Навън директорът ни обясни, че няма от какво да се страхуваме, но за днес учебния ден е прекратен. Така лошото поклащане на земята изведнъж стана добра новина за децата.

Японците са интересен народ. Различни от другите, защото са на остров без особени богатства, защото гордостта им е друга, защото мъдростта им е дълбока, и защото при тях планетата често се пробужда и поклаща. Преди 55 и малко повече години японския народ бе първия (дано и последния), който преживя ужаса на новата цивилизационна мощ. Небето и земята се сляха. Доброто и лошото не съществуваха като в безкрайно древна, изначална притча. Останаха ужаса, мъката и болката. Днес Япония има 55 малки собствени татуировки. 55 атомни централи. Земята се събуди за пореден път точно там. Една единица наша математика по-силно нейно размърдване и цветът на острова от топката на детето на плажа щеше да стане излишен. Разрушенията и мъката пак са огромни. Болката също. Видими сълзи няма, сякаш японците плачат вътрешно. В тях и във всички нас се пробуди страшния спомен от лошата добрина. И границите на цветните държави отново загубиха смисъл. Поне за мен.

Японски плаж. Студен и мрачен зимен ден. Съборени къщи всред. Сгъстяващи се облаци, малки снежинки. Тих, пронизващ вятър. Едно японско дете стопля ръцете в дъха си. После бавно преписва уравнения от учебника по математика с пръчица върху пясъка. И плаче, събирайки сълзите в душата си. Уравнението е решено. Слънцето се процежда. Слънчево зайче попада върху лицето му. Детето става и започва да си играе с надуваемата топка глобус на плажа...

Корпорация човек

„- Съберете се около мен деца. Искам да почувствам близостта ви. Концентрирайте се тук и сега, моля ви. Това, което ще споделя с вас се нарича приказка. Ще се радвам да съприживеем усещането заедно. Точно така, благодаря ви. Започваме.

Преди много, много години малката планета където понякога заедно докосваме тишината беше различна. Наричаха я Земя, нищо че по би и прилягало другото име Вода. На земята имаше много градове. В градовете живееха хората. За тях съм ви разказвал вече. Помните, нали ? Хората се занимаваха с какво ли не и много обичаха да се забавляват. Животът им понякога преминаваше като поредица от безкрайни забавления. Чернобели, или цветни. Комични, или трагични. Едно от любимите занимания на хората се наричаше кино. В кинозалите се прожектираха филми, в които се разказваха всякакви истории. Хубави и лоши, тъжни и смешни бяха филмите, но почти винаги с добър край.

- Но какво е кино?! Какво се е случвало на това място и защо толкова са го харесвали хората?

- Мисля, че знам какво са хората. Те са нещо като нас, но са дремели само на тъпата си планета. Не мога да разбера и усетя какво е „ добро” и какво е „лошо”?!

- Ех деца, деца нали ви помолих да не се разсейвате. Приберете спокойно въпросите. Образите от миналото са запазени. Трябва отново да се концентрирате и ще ги откриете в себе си. Стига сте кръстосвали галактиките. Разгледайте картините, които съм избрал за вас. Видяхте ли филмите? Така е изглеждала планетата. Това са гори, реки, различни животни. Това е сняг, а това са плажовете... Приказно е. А ето го и човека..”

Така започва една приказна история. История от друго време, или случваща се в друга реалност. История, в която се разкрива и нашата приказка, нашите дни и живота ни. В различното време, или в различната реалност цивилизацията ни я няма, хората са забравени. Човекът е останал само като образ в есенна мъгла. Тъжен, безкрайно далечен и трудно доловим е този образ. Вечните въпроси „какви сме всъщност”, „защо сме тук и сега”, „накъде отиваме” и хилядите други сякаш никога не са задавани. Мъглата се слива с безкрая, който поглъща времето. Студено и празно е. Страховете царуват. Сигурен съм обаче, че искаме да разчистим хоризонта, за да видим. Необходимо ни е да отворим съзнанието си за мъничко слънце. То би донесло светлина и топлина. Би ни разкрило истински живи картини. Тогава и децата от другото време и място със сигурност ще усетят приказката. Така и ние вероятно ще прозрем и може би дори ще бъдем.

Ето го. Чудесно. Слънцето е винаги тук. Топлината докосва сърцето и разума ми. Страховете се топят. Виждам целта си, забравеното тогава и любимо днес кино. Избрал съм филмите, за да тръгнем на разходка. С помощта им ще стигнем до места и времена създадени от нас, за нас. Едно такова пътешествие е лесна работа. Първо е евтинко, не са необходими резервации, нито се налага мъкнене на багаж. Вземаме само най-необходимото. Чаша с нискокалорична напитка или кола за пийване и купчина пуканки за хапване. Готови сме за път. Хронографът избира времето. 2009 година. Прекрасно. Местата за посещение са три. Безценният дом Земя, близката и любима Луна и притегателния и безкраен Космос. Три са и филмите разкриващи местата и историите свързани с тях - „District 9”, „Moon” и „Avatar”. Малко тогава. Изборът на фантастичния жанр в киното не е случаен. Фантастиката реално ме открива и избира. Истинска магия е тя в моя път. Фантастиката е и модерното продължение на старата приказка разкриваща вечната борба между доброто и злото в нашето съзнание. Двете заедно образуват един неспиращ във времето мистичнореален поток с извор хилядолетия назад в зората на човечеството и събиращ притоци от всички посоки и континенти. Тази безкрайна река съхранява богатството на човешкото съзидание измеримо с обич, надежда и красота. Понякога обичам да седя на бреговете и, да отпивам от живата вода или да отмивам от очите си цивилизацията. Глътка безвремие и светлина даващи ми нужното, за да се случвам. Пак съм тук. Седнали сме спокойно. Можем да потеглим на път. Няма да затягаме колани, бихме разпилели пуканките, а и не е необходимо да привързваме реещата мисъл. Тихо. Тишина. Загасяме лампите. Заслушваме се в ромоленето... приказката започва...

История първа. Земята. Нашата гостоприемна синя планета. Имаме си посетители, смущаващо различни от нас. От далечно място. Не сме ги канили и те не настояват да ни гостуват. Така се е случило. Космическа съдба. Увиснали над главите ни, извънземните са добре дошли. Това е историята на „District 9”. Историята и на един човек - Викъс ван дер Мерв (Шарлто Когли), служител на корпорацията „Multinational United”. Всичко започва с важната мисия за връчване на известията за преместването на инопланетяните, наречени за удобство от мен и поради приликата си -„скариди” в друг, по-добър сектор за гостуване. Избраният за целта вестител е нашият герой - удобния и обикновен Викъс Мерв. Още в началото е показана и истинската цел на корпорация „MU”-търсенето на начин за употреба на мощните оръжия на скаридите. В преследването на целта си гостоприемните домакини с нескрито любопитство изучават в подробности гостите си. В поредица от обстоятелства с несръчния Мерв се случва нещото, което го превръща бързо и видимо от човек в извънземен. Със същата тази скорост корпорацията решава да пожертва човека в името на целта. Приказка е, доброто трябва да победи. Лошите са наказани по нейните закони. Исканите оръжия действат безотказно насочени срещу хората от човек, защитаваш своето право на живот и помагащ на себе си и на недолюбваните от човечеството, всъщност симпатични скариди. Така човекът, с нечовешка външност дава надежда и за нас самите, подарявайки ни силата на духа в борбата за справедливостта и истината. Героят ни дава и нещо друго и различно. Викъс ни показва стремежа към красота събран в изваяното нежно цвете.

Кадрите се сменят. Отново сме на път...

История втора. Прелитаме мигновено съвсем краткото разстоянието до следващата дестинация. Озовавали сме се на естествения и добронамерен спътник на нашата планета, малката Луна. ”Moon” е мястото където човек е открил залежи за добиване на „хелий 3” - източник на почти неизчерпаема енергия за нашата цивилизация. Енергията е собственост на могъщата корпорация „Lunar Industries”. Бързо навлизаме и в самотната история на един друг човек - Сам Бел (Сам Рокуел), обслужващ интересите на корпорацията, изпращайки събраната продукция към Земята с помощта на един-единствен помощник и приятел - машина. Инцидент, при който човекът оцелява с помощта на машината го поставя в почти налудничавата ситуация да се срещне със самия себе си, другия, по-млад Сам Бел. Научаваме постепенно истината с разкритията на Сам Бел 1 и Сам Бел 2 . С удоволствие разбираме за подбудите на корпорация „LI” за създаването на десетките/стотици клонинги на човека. Те, направените с кратък срок на действие като живот са с изкопирани от човека първообраз съзнание и памет. Клонингите Сам Бел запазват своята човешка принадлежност и възстават срещу създателите си. Корпорацията е изправена на съд за своята хуманност и божествено намерение. Човешката същност и природа са запазени. Доброто възтържествува и в тази приказка със звука на тъжна и далечна, но истинска камбанка.

Продължаваме заедно. Политаме натам ...

История трета. Заспали сме дълбоко при полета. Пробуждането става далеко от Земята, на огромната луна Пандора. Поглеждаме себе си. Това вече сякаш не сме ние. Сдобили сме се с ново тяло, синьо и различно от човешкото. Почти перфектната природна опаковка за съзнанието ни. Станали сме герои от „Аватар”. Филмът, технологична еволюция за това десетилетие. Гостуваме на мирното население на Пандора. Местните живеят в хармония със себе си и природата и черпят силата на планетата без да нарушават баланса и разрушават целостта и. Човекът, на който толкова приличаме външно не е малко и забавно синьо човече със смешна шапка, а сексапилен великан. Джейк Къли (Сам Уъртингтън) дължи превръщането си от затворник на парализираното си човешко тяло в безгрижно тичащата нова личност на корпорацията „Resourses Development Administration”. Безценният подарък е с условие - трябва да се опознаят максимално добре еднаквите по външност аборигени. Целта е обозначена, по-лесното придобиване на ужасно скъпия минерал „инобтаниум”, материалът за идеалния свръхпроводник. Приказната картина на живота в този райски свят е противопоставена на безжалостните и унищожителни намерения на хората по пътя им към залежите. Единствено „новият човек” стъпил вече на краката си може да спре агресивното безумие и да спаси истинските си приятели и семейство. Битката между доброто и лошото придобива библейски, почти апокалиптични размери. Планетата се надига, за да защити хармоничната връзка между себе си и децата си. Човекът взел страната на природата в неравностойната и борба срещу технологическия прогрес успява да победи. Така е в приказките. Красотата е спасена. Спасени сме и ние като цивилизация в правото си на съществуване. Спасени от един човек застанал срещу самата ни същност.

Седим спокойно, усмихнати. Пуканките са на привършване. Надеждата и красотата все още съществуват. Доброто тържествува в победите на малкия човек, макар и да е леко наивно като описващите го думи. Докоснати от магията на филмовата действителност пред нас се разкрива и другото лице на приказката, това на любовта. Любовта е винаги около нас, в нас. Като слънцето. Безкрайна светлинна струна преминаваща през всяка една от историите. Героят от Земята с нечовешка външност копнее за любимата си. Цветето откъснато от останалото в миналото му сърце е за нея, единствената. Героят от Луната смазан от реалността търси очите на любимата, която е най-истинският образ в засадената му памет. Героят от Космоса жертва своето минало и цял един свят, за да целуне свободно своята любима и заедно с нея да се насладят на чувствата си. Мъглата се е разсеяла напълно . Виждаме пъстротата на дъгата искряща над хората, които се обичат. Образът на човека сияе. Щастливи сме. В този миг. Щрак и лампите светват. Приказният свят гасне. Вкусът на приказната магия с аромат на вълшебство остават...

- Ухаа, беше красиво. Благодарим за тази история. Приказка, така се казва, нали ? Хората все пак са били адски готини. Дори разбрах онези две думички. Сега обаче се чупя от компанията. Искам да изпробвам една нова черна дупка и ще си потърся кола.

- Но какво е станало с човека? Къде са хората сега!? Защо не ги срещаме докато се реем свободно в космоса. Нетърпелива съм да усетя отговорите.

- Хората ли. Няма ги вече. Тръгнахме си. Завинаги. Обаче вижте, вижте и това. Не бързайте толкова, вселената няма да избяга. Погледнете този малък човек с мустачки над устните, с възголеми за ръста си дрехи и смешно смачкано бомбе. Как ходи само. Вижте как се поклаща и говори като нас, на нашия език. Това, което върти в ръката си е малко бастунче. Погледнете и цветето, което е забодено на ревера му и усмивката. Погледнете Усмивката му.

Пото...к...п

Хартиен сталкер събиран с кламери, водещ пластелинови души всред огъня ..

Въздушен цар съграден с любов от невидимите малки, за света на хората..

Дете на космоса, паднало от никъде с разнебитени сърце и криле..

Съществуване като черта в линията на безкрайния път към..

имам родители, значи съм човек

имам сърце, значи съм поет

имам разум, значи съм учен

нося любов, тогава съм ангел

нося лъжа, тогава съм дявол

вървя, дишам, чувствам....

Спира автомобил. Човек без лице. Спирам. Знаеш. Знам. Стреля. Към.

Усмивка. Бягащо дете. Падащо. Ставащо. Балони и сладолед. Криле.

Мигли. Издухана прохлада. Трептящи граници. Събрани. Ведно. Хора.

Разруха. Пищяща тишина. Скрежащ сенчест ужас. Смачкан свят. Всред огъня.

Забита в земята обърната пирамида на времето с изтичащи цветове. Никой не знае колко. До когато. Изворът носи наслада и прохлада. Ум и сърце. Всяко от тях присвоило дъгата. Някога. Пътища. Непът.

Седя под дървото. Сянката на нахапана ябълка. Сянката на съществуването. Сянката на клоните. Сянка на съмнение. Само усмивката си няма сянка. Не иска. Съскащата извивка на времето. Същото.

бяло мече. черно мече. боричкат се. играят. нощ и светлина. снегът е трева. тревата е сняг. седим неподвижно. зъзнем. в горещината. страхове..

Земята танцува.

Вселената играе.

Безкрая... кво му пука :)