сряда, 15 април 2015 г.

музика, книга, дете и време



време

в боси крачки назад
по парчетата- следите
на хвърлен часовник



дете

изпечено на сърцето
омесено в любов и сълзи

от светите курви-
майките



книга

прелиствам морето
вълни след вълни
удавени гласове
и буквите отплуват


музика

разтворени прозорци
като за мили гости
вятърът, който тича
по коридора вече
наднича из стаите и
си свирука с уста





понеделник, 13 април 2015 г.

2016





               "влак без пътници
                 пътувам с нея-
                 2015“
               
               „светът се върти около неразбирателството.”,
                Шарл Бодлер



Рецепта за полет с хвърчило

Съставки: идеята за кръста, дълга тънка летвичка, сто метра здрав канап, оризова хартия, детски водни бои, или флумастри, капки лепило, свободно време и въображение.
Приготовление: смаляваме идеята за кръста до необходимото, със срязаната на четири (по на две с една и съща дължина) летвичка свързваме краищата му, обличаме  конструкцията много внимателно с оризовата хартия чрез облепване, рисуваме лицето на Бог- Слънцето, или друга чудна рисунка, прикрепяме канапа в края на дългата страна, произнасяме вълшебна думичка за вятър, после пускаме и бягаме
преди да полетим заедно.
Да ви е приятна и весела играта



Дъвка за балони

Детето надува балонче от дъвката и то се разширява, разширява.. до спукване. После детето ще събере остатъците и ще направи друго балонче- Новата Вселена. Едва ли допускаме, че материята на дъвката е познала в своето съществуване идеята за човека/детето- "Големият взрив", "Бог".., но ние, "порасналите до цивилизация“, продължаваме да предъвкваме своята същност като истинността.



Определения за игра

Природата не играе. Самата тя, материята, която познаваме е играта (трептенето, движението, докосването, промяната; трудно бихме могли да намерим друго логично определение за "игра"). Животът е съзнателната игра. Човек осъзнава своята същност, но личността вижда само това, за което е "готова и може да плати" (билета на живота), и пак той, отделният индивид, участва до възможностите си, играе съответното ниво- отново реалността.

четвъртък, 9 април 2015 г.

Рабитмен, или Очакваната добродетел на невежеството*



                                       „Забит с пирони, с разперени ръце
                                        Пинокио е кръст, човек, или и двете?
                                        Вярата защо да лъже.. Забит в пръста-
                                        разлиства се, плодовете следват“,
                                        Из „Песни на виновността“



I.

Насред океана има скалиста група острови, нявга приютявала горски гъсталак с чуден, плуващ народ, воден от добър вожд и мъдър шаман; „прекосяващите“ своя малък свят без лодки и салове. В племето нямащо вземане- даване с богове работата на шамана се свеждала до това „да предсказва Голямата вълна.“
Но нещеш ли, преди векове, на брега акостирал дървен кораб- местните дори не отбелязали приближаването му, защото им липсвала идеята за външен свят, оттам и представата за други форми. „Зайците с брони“ наскачали от борда и били посрещнати с танци и много храна. Те не останали задълго, но на тръгване забили пет- шест големи кръста, посочили ги с погледи по-кисели от вкиснат плод, ревнали нещо на грубия си, немелодичен език и отвели със себе си най- красивите момичетата. Никой нищо не направил, никой мъж не реагирал, защото племето не познавало насилието. Жената- вожд мислила месец и казала, че кръстовете трябва да бъдат изгорени и въпреки новите и странни чувства обхващащи племето след изгубените без смъртта близки, историята щяла да бъде заровена и забравена. Тогава старецът шаман внезапно погледнал морето и заявил, че зайците ще се върнат по-многобройни, с повече кораби и затова племето трябвало да се готово и че всеки човек е длъжен да ги срещне с огромен, по-висок от Най-голямата вълна кръст. Жените в племето никак не били доволни, но все пак се съгласили заради общата вяра в децата и мира. Така всъщност започнал и краят. С каменните си брадви, мъжете изсичали по едно дърво за всеки кръст, а семействата, дори и децата, усуквали лиани за тяхното прихващане. Кръстовете забити в пясъка не издържали дълго на ветрове и бури. Били правени още и още подобни, преди на едно момче, шесто поколения след случката, да му хрумне идеята за жлеба. Злото обаче отдавна било пуснало корен и горите намаляла дотам, че потоците започнали да пресъхват, дъждовните облаци все по- често заобикалял островите, а животните все по- рядко раждали. Всички се плашели, разказвали се десетки, стотици нови истории за чудовищата от дълбините и небесата и в ужаса на глада и на пристъпващата жажда, може би и като последна надежда, хората изсекли докрай дървета, за да изработят своите кръстове. А шаманизмът предаван по наследство, превърнал се и във вожд и единствен водач, по цял ден и нощ съзерцавал морето. Зад мълчаливата му сянка първо изчезнали животните, после хората измрели в мъки, времето затрило кръстовете. Накрая, на повече от двеста години, склопил очи и самият той- последният шаман.
Зайците все пак се завърнали- както било предсказано. Но пътниците и екипажът от круизния кораб, отклонил се по невнимание от курса, които стъпили на брега, попаднали единствено на прахоляка от ада.




II.

Тъмното обича да играе и с неговата игра всички сме омесени и замесени. Тъмното е в най- различни цветове- нощ, дупка, пещера, далечно, непознато, тяло, разум, смърт, но основните правила са общи и са обвързани като букет с лентата на особено смешната аксиома: „ Човекът не знае, защото е бързал да види онова, преди изобщо да прогледне това.“ Важно е да се отбележи, че играта на тъмното е може би единствената в измеренията, в която няма нито победители, нито губещи. Тъмното се забавлява от сърце и душа, а хората се учат и разширяват сферата на светлината. Примерно смърт, най- тъмната сред тъмното, винаги се пука от смях когато докосваща някой ревне: „Пу за мен!“. Хората едва сега допълват религията с наука и дават вяра на познанието. Всъщност, никой не е искал играта да почва, но в една безлунна нощ, тъмното от скука попитало първите хорица: „ Хей, пичове, абе вие виждате ли ме?!“, ама чуло се единствено: „Аууууу“ и човеците побягнали уплашени и н…..и. То запушило носа си и прихнало от смях. Тъмното много обича апликацията и анимацията, още от дете и изрязва с пребогато въображение от себе си фигурки и форми, които не винаги оцветява, но често пък раздвижва и озвучава- разните му там зверове, адски дяволи, призраци, таласъми, богове, извънземни, черна магия, черна материя и кво ли не още. Добавени към основата, те доста усложняват играта и вдигат нивото й/ни. Тъмното е мечтател и усилено твърди, че все някога ще опознаем, ако не всичките, то поне повечето от цветовете му и искрено копнее да бъде уплашено. Поне веднъж.




III.

В третата част ще се говори предимно за магията на киното, защото тя обезсмисля колективно неосъзнатото, излагайки го рисковано на показ посредством таланта на индивида, както във филма „Япония” (Japon) – реж. Карлос Рейгадас, Мексико + част от Европа, 2002- възрастната съсухрена вдовица Ассен от планинското село се люби с Безименния мъж, който е приютила; наскоро в медийното пространство попаднах на кадри от фотоизложбата „Мигновения“ на Юлиян Табаков, широкоформатните актови фотографии на починалата през 2007 на 81 години  талантлива българска актриса Златина Тодева, с участието и на актьора и режисьора Марий Росен, та така се сетих за филма- смъртта рядко позира като живот, а вече споменах и снимки, и за мен най- истинското снимано са детските рисунки- никой друг инструмент, освен детските пръсти през обектива на детските очи, не може да улови формите „невинност и виновност“ в избран от самите тях моменти. Ожаднях (време е за рекламата, която неплаща публикацията), бутилката на „Кока Кола“, онази същата, която боговете пуснаха от небето и създадоха купища смешни неприятности в един чуден филм, навършва 100 години- да е здрава още много х 100 години, защото не може да е жива, нали не може?, ще глътна само една чаша вода споделяйки  за вас и нейното морзово послание: глъткаглъткаглътка сълзасълзасълза глъткаглъткаглътка. Следва последна порция кино. Нещо като кисел десерт. Така се казва- „кисел“. Супергероят Рабитмен е единственият филмов герой, който пие като анаконда , пуши като комин на тец и притежава способността да обладава духове, не буквално, защото духовете все пак са твърде ефимерни и безспорно безполови, но Рабитмен ползва призраците, или привиденията като покривалото за невидимост в бягствата от отговорност, или като бензиноколонка, за източване на чиста енергия, споделяйки я с хората изпаднали в последуховна транснесъстоятелност, или с онези, с предстоящата трансформация в по-горно ниво на Играта- от трейзъра-  „Рабитмен е втечняван до размразяваща истина биопродукт на Универсалната Философска Школа (съкр. „УФ, ШОКОЛАД), които са продуцентите на първите два филма, преражда се чрез снесеното златно яйце, колекционира собственото си чувство за хумор, заравяйки го и забравяйки за него и е абсолютно безсилен към силата на всички камъни, които се пренареждат в малки японски градинки… Скалният метеорит приближава от дъното на сърцето..“



* „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“, реж. Алехандро Гонсалес Иняриту, САЩ, 2014 (страхотен филм, ей)


                                         Винсент Ван Гог

вторник, 7 април 2015 г.

снимано от пролетта



слънце в локва

чер път след хижата-
река на стъпки
в локва
хладна кал
от вятъра треперещото
зрънце
изплувалата
пролетна /печал/ радост


****

Смъртта е мъртво коте
в скута на тишината.
Твоята копнее паничка топло
мляко.

А. Р/ М. А


****

Тя

Бих била ваш затворник
И роб на желанието си да разбирам ще съм
но избягам ли в забравата на Знанието-
Вече знам



****


Глухарче

Политат ноти
В поля на парашути-
Жълто
Цветове
Композирани от капки
Дъгата- ветрове
Мечти не слепи
За дъжда



****
  
06. 04

сякаш
зимата ме върна
в старото палто


****

Езическо

Хвърлям думи по
Спасителя на кръста
Ръжта се кланя


**** 


Уше си
Вади сити
Угар
Везни и щипка
Пътен том 

А.Р