Защо малката птица пресича улицата

Пингвинът привършваше историята. Спря на страница от края, свали смешните телени очила без лупи и се замисли..

Някога, родното му място представлявало истинско райско кътче. Огромни дървета, безкрайни, шарени поля, топлина и безброй възможности за приятелства. Сякаш бе прочел любимия си сън. После Земята, непонятно защо, отпратила рая на пътешествие. "Сигурно има грешка! Възможно ли е планетата да е сбъркала?! Да сковеш красотата в лед е ужасно несправедливо! Адски нечестно дори!! Сравнимо с това, че не мога да... "

Пингвинът въздъхна дълбоко. Облачето, полетяло от човката, веднага се превърна в стъклена решетка, която изтрополя, падайки върху ледения под.

В друг очакван с нетърпение сън, пингвинът виждаше себе си като спокоен сервитьор,  в малко бистро, нейде из френския юг. Живееше в стаичка над заведението, никога не сваляше униформата си и нямаше ютия. Когато не работеше, гледаше филми и пиеше любимия си фреш от сламена сламка.

Птицата затвори книгата и я взема под крилото си. Излезе, и поклащайки се като истински императорски пингвин, пристъпи на тротоара. Изчака ненужния светофар, пресече улицата и влезе в сградата ледени блокове. Работеше като библиотекар.

Жълтата къща, или как се контролира лудостта

Днес видях макет на „ жълтата къща”. Гледах документален филм за Винсент Ван Гог. Къщата я няма реално, приютила е бомба по време на последната голяма война. Бомбите, както добре знаем, са особени посетители. Ако са подплатени и подпалени добре, те си вършат работата бързо и акуратно. Не  досаждат на тема приятелство, не държат на почерпката. Перфектната бомба може да бъде наречена и перфектния неканен  гост, такъв е онзи, който досажда само веднъж в живота ти. Но понеже пиша предимно за странни къщи, не мога да не уточня, че всяка друга къща е способна на собствена, вътрешна обич. Па макар къщите и бомбите през вековете често да са са споделяли обич до степен „разпилени прашинки”. Помислете само, има ли достойнство в забравено от всички величие и уют? Няма, но принципно това се случва с къщите, остаряват мъчително. Грохнали от старост, те винаги са ужасно грозна гледка. Затова съм сигурен, че „жълтата къща” е умряла щастлива в мига на последния си и всъщност, най- величествен екстаз, единственото съвкупление. Оставайки завинаги млада.

Вечерта възстанових „жълтата къща”. Лесно се получава, стопираш кадъра на плейъра и прибираш момента в съзнанието. След това запаметеното се може да се допълни, или забрави. През нощта поставих в една от стаите малко неща за себе си. Минималистичен стил. Избрах един дивана, спомен от стара ни къща, чието погребение помня, дървена маса с покривка от естествен материал, цветна, бялото е безлично за случая и няколко стола в комплект към масата. Не мисля за гости, поне засега, не съм в настроение и възможност,  но желание за един- единствен стол ми се вижда твърде егоистична постъпка. Призраците на Ван Гог и Гоген принципно са добре дошли, това мястото си е тяхно и е наситено с болезненото им присъствие. Мога да почерпя с абсент, имам, харесва ми като идея. Но ако искат да рисуват, ще си носят нужното. Останалите стаи оставих съзнателно голи, всеки  да поставя каквото си иска, така и онези двамата не биха ми досаждали с претенции и вкусове. Определено не съм възхитен от възможността за постоянен контакт със заядливци и с хора, които не са вложили нито волята, нито старанието, нито таланта си за възпитание на собствените си страхове.

В стаята ми е светло, пълно е със слънчева светлина, макар навън реално да е нощ. Не, не се страхувам от тъмнината, напротив, близка ми е. Харесвам тъмното небе в различните му нюанси-  от тъмносиньо, до поглъщащо всичко черно. Горе, при възможност винаги съм в планината, празното небе, или небето с безброй светлини винаги повлича погледа ми. Не съм художник, не умея да рисувам, но понякога виждам нещо в картините. Казвам това във връзка с тъмнината и вече споменатия филм, в който силно впечатление ми направи една от творбите на Ван Гог – „Звездна нощ”.  Веднага обаче в спомените ми изплува една друга картина- „Писъкът” на Мунк и се свърза с нея. Не знаех фактите. Рисувани са приблизително по едно и също време ( „ Звездна нощ” 1889, „Писъкът” 1893) и двамата художници са импресионисти. Аз съм юрист. Точно в този момент от гугъла изпадна нещо друго, по- интересно. Споделям го. В двете картини има изобразен турболентен поток, който според учените, единствено Ван Гог е успял да  улови с математическа прецизност( свързано е с непонятната ми теорията на Колмогоров) и то в най- нестабилното си състояние. Признавам, че преди прочетеното, всъщност си мислех за двете картини като крайни парчета от „тогавашния пъзел”, който за жалост не мога да видя сглобен дори в най- светлия ден.

Отклоних се. Мрежата е голяма краста, изкушава ме и по тази причина дърпам кабела. Вече ще разчитам единствено на спомена и въображението като помощници. Размишлявам отново по филма. Според изследователите, основният цвят в картините на Ван Гог е неговата моментна емоция, а „скритите” автопортрети не са особена тайна. Черепът с цигарата е явен флирт със смъртта. Слънчогледите са танц с лудостта. Добилата популярност болест, която е свързвана честичко с проявите съвременно изкуство, а не малко творци започнаха и сами, без нужда да си изписват, се именува  двуяко биполярно разтройство/манийно- депресивна психоза. Според новите изследвания, епилепсията на Ван Гог е съчетана именно с това модерниско схващане събрало под един покрив наука и изкуство. Аз не мисля, че човек е статично понятие, картина, или статуя и не съм убеден, че психолозите вземат под особено внимание времето и мястото, когато прилагат формулите си. Но  все пак съм един юрист. При това работил години в качеството на разследващ полицай, който обаче за учудване на повечето посетители бе украсил кафенето- винаги светлия си, не задимен кабинет ( да не се бърка с предхождащото го мазе,  набутано между тоалетната и кенефа) с репродукции и снимки с подписа на Ботев, Левски и актуалния премиер....да бе, да, ама по- скоро не. По стените имаше рисунки и картини, подарък от талантлив приятел. Благодаря за тях! А дали не бяха боядисани и в жълто стените на това ъгълче от сградата? За да не си измислям, ще бъда безкрайно честен и искрен, както Винсент е бил в писмото до брат си, признавайки своята импотентност  (физическа немощ, не творческа). Затова изписвам. Не помня. Но се сещам за нещо друго. Сега, без да шокирам с думи. В кабинета си винаги имах покрити, но не под ключ, винаги книги, карти и алкохол, понякога наргиле и прашки и обичах да чета, да организирам сбирки и да правя секс. Върху бюрото, до подредените папки с дела и седнал на удобното канапе донесено от дома ( не мислете, че с тия думи пращам покана за бомба в нашия дом, не е нужна, той си е пълен и прелива винаги от обич, уют и веселие, макар да е просто един апартамент в блок). Картините са ми свидетел.

Сипвам си жълтозелен абсент. Не пия по принцип. Преди просто са наливах до сън. Обичам шоколад. Но това са изтъркани теми, както и това да кажеш, че няма нищо по- вкусно от хапка козунак, пречистена в купичка мляко с какао. Божествено, но само за мен. В тези моменти, които преди се случваха предимно по Великден, а сега с помощта на големите магазини „алелуята” се разшири, аз вярвам в Бог. Представям си го като крава, която в свободното си време продава, или подарява  козунак. Не богохуля, моля ви се. Бог е всичко. Следователно е и кравата. И ни обича всички. Значи би могъл да разчупва козунак специално за мен. Отхвърлен от първата си любов, Ван Гог е погледнал към Бог. Дори е чел проповеди и то на английски. Истина е, не се шегувам. Отхвърлен от първата си голяма любов, аз поглеждах все по- често към ръката си. А тя, след като оставаше автомата, или парцала, или брадвата, или..все нещо и се случваше да вземе и да държи дълго по заповед, поглеждаше към мен. Но стария диван е толкова удобен и малък. А как ли преди се сбирахме върху му толкова народ да гледаме черно- белия екран ? Сигурно е на база разпространената приказна масова психоза „ дедовата ръкавичка” Лежа и мисля.  Мисля и лежа като изключено лампово радио, което е настроен на канал „обич” с фина настройка- „ чувство за хумор”. Слънцето ми намигва на лъчи. Усещам го с клепачите, очите са в затворени от почивката, не се налага да плащам за сеанс при психолог, а спомените си текат, съвсем естествено при това. Картините са видими и нормални. Детски са, защото не съм никакъв художник, а обикновен вдъхновител ( тестван съм от науката). Но Бог ми е свидетел. Истински са. Не Го ли чухте? Измуча в знак на съгласие от картинката на кутията с карамелени бонбони. Или пак е досадната кутия пълна с думи. Все тая. Ей толкова са евтини думите - бонбони: „ Мамо, ей толкова много те обичам.”  Без загъвки. Направо са безплатни. А дали пък родопчетата и лукчетата не бяха жълти на вкус, а? Измислям си, Дали ми е свидетел.  Комшията от къщата без постоянна форма, с няколкото въртящи се пояса часовници на нивото на прозорците

stein

един камък

издялана монета

две лица

физик

чудовище

пуснат жетон

метална прегръдка

изкачване

скърцане

спускане

преобръщане

бомбени писъци

филмов момент

пак

отново

въртежи

въртележка

лудост

страх гледа отдолу

подхвърля монета

и се смее

и се смее

далай лама и куче

Привързано от чужди, хорски страхове към телена съдба,

невинно палето се дърпа, тъжно, бясно лае пътната врата...

В планината възвишена, случката започва своята разходка,

тихо мантрата реди, отредения, без его, в патешка походка.

„Възбуден, дързък будалай, сполай поредния Далай,

глух е веселия лама за този празен, кучи лай.”

След тез слова, и с вдигната глава, закрачил в мир, оранжевият- той

напред, по пътя мъдър, обгърнат в тишина, притулил всеки вой...

Но виж човече, понякога живота на майтап се случва, кучешка шега,

нагазил Ламата Далай във купчинка реални, не мистични, истински лайна.

Историята тъй приключва, разказвана от шумен, шарен глашатай-

започнал Ламата да лай, тъй как не би познал го никой, даже будалай.

реалността на живота

Вода

Необходимо е всеки ден да пием толкова вода, колкото организма ни е готов да приеме, но без да се чувства претоварен. Чудесно би било водата да е изворна (жива), пречистена от Земята.  Може да пием вода, която първо сме замразили, или преварена вода. Лоша вода няма. Планетата ни е водна. В процентно съотношение, колкото е океана спрямо сушата, толкова е и приблизително водата в човешкия организъм. Ние сме част от водопотока. Водата се влияе от нашите състояния и реакции, затова в местата където я съхраняваме е добре да се спазва емоционална хигиена. Добре е да се къпем, използвайки по- малко химическо твърди  (неестествени) миещи вещества. Сетивните органи по възможност по- често трябва да обливаме и чистим с вода, която не е протичала през канализацията ( изворна, дъждовна).

Храна

Можем да ядем всичко, което обичаме и да го правим винаги, когато чувстваме „истински глад”. Когато ограничаваме временно, или за постоянно нещо (вегетарианство, суровоядство, шоколадови изделия и др.) трябва да сме осъзнали ясно нуждата, а да не го правим по подражаване, налагане, мода и т.н.  Храните, която съчетаваме в едно хранене, е добре да са приблизително близки-  по температура и като цветова гама. Простите, естествени храни „се разпознават” по- лесно от организма.  ГМО- та често са прекалено сложни за разграждане. Продуктите, които са отгледани, произведени, или виреят в близост до мястото където живеем (плодове, зеленчуци, месо, подправки, билки) са по- добри. Колкото се може по- често трябва да приготвяме храна за близките и за нас самите. По възможност, трябва да се опитваме сами да добиваме това, с което се храним.

Отделяне/ Незадържане

Не трябва да задържаме продължително нищо, или трупаме като отпадъци това, което организма е длъжен да отдели. В тази насока е задължително да се грижим за себе си без срам и притеснение, спомагайки за своевременното отвеждане, както на течностите (урина, слюнка, сълзи, семенна течност, пот и  др.), така и на по- твърдите вещества  (фекалии, носна и ушна мръсотия, мъртви кожни клетки и др.) Задържането на емоциите под формата на вътрешна енергия е много опасно. За думите като част от общия  поток с мисълта, които също са енергия, трябва да търсим и намираме възможности за правилен, добронамерен излаз/изказ. Трябва да знаем, че думите са сила, която директно влияе на всичко живо.

Спорт

Трябва да се движим, да се опитваме да ходим пеша всеки ден, колкото и незначително да ни се струва. Хубаво е движенията ни да са на открито. Чудесно е, ако са сред природата, извън населените места. Можем да отделяме по- малко време за някаква спортна разновидност и на работното си място.  Затова винаги има начин и възможност. При групови спортни занимания е добре да се събираме с хора, с които се разбираме, и които чувстваме близки. Не е добре да занимаваме мисълта със странични дейности при спорт на открито и закрито ( да слушаме музика, гледаме телевизия). Всяка възраст има своята двигателна активност и възможности за спортуване.

Игра

Ние непрекъснато играем. Животът ни е игра, състояща се от множество малки и още по- малки игрички. Всяка игра си има правила, които сме длъжни да изучим добре. Няма нищо лошо в това да загубим, но винаги е по- добре да спечелим. Винаги трябва да сме състрадателни и честни и да уважаваме всички участници в играта. Не е хубаво да се отказваме преди края. Не е лошо да поглеждаме как играят децата. Хубаво е  да се включваме в техните игри. Каквато и игра да играем, за да ставаме все по-  добри, трябва да тренираме с постоянство и упоритост. Това не трябва да се случва за сметка на другите и техните игри, или по- този начин да потискаме, или отлагаме други задачи и отговорности.

Място за живот/ Месторабота

Най- хубаво и лесно се живее по местата където сме родени. Би било добре да избираме широки и просторни места за живот и за работа, поне толкова, до колкото се простира светогледа ни.  Работата не бива да ни взема повече от това, което ни дава. Винаги трябва да сме готови без страх да напуснем работата, или дома, за да започнем нещо друго и/или да се преместим и заживеем другаде. Дори да пътуваме много, няма нищо лошо в това да искаме да посещаваме всяко едно място. Не трябва да превръщаме щастието си във  функция на местата за живот и/или работа. Работата е толкова пари, колкото и удоволствие и обратното. Когато се почустваме изчерпани от едно място е добре да се махнем оттам. Работата не е синоним на живот. Мястото където сме живели с години, не е единственото на този свят.

Дом

Не бива да превръщаме домовете си в крепост. Домът трябва да е отворен, прохладен, светъл и приятелски настроен. Хубаво е да е изпълнен в съчетанието на природа с технология. Не е нужно да трупаме предмети, или купуваме непрекъснато нови, дори да разполагаме с нужните ресурси и възможности за това. Домът ни трябва да е шарен и пълен с живот и празнота. В него всеки трябва да си организира лично пространство. Прекрасно е, ако разполагаме със зелена площ, или градина. Трябва да поддържаме чисто и свежо всяко помещение, дори и тези, които не ползваме често/изобщо. Пренареждането на дома помага за подреждане на всеки един друг елемент от пъзела на живота ни. Домовете не са скривалища. Една чиста и приветлива стая често е достатъчна за добър живот. Дом и хаос са несъвместими понятия.

Семейство и деца

Свързването ни в едно домакинство винаги трябва да е доброволно и продиктувано не от нужди, а от чувства и споделяне на общото „сега и бъдеще. Честността и взаимопомощта в едно семейство често са по- силни и стойностни аргументи от обичта.  Никога не трябва да прекъсваме процеса за допълнително настройване на емоции и желания. Получилите се пропастите не бива да крием, или захлупваме с капаци. Хубаво би било да  ги изпълваме с разбиране. Децата трябва да са плод, винаги (3) на истинска любов и съчетана взаимност/хармония. Децата трябва да учим и да се учим от тях. Длъжни сме да осигурим на всяко дете простора, истината и светлината на света. Не е необходимо да затваряме децата в учебни заведения.

Приятелство

Истинските приятели са продължението и реализацията на самите нас, както и ние сме същото за тях. Истинското приятелство не е илюзия. То се крепи на човешката крехкост, но от своя страна създава устоите на света. Хората с добри приятели никога не се оплакват. Децата са чудесни приятели. Съхраненото приятелството от детството е по- силно от всеки един закон. И по- скъпо от купчинка скъпоценни камъни. Приятелство между мъж и жена може да се докаже и без интимности.  Сърцето, а не ума, разпознава  приятеля.

Вяра

Трябва да вярваме в нещо хубаво и истинско. Може да вярваме на науката. Може да разчитаме на доброто. Може да се кланяме на всеки един от боговете и да изповядваме всяка една религия, учение, или философия. Вярата и истината са в обща спирала. Може да съчетаваме две и повече учения. Никога не трябва да налагаме вярата си, или да вредим, вярвайки, че е за добро. Не трябва да злоупотребяваме със знанията. Трябва да се пазим от възможността вярата „да ни погълне”.  Науката и религията не са различни пътища. Стъпвайки на който и да е от тях, всъщност крачим едновременно и по двата. Любовта е приказна вяра.

Болести

Болестта е наш приятел. Болестите ни показват своевременно грешните стъпки по нашия път. Те са нашите най- добри знаци. Доброто лечение за човек е онова, което той самия вижда добро за себе си. Необходимостта от лекарства е нещо реално, но не непременно задължително. Природата ни е създала, тя съхранява цялата сила, която ни лекува. Няма нелечими болести. Всяка смъртоносна болест носи и чудото против самата себе си. Мисълта е перфектния лекар, но е и незаменим гробар. Прегръдката на здравето е безценна.

Страхове/ Смърт

Всички се страхуваме. Страховете се страхуват да останат без нас, хората. Смъртта е най- големият, но и най- ненужен страх. Страховете ни достигат, когато спрем да живеем пълноценно и истински. Страховете живеят в огледала, които винаги имат нескрит бутон „ приятел”.  Когато оставим страховете да закусват с нас, смъртта със сигурност ще ни навести заа вечеря. Трябва да споделяме страховете се с най- близките, защото страхът го е страх от светлината на думите. Животът е безкраен, защото красотата е всеобхватна. Смъртта просто пуска временна завеса, преди следващото действие. Светлината и тъмнината са цялата истина, но няма нищо лошо и да се съмняваме в това. Без да се страхуваме.

Чувство за хумор

Чувството за хумор е нашият собствен, вътрешен извор, пренесен от началото. Този извор никога не бива да оставяме да пресъхне. Вселената е породена от първичния звук на смеха и винаги ще продължава звънко и звучно да се смее..

жабка

Проверих пощенската кутия днес и какво да видя... жабче- бонзай.

Изобщо не започвам сказка за хакерка, омагьосана от зъл виртуален дух, защото всъщност отворих капака на кутия в действителния свят. От този тип е,  дето има забит дървен кол в земята и върху него е поставено умаленото подобие на ламаринен вагон, но без набора колела. Като всяка истинска кутия и тази си има червена ръкавица с едно пръстче, прикрепена върху дясната страница. Само за сведение, извън разказа. Стрелката принципно стои клюмната, но се вдига приятелски, когато поставям писмо за отнасяне от пощальона.

В пощенската кутия имаше няколко рекламни брошури, извлечения от сметки и безплатния местен вестник. Жабката седеше встрани от тях като сувенирен, тъмнозелен Буда. Не съм напълно сигурен, но нямам спомен да съм виждал подобните миниатюри да квакат. Тази, малко по- голяма от нокътя на големия пръст на крака ми, също бе мълчалива. Няма да ти каже „ здравей”, да се извини, че те е стреснала. Нищо подобно. Вероятно просто  медитираше. Протегнах ръка за хартиите от кутията, които щях да запратя веднага към предварително отворената боклукчийската кофа с баскетболна кука, когато жабката внезапно скокна в отворената ми длан. Почувствайки изведнъж мократа хладина, неволно дръпнах ръка навън. Жабката явно това и чакаше. Погледна ме за последно ококорено и с бърз скок се озова на земята, а оттам втория джъмп я скри под храста, който бе  живата разделителна линия между кутията и кофата.

И толкова. Всички свърши до тук. Всяка  жаба си знае мястото. Моето бе пред тефтера, със задача да опиша случката. Вечерта пак си мислех за тази жабка. Представих си я като преродената душа на някой уморен служител от американските пощи. После в тъмното потърсих вратата на камерата над хладилника, за шоколадов сладолед...и пак изненада. По хладилника, спокойно и мълчаливо, крачеше моята, или  някоя друга малка жабка.

т. в. д

 

Въздух се продава най- лесно в  детски балон. Надуваш с уста, или с малка помпа и шарената опаковка се е появила.  Малките винаги са настроени да получат като подарък  "опакован радостен въздух”.

Думите обаче не се продават с такава лекота. С тях  големите по- лесно се обиждат, унижават, карат и разделят. Даже се убиват. Кофти стока са думите.

Как обаче се продава тишина? Диск със записана тишина? Празен буркан ? Училище в  лятна ваканция? Недостъпен връх?  „Купуват” я само щураци. Расата от хора- птици, за които винаги има запазено легло в „клиниките на добрата тишина”.

В големите градове чистия въздух и тишината са луксозна стока. В гората, подобен бутик би бил излишен, защото там двете са безплатни.

Между дърветата, и думите са без пари, но всяко трептящо съществувание копнее да бъде докоснато от благата човешка реч. Ние подаряваме, леейки несъзнателно думите. Биваме надарени с тишина и въздух.

Първата глътка въздух изпреварва първата произнесена дума. Понякога, в края, двете са заедно, преплетени в спирални нишки. Тишината винаги е около нас.

Под водата думите ни се появяват като мехурчета пълни с въздух. В Космоса въздуха си го носим. Питаме се за него. Космическата тишина и тази, от дъното на океана, ни плашат и привличат еднакво силно.

Най- хубавите думи са „обичам те”.

Обичаме тишината

Без въздуха я няма обичта.

По върховете, тишината и въздухът си дават среща в очакване на думите. Хората- птици смирено оставят една, или две. После се отдръпват и тихо се спускат. Пазени са от тишина и въздух.

Човек без думи е като балон. Усмихва се цветно. Човекът без въздух  е тишината.   

Дишам. Следователно съм жив.

Споделям думите. Тишината ме разбира.

Надувам балон с уста. Привързвам го, за да съхрани обичта. Пускам го и той тихо полита.

хляб

 „Когато обичаш нещото, или някого, всичко ти се получава. Излива се с лекота...”

Така говореше майсторът преди да ми даде да вкуся от тестото, както правят само истинските майстори,  „дават ти да опиташ началото, за да ти е по- вкусно после цялото”.

„Един хляб е продуктите, от които е направен. Но в хляба са и пещта, ръцете ми, дървата за огъня, трудът на всички хора, които ми помагат, подкрепата на семейството. Всичко, замесено с любов. Ела, седни на това столче да изчакаме малко. Как ухае само, а? Скоро ще ги дръпна обратно. Огънят ми е приятел, но и той става лаком, ако му се предоверя. Стихия е, момче. Стихиите не са хора и помагат, но са друга работа. От мен да го знаеш.”

Малкият син на майстора-хлебар, който си играеше на двора с дървено колелце, неволно ме върна в детството.

Същото ухание на селски хляб и аз, малко по-голям от това дете, стиснал левчето по стъпалата към вратата на хлебарницата. После баба чупеше голям комат, в който вмъкваше сирене. Откъсваше един домат от градината и аз доволно и предоволно се тъпчех и джурках.

„Докторите разправят, че не било полезно да се яде топъл хляб, но аз си мисля, че са изследвали само онзи, който купувате вие в града. Ето, да се почерпиш, Балканът няма да избяга. Жената е напълнила чушките със сирене. Пак ние си го правим. Отчупи си от хляба, не се срамувай. Нож не ти е нужен. Вкусен, а? ”

Колелото на малкия юнак мина през камък и се катурна. Детето падна, постоя малко начумерено, после се изправи и взе камъка. Тежеше, но го замъкна до камарата с другите камъни, която хич не беше близо. Прибра колелото под навеса, пусна помпата, изми си ръцете с вода от герана и седна до нас, на масата под асмата.

Подухваше приятно от планината, като лек гъдел.

„Учим го на труд. Не му обещаваме нищо в замяна. От мъник, аз и майка му обясняваме, че трудът е едно от основните и важни неща за здравето и за това, че когато вършиш нещо полезно, с желание и после видиш плода на труда си, ти самия се чувстваш по-добре. А здрав ли си, можеш всичко друго.”

Потърсих с поглед раницата си. За мой срам я бях захвърлил в началото на циментовата пътека. Преместих я до колелото, съпроводен от окуражителните песни на птичките и извадих една книга. Понякога си нося да чета по баирите. Подадох я на детето. То ми благодари, лицето му грейна и хукна към майка си, забравило за храната.

„Сигурен съм, че подари нещо хубаво на хлапето. Всяка вечер жената чете приказки. И аз му разказвам по някоя история, но съм уморен. Много работа, ама сладка. Не се оплаквам. Рано си лягам, рано ставам.”

Купих си един хляб за из път. Увих го в хартия, после в торбичка и го поставих внимателно, най-отгоре. Прегърнахме се с майстора и нарамих раницата.

Калдъръмът водеше към гората във височкото, виждах и началото на пътечката. Ама хич не бързах за края. Хижата беше там,  горе под върховете и си ме чакаше.

По пътя настигнах една баба и я поздравих. Тя ми отвърна и се засмя истински с изкуствените си зъби.

- Ей, момче, бил си при хлебаря, нали? Миришеш на хубаво. И да поздравиш поляните от мен, че може да са позабравили дъртото..

Вече обичах това място. Тръгнах нагоре...

По пътя: възпитание на чувствата от еволюцията

Един човек крачеше бързо по улицата към болницата. Птичките
чуруликаха, облаците си шушукаха. Внезапно го застигна кола. Човекът
каза: "Бауу!". Машината подскокна, уплаши се и се дръпна встрани.

Един спокоен човек вървеше по пътеката от болницата към гората,
катеричките си играеха, а срещу него се зададе кон. Разминаха се,
конят смигна усмихнат: "Приятел съм."

Един спокоен и усмихнат човек се разхождаше из гората. Гущерите
пълзяха по своите задачи. Тогава по пясъчната пътека го задмина
велосипедист и профуча с думите: "Наслаждавай се."

Облаците се бяха разотишли и един спокоен, усмихнат и щастлив човек
вървеше към дома, когато видя една пуканка да се движи
носена от купчинка мравки.

Човекът се прибра. Сложи чайника на печката. След като чу
бълбукането, пусна няколко щипки магия във врящата вода. Парата
ухаеше на африкански плодове.

Той изчака, сипа и отпи.

ябълки

Стив Джобс отхапа от ябълката, плода на райското дърво, което сам засади. Умря и отиде в ада.

Бил Гейтс плати всичко и заспа дълбоко. След сто години сън никъде нямаше истински ябълки.

Пазачът и злата сила поделиха плода. Поставиха трите ябълкови семки в пръстта и ги поляха.