Няколко щриха. Цялото не е интересно. Малкото би се побрало в "скръц ". На зъбите.
На разстояние около двайсетина земни минути от райското пръскало намерих точния смисъл на прелестната дума "пакостник". Или по- скоро тя ме намери. Цапардоса ме усмихнато. На мивката пред хижата кълцах доматки и други зеленчуци за салатка. Едно къдрокосо малко ангелче отнесе с дяволита усмивка обелената от мен краставица. Бахти, просто си я взема. Погледна ме нахакано и я заръба доволно. После калпазанинът изсипа тежката кофа с вода амен-амен върху главите на кротко миещите се като еноти други баирбудали. Леко омокряне за тях. За него. Радостна възбуда. Завърт на кранчето с развихряне. Без джастапраста. Не просто дечурлигане с някакъв си обикновен воден пищов. За следващата сценка бих късал евтини тикетчета. Маркучът е в ръцете на пакостта. Точна стрелба. Фонтан от пръски с изгубващи се всред тях малки падащи дъги и викове "извикайтемайкатаиилибащата бее". Овце ли блеят!? Уж нямаше. Не видях. Помотваха се няколко кротинко пасящи кончета и куче. Пале, търсещо компания. Четири-пет годишния Емил бе облечен в мънинки шаренки слънчеви дрешки. От него струеше живота. Не преградено буен...
Срещу мен е тревисто хълмче. Под него водата. Невзрачна локва езерце с плуващи патета наоколо. " Мамо, мамо има две бутилки". Детето сочи обичайното. На камъче в основата на хълмчето, в началото, всъщност и край на водата се плацикат четири костенурки. Двете са ей толкова миниатюрни. Сигурно са бебета. " А те какво правят?" Не знам какво правят. Не търся да събирам картината. Гледам змията и я посочвам на детето. Тя се плъзга леко, повдигайки от време- навреме потъващата си глава над водата. Чува се "пляс". От жабите. Костенурките се размърдват. Змията се връща от някъде. Елегантните патета са смешни на брега. "Кажи чао на баткото". Усмивка. Ако е важно, тръгвам аз. Натам. Детето остава...
Блок. До входа. „Няма пък, няма пък". Габриела -фурията хуква в нейната си посока, държейки внимателно за черупката своята радостна находка. След дъжд растат охлюви. Има и локви, които се заобикалят. Усмихнати бягащи стъпки. Безцелни. Рекордът е измерим само в усмивки. В другата ръка е розата, която е с аромата на щастливото детство. Габриела- капризната се съгласява след дълги увещания да остави "ама той си ми е красив" в тревата. И никакъв, ама никакъв сън днес. Истинска малка адреналинка...
Сбирам конеца на защрихованите няколко минутки. От кълбото ще помоля баба да ми оплете ръкавичка. Само една. Дядовата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар