магуваи*

Съм. В любимата "мъртва човешка река"- стаята. Не в моята, но и тук прозорът търси взор. Отворен за себе си е. Одеялото. Върху под познавал и другата форма на чистота. Петте дни. Слоеве мисли. Прахолякът наоколо. Леглото заспива сутрин.
Бреговете на реката пеят. Буквално. Истински. Навън, или левия бряг, са птиците. Лай на куче. Отминаващ трактор. Десният бряг- първия етаж. Гласовитите първокласници, редуващи и повтарящи песни, смятане, смях, стихове.
Настоящето плува в миналото. Бъдещето винаги се учи да умира. Обръщам се. По гръб. Бреговете сменят места. Левият, вече е десен, а децата хукват навън. В стъпките са на босоногото земно слънце. Хаосът пирува. Щастието е и това. Купичка копривена супа с миризливо овче сирене.

- Аз съм Робин Худ на емоциите. Ще вземам детското и ще давам на възрастните! - каза най-малката стрелка от ръчния часовник върху раклата.
- Затова и ще стоиш заключена в тази нищожна кутийка!- капката роса ехидно се изсмя.
"Влюбен съм в Луната. Как ще й го кажа? Как да живея? Безнадеждност, моя любов". Мислите на фиданката- младият поет под прозореца, засилват аромата на мълчаливите бели цветчета.
Изгубила се в навънто за времето и вътрето на пролетта пчела целуна капката, която се разтанцува от гъдел. Жужащата отмъкна нужното й, литна, падна свободно и потъна в цветче на дървото. Часовникът важно отброи до шест и отново се мушна под завивката сън.
"Хм (което преведено на езика на човешко ухо звучи като: "Мяууу"). Всеки се мисли за друг?!Този свят сякаш отново е на път да подивее?!"
"Полудява, котарако. И това е правилният път"
"Нима разговарям със сянката на човек?!?"
"Говориш с мен, самовлюбена душа на животно" Луната смъкна маската си и постави другата, на Слънце.
Фиданките изхлипа. Котаракът я опика тържествено. Втората стрелка пусна ръката на най-малката стрелка и отвори поредната книга- "Островът на съкровищата и типажите на Юнг" и зачете на глас.

Гласувах. С единствения възможен избор за днес, за утре. За всеки един ден. Избрах да бъда отговорен за бъдещето. Лично отговорен. Избрах децата. Децата са машината на времето. Можеш ли да обичаш, да бъдеш обичан. Обичаш ли приключенията. Обичаш ли да играеш. Обичаш ли да пътуваш. Твоите страхове, твои приятели ли са.. Ако е така, с всяко дете би пропътувал времето към миналото. Своето детство. Би прелетял и време

то към твоето. Наше. Негово бъдеще.
Размяна на погледи. Размяна на прегръдки. Детското. Детската обич.

*магуваи /яп./- размяна на погледи

дом

сетивен дом

синоним на обичта е
дом с две врати-
когато ти влизаш
от себе си излизам аз
прозорците, големите
широко са отворени

 ___

Изкуство

Извънземните се появиха на хоризонта от нищото, казаха ни: "Здрасти. Как е пичове?" и опаковаха Земята точно за един ден и една нощ.
- Но защо? Какво сме сторили?!- питаха хора и мравки преди смъртта.
- Тъпа планета. Тъпи същества. Нима не разбирате!? Това е изкуство!

 ___

момичето от книгата

падаща звезда
"пожелах си паднал ангел"
момичето живеещо в книгата
жена да бъде пожела
негова вярна жена

___

Дом

Звукът от отключване на вратата. „Кой е тук?“ Щастлив, звънлив глас. Първородното слънце влиза, а след него ръцете внасят и втората звездица. Домът светва на минутата от детското ромолене и бебешките: „Мама“, „Тати“, „Баба“, „Кака“; вратите свързват секундите преди щастието с минутите на щастие. „Бабо,ела!“ Слънцето се появява на прага и по детски показва кой командва парада.

Луната е влязла, а Голямото светило е в колебание да падне ли от хоризонта, или да постои, за да побъбрят с доведената сестра. Кратката, миризлива в горещината си нощ се явява на сцената. Пътят в края на малкото село води до пясъчника със захвърляни лопатки. Алеята минава покрай люлката, лехите.. Невидимите стъпки спират, топката литва и се удря в дървото. В по-големия дом лампите гаснат една подир друга. Една от вратите се отваря. Русокосата малка главица се шмугва навън. Навежда се, взема забравения сандал, но когато вижда сянката на плочника се хвърля на раменете й. „Ще останеш, нали?“

___


пътеки

в морето ли се вливат горските пътеки?
пълноводни с пролетта реки
вървим, вали
дъждът е очертание
цветята стъпките сънуват
нощта безлунна корабчета спуска-
сърца хартиени мечти

идентичността на илюзията

                                                    илюзии

                                                                             

                                                    и Бог създаде водата
                                                    по свой образ
                                                    и по свое подобие
                                                    и то бе всичкото
                                                    което стори-
                                                    нужното за всичкото

 
                                                                                

В ъгъла, под метър високата пешеходна площадка-алея между двата входа- нашия и "д", върху купчината мръсен сняг, една гугутка кълве захвърлен хляб, а черно-бялата настръхнала котка я дебне от плочника; за отбелязване, че и двете животинки са доволни охранени.

Забавям ход по стъпалата, спирам, гледам минута, гугутката литва очаквано и без предупреждение. Продължавам към съседния вход, хищникът ме заобикаля, скача, приближава къшея и почва онова типично душене.

Не се обръщам повече, защото знам, че хлябът не ще получи одобрение, шарената гугутка вече е кацнала на покрива, а тихата нинджа ще се шмугне под кола на някой клиент на очната клиника разположена в блока, или евентуално под кола на туземец.

Следвам невидимата за мен, своя депресия, която в естеството си е без сянка. Тя не търчи. И аз за къде да бързам?

Какъв е смисълът да бъдеш добър? Какъв е смисълът да бъдеш?

Тялото, моето собствено тяло, ми /по/иска виза. "За границите отвъд смисъла", казва ми. Които ще пресека, за да стигна в дълбочина. Корените си. Душата си. Не знам за душата, но плувам по вените си- пълноводните тъмни реки, вливащи се в двата океана- разум и бъдеще. Бог е лодката, и лодкаря, и веслата. Не вярвам в/на Бог.

Няма нищо мистично в сърцето. Измамният зар. Хвърляш го. Пада се винаги: „Обич.“ Сърцето е камък. Част от астероида, изпаднал от Космоса, в кладенеца на лудостта. „Пляс“. Сякаш бе вчера, когато болката събра своята одежда- прашинките пясък на светата пустиня и облече в тях водата. Лудостта и Разумът. Брат и сестра. Възкачили се на трона. Кой е наследникът? Бог! Детето на тази греховна любов.

Отхапвам плода. Себе си ям. Изплювам семките. Сдъвквам семките. Корените, които някога ще бъда, вече растат. Корените, които винаги сме. Корените смърдят на смърт. И ухаят на невинност. Бебешката невинност. Аромат, по който въздиша всяка пролет. Ароматът, в който всяка целувка е влюбена.

Хората са трохите. Ята черни гарвани- смъртите долитат от хаоса. Съзиданието кълве от Твореца. Хората сме хляба, с който се храним бъдещето. Хляб и вода. Тялото и душата. Енергията се плиска. Моето тяло крачи. Краката ми отвеждат в сънищата всяка будна частица. Доброто пълзи в сянката на трона. Детето- Бог го гони. Играта на гоненица. Хваща го и го пуска. Хваща го и го пуска. Хваща го и го..

Змиите. Двете. Преплетени в едно. Рисуват времето. Децата /пре/рисуват своите родители. Огледало в огледало в огледало… Огледалното. Огромните трохи поглъщат птиците. Морето Страх, в което се вливат вени, аорти, сънища, бои, цветове, звуци и истории. Морето Обич. Същото е.

Саркасизъм. Нищо общо с расизма, с теб (и с мен)

Шахматисти. С белите фигури играе веганът А. Х, а с афроамериканците, с черните, с негрите, с бежанците, с емигрантите..

Дядото се тътреше пряко своите „100", а други двама старци го подпираха, за да не падне. Тримата се движеха в парка със скоростта на пълзящите четки за зъби. При масата за тенис мъжът избута ескорта, съблече нацистката униформа, взе хилката от момичето, с което бях и играта доби друго измерение.. Броях. Навеждах се. Броях.. Дядката би и се изхили доста гадно с беззъбата си усмивка. Старците се поеха с пътя си и времето заглъхна.

Сменяш картина на стената с часовник- замени и стената със свободното пространство. 

Истинските стихове и картините (и рисунките) носят душа. Всяка молба има и душа, и сърце. Така съм чувал да казва празнотата.

Идентичности: хора без сянка- личности без профил. Същото е

Поканих Бог. Вкъщи. Беше черен. Беше жена. На чай, той (тя) друго не пие. Аз си сипах уиски.

Рече да не се надявам. Видимо се притесних. Питам я (го):

- Нещо чаят ли?

Бог си сипа. Чукнахме се. Пихме до дъно.

- Не го мисли.

И си тръгна.

Какво има да му мисля? Всеки си знае работите.

Краят е за цитатите, по памет естествено:

"Истината е някъде там". Къде е там? Истината е тук. Не "тук и сега". Само тук.

"Ланголиерите се хранят с миналото ни". Кой погълна бъдещето? Празнота преди нас. Пустотата, която следва.

"Совите не са това, което са". И бухалите не са. Синята птица пърха. Щастието е отрова, която убива дните. Ден по ден.

"Алиса, последвай ме". Към утробата. На звездите.

                                                       рисунка: Пол Клее

Истинските стихове носят душа. А всяка молба има душа и сърце. Така съм чувал да казват.

дъждовници са дните с вкус на лъчи

с вкус на облаци е
днешният ден
или на нар
зрънцата на който
потъват между устните ти
ти обичаш нар
виждам как го белиш
как все човъркаш и извличаш
същността му
казваш ми през смях:
„облачните дни са странни“
и се питаме:
"къде е слънцето?"
а след работа
от магазина по своя си път
купуваме плодовете
с които го заместваме
не бях гладен и
взех хляб и грозде от ЮАР
за теб са нара и мангото
(облаци не продаваха)
слънцето живее в плодовете
плачещи като облаци и хора
хубав вкус имаме облаците
приличаме се и по това-
вкусни сме и сме странни
на вкус

под тежкия капака на
синята чугунена тенджера
водата бърза нагоре
с дрънколечене
дъждът барабани
по ламаринените первази
ти пееш в банята и
вече не е само водата-
мислите са шумове и звуци
джазът, който слушаме
в кратките нощи, не спи
за твоите две цигари
правя турско кафе
монголският чай е за мен
уморените от нощи звезди
се прераждат в капки
в локви и по-земни вселени
пристъпваш на терасата
със своята/моя чаша в ръка
обула моите-твои чехли
прегръщаш ме и ме целуваш
преди първата цигара на
синята любовна нощ

с пръчка и клечка
ровим мравуняка
ти също, но винаги аз
пътеката ровичка
в чуждия мозък
до хижата е близо
„дъждът плаче ли?"
свита на две
спираш да валиш
после се усилва:
"твои са сълзите
не умея да плача"
милваш ме и сякаш
сме росата:
"нали дъждът плаче
над всички гробове?"
вярваме в дъжда и
на него се молим
различни като локви
без брод и пътеки-
обичта (не) отлита
виновно е слънцето

"как плаче дъждът?"
"боли ли го слънцето?"
"кога ще сме заедно?"
въпросите по детски
ту спират, ту питат ни

                                                    снимка: Диляна Димова