Не бягайте. Няма смисъл. Къде? Няма къде да се скриете. Особено от вас самите. Земята е малка и кръгла при това. Ще се качите до Луната, ще ме вземете и там. Бих пътувала и в Космоса с вас, ако полетите някога. Изслушайте ме спокойно и запомнете - не бих дошъл за никой, ако никой от вас не ме покани лично. Поканата не е с думи, дори не я осъзнавате реално. В действителност ме докосвате с мислите си и ме пускате в себе си чрез действията си. Поканата се съдържа в реалността на неосъзнатия ви като цялостност и неправилно воден живот. Повечето от вас живеят в нарушена хармония с природата, която ни е създала. Доста от вас трупат с години „желанието си” да ме видят. Аз не идвам изведнъж, нито се появявам спонтанно. Времето изтича. Чувате думите „Болен сте от рак”. Следва винаги изпълнения с неразбиране, мъка и обвинения въпрос „Защо точно аз се разболях!?” И логичните според вас допълнения. „Защо аз, който спортувам и се храня правилно и органично? Нали вярвам в Бог?! Нали съм млад и имам семейство и деца! Защо аз, а не гадният съсед или проклетият ми роднина, който дори е по-добре да умре!!” Запомнете, не аз избирам как да живеете. Вие го правите. Така всеки един човек, независимо какъв е и къде пребивава ме избира за приятел и спътник в съществуването. Избира ме със съзнателния си мироглед и действия. С поредицата от лични стъпки в краткия си път тук и сега, като част от безкрайността.
Идвам при вас винаги за да ви кажа, че нещо трябва да промените в живота си. Сгрешили сте някъде, после пак. Балансът е нарушен. Идвам като ваш искрен приятел за да ви споделя. Аз не ви убивам. Пратеник съм не на смъртта, а на живота. При срещите си с мен най-често изпадате в паника и спирате да мислите, обвинявайки съдбата и бог. Започвате да търсите начини да ме унищожите или хуквате да живеете за последно, очаквайки смъртта. Запомнете и това. Ставам по-малка от химикалите, или се сливам с лъчите. За години. Не изчезвам. Ставам невидимa, но оставам във вас. Тъжно наблюдавам как умишлено разрушавате телата си с ужасяващо грешно използване на химията и енергията. Нищожността, до която съм се свела вътре във вас се моли с надежда за ваша правилна стъпка напред. Промяната обаче настъпва много, много рядко. И вие отново ме призовавате за ваш приятел. Често за последен истински спътник. Докато притворите очи. Окончателно.
Толкова е лесно да си тръгна, макар и призована веднъж. Вижте в мен приятеля, който е с вас за кратко. Приятел, който ви показва нуждата от промяна. Ще бъда с вас, до вас, докато разберете това и направите правилните стъпки по пътя на хармонията в живота си. Тези стъпки ще бъдат вашата истинска крачка към истината. Те ще се явят и като знак за прекратяване на приятелството ни, като една ваша искрена молба за отзоваването ми. Истинска. И аз ще замина. От всеки един от вас. И това няма да е чудо, а реалност. Защото едно приятелство, едно приятелство с мен не трае вечно. Ще си тръгна усмихнат. Моята близост няма да ви е нужна. Красотата ще е вашият нов приятел и нов път в живота ви. Чуйте ме. Безкрайно уморена съм от нескончаемите малки и тъжни пътеки, по които съпровождам векове наред. Милион неосъзнати молби за помощ. Затова искам да си тръгна от всички вас. Завинаги. Помогнете ми. Осъзнайте съществуването си. Лесно е. Огледайте се. Взрете се. Пробудете се. Всеки може да го направи. Хармонията е около вас. Притаена е във вас. Вие сте изначално хармонични. Отворете сетивата си и поемете отговорността и радостта да бъдете щастливи. Пробудете се за да заспя.
Аз съм частици светлина. Вие също сте такива частици. Протичаме заедно по общия път. Всичко изтича в безкрая. Едно цяло сме. Просто едно. Бог е светлина. Сега сме истинските снежинки навън. Много снежинки. Падащо студени към земята. Носещи усмихнатата топлина на зимата. Погледнете през прозореца за да видите в себе си...
- Виж навън. Вече натрупва. Красиво и бяло. Бяло и красиво.
- Вали от сутринта, знам. Какво да му гледам на снега. Бял, хлъзгав, студен. Едвам се домъкнах пеша от дома. Не беше разринато все още, а и с тези ботуши съм като на кънки в заледеното по пътя.
- Погледни снежинките за малко.Моля те. Виж как залепват на прозореца. Първо една, после към нея се прикача друга. Слепват се идеално, няма две еднакви. Съвършено докосване.
- Ти погледни към компютъра и виж отново определението на съда. Следобед си на дело, а зяпаш снега като някое дете. И защо по дяволите си с дънки и с тези гуменки?! Нали ти напомних кой ще е председател на състава и отношението му към гамени с гуменки като теб. Мамка му, никак не си сериозен.
- Съжалявам, отнесен съм малко. Тези дни ми е шеметно. С панталон не съм се появявал и преди в съда, но за гуменките си права. Любими са ми. Да ме извиниш и ти, и съдията, и оня другият за грешките ми. Амин. Преди празниците съм особено безгрижен, а след тях още повече. Знаем се отдавна. Виж ето този текст. Скалъпих пак нещо. Може да се е получило този път.
- Ти се опитваш от години да твориш. Но не си писател миличък. Спри с това. Сега вземи и напиши основните точки по защитата, ако не си го сторил вече. Не ти е необходим писателски талант. Трябва да размърдаш малко творческия си задник и заспалия мозък. Плащат ни, плащам ти за работа. Не за фантазии. Пари, сещай се. Хляб, топло, шоколад.
- Да те таковам ли. Пак ми остроумничиш. Знаеш, че в съда всичко ще е наред. Помниш, че измислихме и съобразихме нещата още в началната фаза. Ама сега гледаш да се драчиш с мен. Детето си ти, не аз. Хвърли един поглед в моя лаптоп. Онова е на десктопа. Иконката „знам”. Бахти как заваля и аз с тези гуменки. Толкова съм умен само. За парите какво рече?
- Вече съм такована. Има кога и с кого да го правя. Сега никак не ми е до щурите ти думи. След Новата отново трябва да отида на изследвания. А ти пак ли си останал без пари? Нищо ново. Вземи. Дано ти стигнат тези. Ще погледна поредното ти нищо-нещо. Ама да си знаеш. Купищата студени снежинки, които си сложил на екрана и следват глупаво вторачената ми муцуна ме депресират. Не очаквай добра дума от мен, издаван само в мечтите си приятелю. Всъщност ти купи ли ми вече подарък? Или да чакам Дядо Коледа, а бе? Ей разказвачът, на теб говоря. Пак се зазяпа. Снежинка ли, Снежанка ли видя навън....
- Взех ти онова нещо. Видях те как го гледаше в сайта.
- Не искам нищо. Знам за теб. Чух всичко.
- Знаеш какво!?
- Видях те вчера. Чух всичко. Ти си отвратителен. Как успя да заспиш снощи?
- Недей да плачеш сега. Защо са тези сълзи? Къде си ме видяла, какво си чула? Погледни през прозореца. Нали обичаш снега. Виж как натрупва само. Труп, труп. Ще има и хруст. Хруст и пързаляне. Надолу от хижата към града.
- Идиот. Мразя те. Какво се опитваш да направиш?! Мислиш си, че можеш да ме разсмееш? Бях в съседната стая. При доктора. Чух какво си приказвате. Чух какво ти обяснява. Чух и твоя отговор. Кога щеше да ми кажеш ? Мразя те! Знаеш ли колко много те мразя сега!? Ти копеле нарцистично... ти най-великият, най-умният сред психотерапевтите реши да скриеш истината от жена си. И какво? Да пребориш болестта по свой начин ли реши. Таен, извънземен сигурно. Кой начин? Какъв начин има? Мамка му!! Нима си мислиш, че си магьосник?!! Или, че това ще е поредната ти спечелена игра на думи? Това е вътре в теб и не слуша харизматичните ти слова. Задник такъв! Не ме прегръщай, недей!. Дори не ме докосвай!
- Обичам те. Знаеш. Обичам те повече от смисъла на тази дума. Повече от думите. Всичките. Не искам да плачеш. Недей. Ще успея. Успяхме във всичко. Помниш, нали? Успяхме и там. Оцеляхме горе на върха. Върнахме се оттам и двамата. Борихме се със страховете си. Винаги сме го правили. Заедно. Защото си вярвахме и сега си вярваме и се обичаме. Истински. Безумно много. Знам какво правя. Болестта е в началото. Така ми каза докторът, но ти си чула. Няма да правя терапиите. Ще проверя, ще помисля, ще погледна навсякъде. Поразрових алтернативните варианти днес докато те чаках. Спри сълзите. Така също си красива, но обичам усмивката ти малко повече от капчиците падащи от очите ти. Влюбен съм в красивите ти очи. Ще намеря и този път правилното решение обич моя.
- Мило виж, погледни тези две деца навън. Ние... ние, защо нямаме деца все още?.. Защо нямахме дете, господи... Онзи проклет снежен човек без нос, защо се мести? Виждаш ли го, сякаш се приближава към нас.
- Недей, успокой се. Ще се оправя. Ще преборя болестта. Знам го. И дяволът и бог са ми свидетели, че ще се случи. А за децата - нали ти така искаше? Първо да подредим живота си за да може децата да живеят добре. Спокойно, щастливо, не като нас измъчено страдащи в началото. Аз се съгласих с теб, макар да бях на друго мнение. Помниш, нали, но ти настояваше. Трябваше да бъда по-убедителен, но те разбирах напълно и те подкрепих. Разбирам те във всеки един момент от съвместното ни приключение. Разбирам и сълзите ти, и болката. Сега живеем чудесно, къщата ни е прекрасна. Такава каквато ти я нарисува преди години. Пазя скиците. Всичките. Разглеждам ги понякога. Ти рисуваш, хората харесват картините ти. Пътуваме много, имаме приятели, истински. Щастливи сме. Ще имаме и деца. Не веднага, но скоро. Наши деца.
- Мило. Съкровище мое безценно. Обичам те повече от живота си. Обичам те такъв и сега, както бях влюбена в теб и преди. Мило, няма да имаме деца. Никога. Никога... Няма, разбираш ли. Ни-ко-га. Болна съм. И аз съм болна... Да, точна така. Затова бях там и плачех в съседната стая. Скоро ще умра хубавецо. Докторът ми каза, че ми остават най-много шест месеца. Мило, бремеността нали е девет месеца? Откъде ще вземем другите три? Кой ще ми подари три месеца чудо? Може би този снежен човек отвън. Той дори няма чуден нос. Моля те мило, не плачи... обичам те...
Двете момченца си играеха в снега. Бяха направили снежен човек и се караха кой да отиде да къщата за да взема туршиен морков за нос. За копчетата се бяха сетили. Бяха ги отмъкнали предварително от панера на баба си с иглите и конците. Сега обаче никой не искаше да изкачва стълбите нагоре до входната врата с буркана в коридора. Качилият се първи рискуваше и по-бързо прибиране от бабата. Тя пък седеше на топло край нафтовата печка, плетеше гети за по-малкия и се връщаше мислено в минали зими. Играта сред първия за тази година истински хубав сняг тепърва се развихри. Една снежна топка се заби в главата на баткото и малкият бързо бе търкулнат в снега по дупе. Лицата им бяха зачервени, но усмихнати. Децата не усещаха студа. Последният за тази година снежен човек в този двор чакаше своя нос мълчаливо.
- Ивайло, Мирославе! Хайде, прибирайте се вътре. Ще измръзнете на двора. Без шалове сте навън. Вижте как вали. Нямаме излишни пари за лекарства. Утре па ще ми се разсополивите.
- Ма бабо, ние сега излязохме! Още малко поне!
- Абе не чувате ли вие какво ви говоря?! Стъмни се вече! Майка ви и баща ви ей сега ще се приберат от работа и ще се имате работа с тях, ако не ме слушате. Амаха!
- Да се попързаляме само малко и се качваме. Честна дума! Детското почва в шест. Значи имаме време. И не е толкова студено навън. Ще ни хвърлиш ли едно морковче за носа на снежния човек? Молим те бабче!
- Добре, добре. Но само още петнайсет минути и няма отново да ви търся! Те и без друго вашите ще ви приберат от улицата като си дойдат след малко.
Момчетата хукнаха към малкото баирче да се пързалят с гумените си ботуши без да дочакат моркова. Навън продължаваше да вали. През нощта снегът достигна почти до покривите. Хората си останаха по домовете. Снежните човеци останаха навън. Пушекът от комините, който по правило бързаше за някъде сега направо бягаше от студа право нагоре. Снегът сякаш бе решил да затрупа всичко и през деня почти успя с брилянтната си бяла идея. Валеше вече с часове на гъсти огромни парцали, като кукленски възглавки.
Децата щяха да празнуват на тази дата. Не сега. В друго време и на друго място. Щяха да се усмихват щастливо в изпълнената с обич вълшебна нощ, в очакване на така желаните подаръци. Старата традиция, носеща в себе си вярата за добрата и красива същност на човека временно отсъстваше от това място. Но празникът съществуваше дори непразнуван. Там и навсякъде другаде. Имало го е, имаше го и щеше да го има. Без значение дали навън е студено, с натрупан до небето сняг, или е палещо слънце над плаж с палми и вълни. Без значение дали някой забравя за Коледа, друг пораства, а трети спира да вярва. Няколкото дни от последните седмица на всяка година се случват винаги. Времето, когато хората сякаш се пробуждаме истински докоснати от красотата.
Времето на чудесата.
 |
| © снимка z@Rf |
2010, никога, 2011, някога, гълф брийз, 1981, никъде, горна оряховица... винаги :):)
Няма коментари:
Публикуване на коментар