събота, 3 юни 2017 г.

Броячът на Целувки





Силните аромати дразнеха момичето. Майка и рядко ползваше парфюм. Момчето на близкия стол, с което вероятно деляха едни и съши години, но беше и доста по-високо (на приземния етаж на събитията сандалките в балетна поза зяпаха новите маратонки търкащи се по пода) бе на път да се разплаче. Майката прошушна нещо тихо, сълзите рукнаха от сините очи и жената нацелува своя син. Броячът на Целувки на практика бе вписал новите целувки и острият молив се счупи. Невидимите за хората звуци- този на пречупването и другият, от допира на графита със земята, изпълниха секунда тишина. Връхчето подскочи, търкулна се в прашното море под стола и застина. Момичето се изправи, напъха счупения с гумичката нагоре, извади друг остър молив от специално пришит моливен джоб на гащеризона и оправи сметките.
- Виждаш ли го момиченцето? То плаче ли? И е само! Бъди истински мъж, Давид, защото вече ти се смеят. Момчето изхлипа. Майката забърса сополивото лице. Огледа се и погледът стигна пълното до горе кошче. Прибра хартийката в джоба. Лицето на момичето оставаше все същото, неусмихнато слънце.
- Хайде, Давид, днес и свършваме! А ти ще почакаш още малко, нали?- пръстените се провираха из момчешката прическа. Майка и момче последваха токчетата в светлината на отворената врата. Парфюмът препълни мрачното фоайе. Момичето запуши носа си, вдигна свободната ръка до лампата и разтвори пръстите- те се бяха изравнили по брой с празните столове. Броячът на Целувки размени пластмасовия стол със стола на детето, прибра тефтера от масата в големия джоб и седна в креслото.
- Затвори. Какво чувстваш?
- Добре е, че парфюмът го няма
- А зъбчето ти? 
- Вътре има три малки човечета и всяко го дърпа за себе си. Зъболекарят я погледна в очите, погали я и затвори прозореца. Не можеше да имат деца. Жена му се възпротиви за осиновяването. Кристина тръгваше и той работеше до късно.
- Хайде пак отвори устата- момичето затвори очите си. – Готово. Заболя ли те? Ето го и лошото зъбче. Твое си е.
- Грозно е.

С виолетовите си кичури, с обецата на носа, с тишърката на нахилен Тутуро, в плътно прилепналите си дънки и жълтите кецки феята на зъбките бе различна за детския сън-реалност. Странницата измъкна своето, остави монета и отвори уста - нейните зъби си плачеха за скоби.
„Запомни. 140.“
„140. Добре“
- 138 сантиметра в половин торба цимент. Скачай от кантара, дребен. Да те видим- добродушната дебела лелка от Голямата къща обърна тетрадката с твърди корици, наплюнчи пръста си и мощно заразгръща имената. - Виж, била си 134! Браво, четири сантиметра за два месеца! Под дъжда ли се къпеш, че растеш като гъбка бе, Рая?

Тефтерът на Брояча на Целувки имаше своя си картинка и своята история. Всичко започна със зимното писмо:„Не бях послушното дете, но ако получа таблет, или ролери за Коледа, обещавам ти, ставам най-доброто дете и повече няма да давам цялата си закуската на другите деца. Нито ще се скитам сама през нощта. Дядо Коледа, вярвам ти, човече!“ Тефтерът се оказа в колета с лакомства от по-близката от Лапландия северна държава. „Не го искам. Грозен е! Дядо Коледа, а ти си лош като моя дядо!“ Тефтерът естествено изпадна в немилост. Пролетта обаче се намеси и разровила шкафчето на Рая, измъкна зимния подарък изпод купчината летни дрехи. „Ще ми го дадеш ли?“, „Няма, мой си е. Ще записвам в него падащите звезди.“ Момиченцето нямаше кой знае колко приятели в Къщата, бе много наблюдателна и обичаше да задава въпроси, да събира и да пресмята разните му неща. Като например: „Колко филии побира панера на обяд и колко панера за вечеря?“, „Защо милионите попови лъжички имат само сто жабища в езерцето?“, „Облаците са по-големи от звездите, това е ясно, но кои са повече- облаците, или звездите?“ Небето не и помагаше особено, защото не раждаше много падащи звезди. Светулките  и те бързо си получиха етикет- „ скучност“. „Виииж! Виж ги, Саня и Коцето се целуват!“ Тогава тайната цифра „1“ се появи- на цели два реда- и веднага се изпъчи. Рая скъса страниците от миналото и тефтерът получи новото си назначение като Тефтер на Брояча на Целувки. Госпожата-госпожица често целуваше мръсната котка Пенка.“Какво записваш Рая?“, „Броя добрините, които правим в Къщата.“ Момичето мразеше лъжата, но нали целувките спадаха към най-добрите дела.

- Оттук-нататък се оправям сама. Не искам бавачка да ми се мотае в краката! Нещо неясно? Десетките изпращачи и посрещачи целуваха изпращаните и посрещаните на летището и адски объркваха Брояча на Целувки. Спомни си за последната целувка от лелката. За целувките на жълтите листа и земята.Трябваше да ги запише. Рая доближи гишето.
- Добро утро!
- Добро утро! Не си ли твърде малка, за да пътуваш сама?
- Вече съм 140. Ето документите с подписите.
- И за къде ще пътува младата госпожица Рая?
- Рая отива при сестра си Ада. Разбирам усмивката ви. Татко беше поет. Умряха с мама при самолетна катастрофа преди пет години. Адалина живее в Амглия. Искам билет за най-евтиния самолет до Лондон. Едно-посочен.
- С какво ще..
- С това- момичето свали раницата, извади първия буркан, разви капачката и го изсипа. Жената на гишето запази усмивката си.
- Много си смела- възрастната жена от опашката погали детската главица със сините кичури.- Имам внучка, която прилича на теб.
- Баба е много по-смела. Дядо и каза, че има рак, но нали била стара, затова ракът щял да се движи бавно назад към стомаха и. Баба не му се разсърди. Той дядо ни е такъв от дете. Казва си всичко. На мен приличат петдесет и шест, с вашето, и седем, деца. Но аз съм си аз. 140, особено неповторима.
Не се притесняваше от първия си полет, до който и оставаха никаквите- вдигна ръката с часовника- петдесет минути. Провериха я като възрастен. Броячът на целувки потърси кошче в гейта, извади тефтера и пет остри молива от джоба, пусна ги вътре, огледа се и се намести при двамата младежи с еднаквите тениски на Купър с костюм и на злия му двойник в кожено яке; бе заспивала в скута на татко си, който гледаше сериала. Рая измъкна от раницата буркан
N2- с течен шоколад. Сребърната лъжичка забърса във вътрешното на ръкава, разви капачката, целофанът бе внимателно разлепен, и бръкна смело.
- Пичове, искате ли шоколад? Момчетата кимнаха весело и се целунаха.