Татуираната планета

Дълго време живеех със заблуждението, че Великата китайска стена с дължина повече от 6000 км е видима от Космоса и от Луната с просто,  "невъоръжено" око. Оказа се, че не е точно така. Видима е сянката на стената до разстояние не повече от 500 км над Земята (съвсем близкия космос) и то при супер идеални условия. Китайската стена е най-голямото като мащаб цялостно човешко архитектурно творение и едва ли някога ще бъде достигнат отново този размах. Въпреки размера, "стената" си остава нещо миниатюрно и е изцяло изпълнена като земна картина. Отдалечим ли се малко в посока нагоре и голямата сянка бързо гасне. Пощенска картичка, конец, косъм докато се скрие напълно. За най-близките ни и съвсем скорошни комшии «лунарите», бъдещите лунни жители китайската стена пък ще бъде само мит и легенда.

Хората сме ошарили планетата и с други, милион големи и малки обекти. Градове, пирамиди, язовири, магистрали. Това са много различни по форма, по  значение и трайност татуиращи сушата знаци. Татуировките на цивилизацията са едно от нещата, които ни възклицават. Старите белези посещаваме с преклонение и умиление. Задължително цък-цъкваме няколко пъти. С език и за снимките. Сегашните достижения зяпаме с гордост и правим сегашни  възхитителни снимки. Обикаляйки миналото и настоящето се случва реално да сънуваме  новата кула до небето. В копнежите ни тя е издигната до звездите като символ на техническия прогрес на модерния материален свят. 

Земята търпеливо и някак си сънено понася новия си вид. Когато обаче планетата се пробуди от дрямка тя пораздвижва съвсем леко някоя от одеждите си. Тогава трайните за нас следи на цивилизованост доста бързо и без наше позволение биват променяни до степен ненужност... Земята има и други, по-лоши навици, например да се пообърне (било е няколко пъти преди,  на полюсите). Сигурен съм, че тези, които успеят да се задържат след евентуален нов джъмп ще преосмислят понятието «живот». Случвало се и най-неприятното, което не е невъзможност и сега. Към планетата ни идва привлечен пленителен немалък гост. Ние го виждаме отдалеч, бунтуваме се, тъгуваме и много, много се ядосваме. И толкова. Следват порция космически земен прах примесен с последните човешки въздишки. От Луната гледката към планетата ще е различна, временно замъглена. Ще мине кратко за вселената време и приятелската Земя   отново ше грейне видимо усмихнато почистена.

На плаж в Америка където бях преди време подритнах реално една надуваема топка земя. Или сънувах това. Беше глобус с красиво очертани и оцветени в различни цветове държави. Топката пълна с въздух полетя лесно и тупна до усмихнато дете, което си я прегърна с ръчички разположени между Афганистан, Арабските държави, Северна Корея и Куба. Сетих се, че и аз съм имал глобус на бюрото си, в стаята където си пишех домашните. Въртях го често, запомнях столиците, сравнявах различните цветове/държави. Радвах се на огромните едноцветни очертания( СССР, САЩ, Китай, Бразилия) и на белите скупчвания горе и долу. В училище ни учеха, пак по шарени карти, че има добри и лоши цветове и съответно такива страни. Учеха ни и колко са важни границите и как без тях няма да разбираме кое е доброто и кое е лошото. Човек преминал тайно през границата към "лошия цвят", макар и роден добър, заклеймявахме за лош. А лош, дошъл и останал при нас, се превръщаше вълшебно в добър. Така като деца лесно се обърквахме, слушащи и вярващи на едноцветни учители. Спомням си един пролетен ден през 1986 година.  В даскалото ни събраха в коридорите и антрето със знамената и снимките между директорската и учителската (навън май валеше дъжд) и директорът ни каза, че нещо е станало случайно. Каза ни още, че заради това "нещо" не е хубаво да  ядем зелени салати и краставици и да играем много навън, но и да не се страхуваме от "нещото", което е и нищо. Доста по-късно разбрах, че вятъра и дъжда не са преценили правилно, кои са добрите и кои лошите страни и са преминали необезпокоявани през нашата граница, носейки поздрав от братски цвят. Разбрах, че донесеното е било страшно, че е имало от какво да се страхуваме, и че границите нямат никакво отношение за понятията «добро» и «лошо». Пак през 80-те, и пак в същото училище за първи път ми се разклати твърдата представа за стабилната земя. Усетих земетресение, стражишкото. Имахме математика, която се изнесе първа от стаята с всичките си формули и сигурни уравнения. Макар и изначално втрещени, ние също  хукнахме ужасени, бягайки далеко от храма на познанието. Навън директорът ни обясни, че няма от какво да се страхуваме, но за днес учебния ден е прекратен. Така лошото поклащане на земята изведнъж стана добра новина за децата.

Японците са интересен народ. Различни от другите, защото са на остров без особени богатства, защото гордостта им е друга, защото мъдростта им е дълбока, и защото при тях планетата често се пробужда и поклаща. Преди 55 и малко повече години японския народ бе първия (дано и последния), който преживя ужаса на новата цивилизационна мощ. Небето и земята се сляха. Доброто и лошото не съществуваха като в безкрайно древна, изначална притча. Останаха ужаса, мъката и болката. Днес Япония има 55 малки собствени татуировки. 55 атомни централи. Земята се събуди за пореден път точно там. Една единица наша математика по-силно нейно размърдване и цветът на острова от топката на детето на плажа щеше да стане излишен. Разрушенията и мъката пак са огромни. Болката също. Видими сълзи няма, сякаш японците плачат вътрешно. В тях и във всички нас се пробуди страшния спомен от лошата добрина. И границите на цветните държави отново загубиха смисъл. Поне за мен.

Японски плаж. Студен и мрачен зимен ден. Съборени къщи всред. Сгъстяващи се облаци, малки снежинки. Тих, пронизващ вятър. Едно японско дете стопля ръцете в дъха си. После бавно преписва уравнения от учебника по математика с пръчица върху пясъка. И плаче, събирайки сълзите в душата си. Уравнението е решено. Слънцето се процежда. Слънчево зайче попада върху лицето му. Детето става и започва да си играе с надуваемата топка глобус на плажа...