петък, 22 декември 2017 г.

2/3






Ангелът се протегна и откъсна косъмче от брадата на дявола.
- Уф, престани! Боли ме!
- Защо хората вярват в чудеса?
- Защото са прекалено обикновени.
- А ние?
- В какво друго да вярваме?
- В хората?!
- Нали ти казах, прекалено обикновени са!
Дяволът се наведе и издърпа едно перо от крилата на ангела.
- Теб не те ли боли?!
- Боли ме.
- Тогава.. ?
- Свикнал съм.




ЕГО-то и ЕГН-то празнували заедно общия си рожден ден. И както повелява традицията, напили се по едно и също време и се почнало:
- Без мен, ти си нищо!- изпъчило се ЕГН-то.
ЕГО-то се изправило. Приличало на великан.
- Виждаш ли?
- Холограма. В банката си "зеро". Нула.
- Цифричке нещастна, теб канят ли те някъде?
- И къде ходиш без мен? В кенефа само.
- Нали знаеш, че аз съм началото и края!
- Аз съм смисълът..
"Аз...", "Аз бе!", "Аззз..!!!"

Човекът повърнал до масата.
- Но моля ви господине!?
- Пиян съм. Празнувам. (хълцук)
- Да ви изпратя до входа?
- Не! Аз пазззнувам!
- Господине!
- Вие знаете ли кой съм аз?! Знаеете ли ва`шта.. (удар с юмрук)

- Ти си виновно!
- Не, ти!
- Сега ще потърсят теб!
- Но ще приберат теб!
- Страхливец!
- Идиот!!!




- Ето. Това е морето.
- Защо ме доведе тук?
- Не ти ли харесва?
- Студено е. Духа.
- Лятото е по-хубаво.
- Лятото е хубаво навсякъде.
- Исках да се запознаете.
- Познавам водата. Мокра е.
- Не познаваш това море.
- "Здравей, повърхностно море."
- Ако можеше да се спуснеш...
- В страховете ли? Ти можеш ли?
- В красотата.
- Говориш глупости.
- Виж!
- Видях. Птица над морето. Лети
- Ти можеш ли?
- И ти не можеш..
- Хайде да тръгваме.
- Защо ме доведе
- Не знам. Не помня. Чакат ни.
- Виж.
- Облечи се. Студено е.
- Прегърни ме!
- Студена си.
- Колкото морето ли?

понеделник, 18 декември 2017 г.

когато тя си тръгна







                                          „еж, беж, копнеж и таралеж“
                                          /детска тананинканка/
     

- Спри. Не чуваш ли? Звъни се.
- Ти, нали си глух?!
- Остави проклетото виолончело и отвори. Глух съм единствено за музиката, която с бащата ти ми пробутвате като модерен джаз. Джазът е джаз, хлапе!
„Проклето виолончело“, „Джазът е джаз, хлапе!“, „Звъни се“ Добре че не са ангелски звънчета, нали Дед. Трябваше да тръгна за тъпата Малта... Откъде изобщо му хрумна? Кой ще се домъкне при шантавото миналото и неговия внук, лузърът, и то по празниците?!“
Упражнявайки стъпките на „лунната походка“ и реториката на ум, момчето настъпи опашката на персиеца, който отвърна с познатото съскане. Лабрадорът вдигна глава. Звънецът също се включи- изсмя се, дълго и подигравателно. „Чул е все пак.."
- За теб е. Някакъв скитник.
- Как изглежда?
- Скитник, който прилича на скитник.
Професорът постави чашата и погали лабрадора помежду ушите. Персиецът измърка. Стегна колана на халата и излезе от топлата стая.
- Данте! Дарий! Какво да изсвиря? Знам, че Дед тъпче ушите с класика.. Хей, накъде хукнахте?
Животните върнаха професора, който внимателно затвори вратата.
- Изпразни си раницата.
- Защо?!
- Изпразни си раницата.
- Държиш си като астрален близнак на Фидел Кастро, братовчед на Ким Ир Сен и пръв приятел на Путин. Затуй баща ми..
- .. Затова бащата е успешен диригент. И не ми завирай незначителната си обща култура. Давай, хайде. Човекът бърза.
- На!
- Данке шьон.
Момчето погледна през кристала и разклати чашата. Откъсна грозд, достави го до устните и го изяде с наслада – един истински хедонист - и подхвана смартфона. Персиецът се настани над камината.
- Кой би повярвал? Кой?! Мисля, че дори не ме позна!?
- Къде ми е раницата?
- Подарих му обувките. Сложих ги вътре.
- Кои обувки?
- Твоите. Модерните.
- Дал си му моите обувки?!?
- Да! Моите са малък номер.
- А аз?!
- Телефонът ще ти донесе нови. Поръчай си.
- Ти си луд! Нее, ти не си просто луд. Ти си опасно луд! Затуй баба..
- Баба ти, би го поканила, Матьо. Аз съм уморен.. Виж, върна ми това.. – професорът извади портфейла от джоба си- Намерил го бил до кофите за смет. Късмет.
- Някой ден ще прекъснеш смъртта: „Грешите! Квантовата физика и аз не одобряваме вашето поведение.“ Духът ще въздигне тялото и ти Дед, ще провалиш собственото си погребение.
- Беше най-талантливия от своето поколение. Беше „шибан гений“, по дяволите. Но времето го урочаса и го изгубихме. Съдба.
___

“Професорът не ме позна! Възможно ли е? Минали са колко.. седемнайсет, или осемнайсет години?“
Мъжът свали раницата, наведе се, измъкна кутията, извади иконата, постави я върху Стоянка, нагъна раницата, сложи нея и обувките вътре и мушна кутията обратно под Седянка. Издърпа тапата със силата на почти беззъбата си челюст. Прекръсти реалността. Надигна я. Вторият път пи без кръста. Третата глътка изплю в кофата.
- Пикня, дяволе. Пикнята заля света!
По божията милост и силата на съдбата таванското помещение приютяваше скитника поредна зима; жилището продаваше негов братовчед от Канада. Избра черната Седянка за легло и стол- върху нея спеше и седеше. Бялата Стоянка служеше за маса, бюро и другите мебели.
Двете дървени пейки бяха „спасени“ от парка, в който нахлу пластмасата и завладя детските площадки. Скитникът пренесе пейките в дома си. Почисти ги. Пребоядиса ги в бяло и черно. Даде им имена- Седянка и Стоянка и ги покръсти,закле, обрече, омагьоса във всички религии и вярвания, които знаеше. Накрая ги целуна и се врече във вечна обич с тях изписвайки с ножа имената им на двете си ръце.
___

- Дед, това ли е мъжът.. , когато тя... ?
- Да, хлапе.

___

Мъжът подбра най-тъжната елха сред изхвърлените около кофите- тъгата има особен мирис и вкус, за който смее да я опита в сурово състояние. По Коледа и Нова година се изхвърляше на поразия и за него не бе проблем да добие продуктите за празнуване. Съчетаваше празниците като един, в различни дати, според снабдяването с необходимото . Два дни му отне да боядиса игличките на дървото в черно и бяло. На 17. 01 отвори консервата от октопод, намаза три хапки с хайвер и сипа в две чаши от френското шампанско, които остави върху Стоянка.
- За теб!
Стаята грееше от запалените свещи върху елхата (свещите бяха и единственото отопление). На върха и имаше компас.
- Весела Коледа и Честита Нова година, компания!

 ___

- Баща ти, майка ти и мъжът, който ни посети, бяха неразделни, Матьо. Наричахме ги „светата троица на приятелството“.  Допълваха се, сливаха се и образуваха онази материя на духа, която в древните писания е записана като „възможното невъзможно“. Когато тя си тръгна, ти беше на две. Представи си Отца и Сина, но без Светия дух. Бащата ти започна да пътува. Работеше като луд. Бягството от обетованата земя го спаси. За Виктор нямаше спасение. Сам поиска, потъна в себе си и се изгуби. 
„Еж, беж, копнеж и таралеж“. Тримата ти пееха тази глупава песничка над люлката; незнам кой я беше измислил, но ти я тананикаше.. „Еж, беж, копнеж и таралеж“.

неделя, 10 декември 2017 г.

Джина и аз





Не съм по групите. И във фейса ги избягвам. Вижда се. Скачам рядко. Излизам бърз, като котка. Членувам в "Анонимните почитатели на живота". Сбирките са в средата на седмицата, на етаж над малката закусвалня на ъгъла на "Веслец" и "Ст. Димитров".
Сряда. Предколедно. Преди новините. Влиза един ситен тип с каскет, обут с прастара "Ромика", с незапалена цигара в устата. Прибран откъм резки движения. Куцук с левия. Без да се оглежда засажда цигарата в първата чаша с бира и пресича кръга- ние обаче аристократи, пускаме ги всякакви, от луди, до извънземни. Дръпва микрофона на „Буса от Своге“ - добрият здравеняк разкарващ продукцията си по пазарите с хипарското превозно средство тъкмо споделя тайната на хрупкавите кисели краставички – чуква микрофона и изцепва следното:
- Здрасти на пичовете. Аз съм Смъртта и съм влюбена в Живота.
Настъпва неловко мълчание. Тишината, бледа и безоблачна зад нас, се видоизменя. Първо ще се сгъсти, ще накиселее и ще се загребва с лъжица. Групата не сме „млечните братя“ и не ядем йогурт. Зиме, лете, лочим си бирата. Как да не го разцелуваш подобен сладур?
- Пич, метни ми микрофона.
Оня маха каскета. Плеш-ку. Със смешни сиви туфи по темето. От носа и ушите космите стърчат подобни на марсианска растителност. Микрофонът лети към мен. Нали съм звяр. Хващането е чиста проба инстинкт.
- Благодаря, Смърт! Ние всички те обичаме.
Правя знаци за пляскане. Чуват се няколко ръце и тропотня. Куцата смърт се покланя и сяда в кръга. Джина го прегръща:
- Готин каскет. Отде го избара?
- Изкопах го. Беше на един музикант. Блусар. Върви с хармоника, но я заложих и купих билети , които ще изтрия с късметлийската монета. Ето с тази!
Джина го прегръща отново и отваря бутилка. Подава бирата, вилицата-отварачка и керамична чинийка на новодошлия.
- Дръпни си нещо от масата. Другия път ще донесеш и ти.

Джина не е като нас. Тя не е като мен. Не е като теб. Ти и аз сме ок. Джина е доказал се "шизофреник".
Сутрин Джина подрежда сънищата си в празната кутийка от бижута. Съвсем обикновена кутия на външен вид. Наследство от майка й, която е получила от своята майка, тя от своята и така до онзи търговец влюбен в прапрабабата- красива македонка. Кутията изработва холандски майстор. От дърво с „тотем“ внесено от Южна Америка; дървото на шамана, който пет години дълбае с пръст, за да вдълбае душата на своята първородна и единствена дъщеря. На петата година шаманът проклина боговете на живота и на смъртта. В кутията лошите сънища заемат формата на бижутата, които носят в нашия и в своите светове: на скъпи гривни, на безценни огърлици, на годежни пръстени и на обеци като обещания. За добрите сънища е купичката с мляко живееща под скрина.
Джина не помни своята баба. Друга баба тя няма. За баща си знае от детските сънища. Джина и майката и никога не стават приятелки. Шаманът се явява в съня и сълзите утихват. На третия месец майката си тръгва. Джина, котката и кутийката са сами. Когато котката преминава отвъд Джина излиза от своя сън и влиза в съня на хората.
Никога не съм бил у Джина. На сбирките тя носи от своя ръчен хляб; изяждаме и трохите. Боим се да ги дадем на птиците, за да не заобичат Джина повече от нас и тя да отлети. От същия хляб Джина прави гумичка, изправя се на пръсти боса, или по вълнените чорапи, които плете сама и изтрива добрите облаци от небето, които се крият пред Луната от звездите и Слънцето. Тяхното място заемат лунните животни, които Джина рисува със живите си пастели. Облаците, Луната и Слънцето обичат Джина.
Извън себе си Джина е съвсем обикновено момиче. С нея ходим на кино, пускаме хвърчила и бродим. Джина свирука с уста, гони котките по улиците и рисува комикси.
Джина не е като вас. Джина е ангел.

Групата „Анонимни почитатели на живота“ е измислица. Джина не съществува. Куцият Смърт и той. Аз съм редовете прищявка на живота. Влиянието на „Боен клуб“ е видимо. Любовта ми с Джина също. Обичам устните й. Пръстите. Процепите светлина водещи до първичните извори на наслада. Обичам твоята жива лудост. Това със сбогуванията.. не го понасям.Трудно е когато приятел си тръгне. Празнотата се надига подобно на супервулкан и бълва тъга. Тъгата се трупа, независимо от сезона, а калдерата оживява и поглъща чувства, котки, смърти, групи, кутийки, пътища и плетениците от въпроси. Времето, което раждаме отново и отново, бозае тъга и расте хилаво и несигурно.
„Ела, спаси ме от лошото ми сърце.“ Джина се е завърнала. С нея бродим през пустините на миналото. Пресичаме изсъхналите вени. Милостивите мъртви облаци изкапват своите сенки за нас. Последното листо следва стъпките ни.


четвъртък, 7 декември 2017 г.

Епизод VIII: "Праз и Люк"





В една далечна, далечна Галактика. По-смотана и от нашата...
На Роза Люксембург и Люк Скайуокър им се родило дете. Понеже приличало на Йода, кръстили го Джерджински. И понеже голямата му глава се килвала настрани, поръчали му маската "Дарт Вейдър", детски размер.
Джерд, който далеч не бил ной-грозното дете – Вселената кътала осем планети с името Изрод - растял бързо, но останал завинаги сплескан. Неговите най-добри приятели в детството били две говорещи птици- гарванът Троцки и серийният убиец на щурци и пеперуди, лебедът Чюи, който мама Роза галено наричала Пух и т/р/айно тъпчела с мед и червена боровинка. За Люк и Джерд били палачинките замесени от брашно от блатна роза с магарефитюр, които Джерд приемал чрез тръбичка; храната му смилала малката атомна мелачка "Фукушима" с гръбна протеза.
Веднъж, в тази Галактика нямало часовници и всичко било веднъж, или после, Джерд докопал комплекта лазерна вилица и лъжица на баща си и в играта, много без да иска, но защото никога преди не бил ги и ползвал, с вилицата, резнал патката на Пух-Чюи. Я си представете лебед без патка?!?
- О, сине. Какво направи? Майка ни сега ще те прокуди!- казал Люк и избягал от силата на село.
Джерд послушал баща си и после се записал щурмовак.
Троцки и до днес продължава с балета, но за сметка на пуретите пуши хашиш, „Хъш Пъпкинс“ и веднъж написал любовно писмо на Меркел-Тачър.

сряда, 6 декември 2017 г.

Рудниците на цар Соломон*








  "Истинското съкровище е една шепа. Разтвори сърцето на ума. Вземи и дай"

Веднъж, някога когато, срещнах един човек, който толкова много приличаше на мен, сякаш бе откраднал моята външност и същността ми. Човекът попита какво бих искал. „Защо да искам?“, отвърнах на въпроса с въпрос. Човекът се стопи и аз изчезнах.

Обтегнал крака, с лаптоп върху тях, облегнат на стената, аз съм седнал на площадката между двата етажа в къщата. Вечер е. Неделя. Сам съм, без другите възрастни. Чувствам се като регулировчик на емоциите. Или като плашилото на войнстващото детство. Децата от първия прибягват- разменят се любовни писма. Вестоносецът гледа дяволито зад ъгъла. Вижда дявола в мен и хуква щастливо към стаята. На втория етаж по-големите се крият - от мен и от себе си - в играта на порастване.

Сутрин събличам скафандъра си на човеко-животното и без страх влизам в детските същности- бездънните шахти на рудниците препълнени от невежеството на кармата (ориста) с болка и страхове. Вони. Непоносимо е. Повече от развален зъб. Повече от трупа на куче захапано от седмица от лятото. Заровеното минало смърди. Аз къртя, ровя, изравям, събирам и изнасям онези части минало и бъдеще - купчините смрад - и в калта на земния ад търся „диамантите“ създадени от душата. И скрити за душата на детето. С часове.  В дни. Месеците наред, за да изровя един-едничък диамант. Сам. За повечето това е глупост. Фарс. Игра. Измислица. Дявол знае какво. На човек без път. Самоуверен глупак. Обикновен луд.

Затова питам науката. Чукам на вратата й. „Не съм добре. Виждате ли..“, „Виждам те добре, няма ти нищо.“, „Но хората.. Дайте ми хапчето, за да провидя. Да добия от тежестта на времето.“, „Не ти е нужно. Тръгвай си и живей.“ Тръгвам и живея. В гората. Клоните протягат ръце. Дърветата правят своите крачки. Аз съм камък. С тежестта на балон. Отлитам до вратата на вярата. Чукам на вратата. Няма врата. „Вярвай. Обичта е.“

Грешно е да дадеш диаманта в ръцете на който и да е. Заслепява и обърква. По-добре постави го встрани. Хвани за ръка детето и тръгни по неговата пътека. „Виж, нещо свети!“. Казва ти детето, а очите му блясват. „Знаех си!! Аз го открих! Значи мога. Ще го направя. Виж! Виж ме..“  Обичното сърце обичано от разума може. Грешка е да пиша за своята истина. За моя път. „Никой не иска подробностите.“ Възрастните търсим чудесата. Копнеем Бог. Или невежеството си облепено в страхове.

*заглавие на роман от Хенри Райдър Хагард