Корпорация човек

„- Съберете се около мен деца. Искам да почувствам близостта ви. Концентрирайте се тук и сега, моля ви. Това, което ще споделя с вас се нарича приказка. Ще се радвам да съприживеем усещането заедно. Точно така, благодаря ви. Започваме.

Преди много, много години малката планета където понякога заедно докосваме тишината беше различна. Наричаха я Земя, нищо че по би и прилягало другото име Вода. На земята имаше много градове. В градовете живееха хората. За тях съм ви разказвал вече. Помните, нали ? Хората се занимаваха с какво ли не и много обичаха да се забавляват. Животът им понякога преминаваше като поредица от безкрайни забавления. Чернобели, или цветни. Комични, или трагични. Едно от любимите занимания на хората се наричаше кино. В кинозалите се прожектираха филми, в които се разказваха всякакви истории. Хубави и лоши, тъжни и смешни бяха филмите, но почти винаги с добър край.

- Но какво е кино?! Какво се е случвало на това място и защо толкова са го харесвали хората?

- Мисля, че знам какво са хората. Те са нещо като нас, но са дремели само на тъпата си планета. Не мога да разбера и усетя какво е „ добро” и какво е „лошо”?!

- Ех деца, деца нали ви помолих да не се разсейвате. Приберете спокойно въпросите. Образите от миналото са запазени. Трябва отново да се концентрирате и ще ги откриете в себе си. Стига сте кръстосвали галактиките. Разгледайте картините, които съм избрал за вас. Видяхте ли филмите? Така е изглеждала планетата. Това са гори, реки, различни животни. Това е сняг, а това са плажовете... Приказно е. А ето го и човека..”

Така започва една приказна история. История от друго време, или случваща се в друга реалност. История, в която се разкрива и нашата приказка, нашите дни и живота ни. В различното време, или в различната реалност цивилизацията ни я няма, хората са забравени. Човекът е останал само като образ в есенна мъгла. Тъжен, безкрайно далечен и трудно доловим е този образ. Вечните въпроси „какви сме всъщност”, „защо сме тук и сега”, „накъде отиваме” и хилядите други сякаш никога не са задавани. Мъглата се слива с безкрая, който поглъща времето. Студено и празно е. Страховете царуват. Сигурен съм обаче, че искаме да разчистим хоризонта, за да видим. Необходимо ни е да отворим съзнанието си за мъничко слънце. То би донесло светлина и топлина. Би ни разкрило истински живи картини. Тогава и децата от другото време и място със сигурност ще усетят приказката. Така и ние вероятно ще прозрем и може би дори ще бъдем.

Ето го. Чудесно. Слънцето е винаги тук. Топлината докосва сърцето и разума ми. Страховете се топят. Виждам целта си, забравеното тогава и любимо днес кино. Избрал съм филмите, за да тръгнем на разходка. С помощта им ще стигнем до места и времена създадени от нас, за нас. Едно такова пътешествие е лесна работа. Първо е евтинко, не са необходими резервации, нито се налага мъкнене на багаж. Вземаме само най-необходимото. Чаша с нискокалорична напитка или кола за пийване и купчина пуканки за хапване. Готови сме за път. Хронографът избира времето. 2009 година. Прекрасно. Местата за посещение са три. Безценният дом Земя, близката и любима Луна и притегателния и безкраен Космос. Три са и филмите разкриващи местата и историите свързани с тях - „District 9”, „Moon” и „Avatar”. Малко тогава. Изборът на фантастичния жанр в киното не е случаен. Фантастиката реално ме открива и избира. Истинска магия е тя в моя път. Фантастиката е и модерното продължение на старата приказка разкриваща вечната борба между доброто и злото в нашето съзнание. Двете заедно образуват един неспиращ във времето мистичнореален поток с извор хилядолетия назад в зората на човечеството и събиращ притоци от всички посоки и континенти. Тази безкрайна река съхранява богатството на човешкото съзидание измеримо с обич, надежда и красота. Понякога обичам да седя на бреговете и, да отпивам от живата вода или да отмивам от очите си цивилизацията. Глътка безвремие и светлина даващи ми нужното, за да се случвам. Пак съм тук. Седнали сме спокойно. Можем да потеглим на път. Няма да затягаме колани, бихме разпилели пуканките, а и не е необходимо да привързваме реещата мисъл. Тихо. Тишина. Загасяме лампите. Заслушваме се в ромоленето... приказката започва...

История първа. Земята. Нашата гостоприемна синя планета. Имаме си посетители, смущаващо различни от нас. От далечно място. Не сме ги канили и те не настояват да ни гостуват. Така се е случило. Космическа съдба. Увиснали над главите ни, извънземните са добре дошли. Това е историята на „District 9”. Историята и на един човек - Викъс ван дер Мерв (Шарлто Когли), служител на корпорацията „Multinational United”. Всичко започва с важната мисия за връчване на известията за преместването на инопланетяните, наречени за удобство от мен и поради приликата си -„скариди” в друг, по-добър сектор за гостуване. Избраният за целта вестител е нашият герой - удобния и обикновен Викъс Мерв. Още в началото е показана и истинската цел на корпорация „MU”-търсенето на начин за употреба на мощните оръжия на скаридите. В преследването на целта си гостоприемните домакини с нескрито любопитство изучават в подробности гостите си. В поредица от обстоятелства с несръчния Мерв се случва нещото, което го превръща бързо и видимо от човек в извънземен. Със същата тази скорост корпорацията решава да пожертва човека в името на целта. Приказка е, доброто трябва да победи. Лошите са наказани по нейните закони. Исканите оръжия действат безотказно насочени срещу хората от човек, защитаваш своето право на живот и помагащ на себе си и на недолюбваните от човечеството, всъщност симпатични скариди. Така човекът, с нечовешка външност дава надежда и за нас самите, подарявайки ни силата на духа в борбата за справедливостта и истината. Героят ни дава и нещо друго и различно. Викъс ни показва стремежа към красота събран в изваяното нежно цвете.

Кадрите се сменят. Отново сме на път...

История втора. Прелитаме мигновено съвсем краткото разстоянието до следващата дестинация. Озовавали сме се на естествения и добронамерен спътник на нашата планета, малката Луна. ”Moon” е мястото където човек е открил залежи за добиване на „хелий 3” - източник на почти неизчерпаема енергия за нашата цивилизация. Енергията е собственост на могъщата корпорация „Lunar Industries”. Бързо навлизаме и в самотната история на един друг човек - Сам Бел (Сам Рокуел), обслужващ интересите на корпорацията, изпращайки събраната продукция към Земята с помощта на един-единствен помощник и приятел - машина. Инцидент, при който човекът оцелява с помощта на машината го поставя в почти налудничавата ситуация да се срещне със самия себе си, другия, по-млад Сам Бел. Научаваме постепенно истината с разкритията на Сам Бел 1 и Сам Бел 2 . С удоволствие разбираме за подбудите на корпорация „LI” за създаването на десетките/стотици клонинги на човека. Те, направените с кратък срок на действие като живот са с изкопирани от човека първообраз съзнание и памет. Клонингите Сам Бел запазват своята човешка принадлежност и възстават срещу създателите си. Корпорацията е изправена на съд за своята хуманност и божествено намерение. Човешката същност и природа са запазени. Доброто възтържествува и в тази приказка със звука на тъжна и далечна, но истинска камбанка.

Продължаваме заедно. Политаме натам ...

История трета. Заспали сме дълбоко при полета. Пробуждането става далеко от Земята, на огромната луна Пандора. Поглеждаме себе си. Това вече сякаш не сме ние. Сдобили сме се с ново тяло, синьо и различно от човешкото. Почти перфектната природна опаковка за съзнанието ни. Станали сме герои от „Аватар”. Филмът, технологична еволюция за това десетилетие. Гостуваме на мирното население на Пандора. Местните живеят в хармония със себе си и природата и черпят силата на планетата без да нарушават баланса и разрушават целостта и. Човекът, на който толкова приличаме външно не е малко и забавно синьо човече със смешна шапка, а сексапилен великан. Джейк Къли (Сам Уъртингтън) дължи превръщането си от затворник на парализираното си човешко тяло в безгрижно тичащата нова личност на корпорацията „Resourses Development Administration”. Безценният подарък е с условие - трябва да се опознаят максимално добре еднаквите по външност аборигени. Целта е обозначена, по-лесното придобиване на ужасно скъпия минерал „инобтаниум”, материалът за идеалния свръхпроводник. Приказната картина на живота в този райски свят е противопоставена на безжалостните и унищожителни намерения на хората по пътя им към залежите. Единствено „новият човек” стъпил вече на краката си може да спре агресивното безумие и да спаси истинските си приятели и семейство. Битката между доброто и лошото придобива библейски, почти апокалиптични размери. Планетата се надига, за да защити хармоничната връзка между себе си и децата си. Човекът взел страната на природата в неравностойната и борба срещу технологическия прогрес успява да победи. Така е в приказките. Красотата е спасена. Спасени сме и ние като цивилизация в правото си на съществуване. Спасени от един човек застанал срещу самата ни същност.

Седим спокойно, усмихнати. Пуканките са на привършване. Надеждата и красотата все още съществуват. Доброто тържествува в победите на малкия човек, макар и да е леко наивно като описващите го думи. Докоснати от магията на филмовата действителност пред нас се разкрива и другото лице на приказката, това на любовта. Любовта е винаги около нас, в нас. Като слънцето. Безкрайна светлинна струна преминаваща през всяка една от историите. Героят от Земята с нечовешка външност копнее за любимата си. Цветето откъснато от останалото в миналото му сърце е за нея, единствената. Героят от Луната смазан от реалността търси очите на любимата, която е най-истинският образ в засадената му памет. Героят от Космоса жертва своето минало и цял един свят, за да целуне свободно своята любима и заедно с нея да се насладят на чувствата си. Мъглата се е разсеяла напълно . Виждаме пъстротата на дъгата искряща над хората, които се обичат. Образът на човека сияе. Щастливи сме. В този миг. Щрак и лампите светват. Приказният свят гасне. Вкусът на приказната магия с аромат на вълшебство остават...

- Ухаа, беше красиво. Благодарим за тази история. Приказка, така се казва, нали ? Хората все пак са били адски готини. Дори разбрах онези две думички. Сега обаче се чупя от компанията. Искам да изпробвам една нова черна дупка и ще си потърся кола.

- Но какво е станало с човека? Къде са хората сега!? Защо не ги срещаме докато се реем свободно в космоса. Нетърпелива съм да усетя отговорите.

- Хората ли. Няма ги вече. Тръгнахме си. Завинаги. Обаче вижте, вижте и това. Не бързайте толкова, вселената няма да избяга. Погледнете този малък човек с мустачки над устните, с възголеми за ръста си дрехи и смешно смачкано бомбе. Как ходи само. Вижте как се поклаща и говори като нас, на нашия език. Това, което върти в ръката си е малко бастунче. Погледнете и цветето, което е забодено на ревера му и усмивката. Погледнете Усмивката му.