четвъртък, 29 декември 2011 г.

O

Във виртуалното пространство наскоро споделих следната мисъл. „Хората се раждаме пророци. После ни обичат." Това е моделът за възпроизвеждане на усещанията ми, който общо казано изповядвам като възгледи. Такава опростеност с видима липса на логичност е трудна за възприемане от друг и може би се явява спорима в един усложнен свят. Не претендирам за оригиналност, но мисля, че идеята заслужава внимание. Ще обясня лекоструението* си като го разширя и защитя с общоприети и признати истини от реалността, щрихирайки видимата пролука на собственото си зримо докосване до тяхната същност. Няма да навлизам в научна, философска или друга дълбочинна фактология. Ровенето не ми е присъщо. Информационната среда струи навсякъде около нас. Когато протегнем откритото си сърце и свободния си разум информацията лесно ни се отдава. Влиза в нас. Знам, че това е в способностите на всеки един човек.
Ще започна от Земята, която е нашият дом. Съществуват спорове относно появата на човешкия вид на тази планета. Подобни хипотези не бих разисквал. Не ме интересуват особено много, защото според мен не е толкова важно как, или кой ни е...... и дали сме оттук, или от някъде си. Факт е, че сега видимото ни външно и вътрешно проявление се нарича човек и като хора можем да живеем само на Земята. Единствено и само на нашата планета (друга удобна и осъществима среда е нереалност) се радваме на необходимите и незаменими вода и атмосфера. Те са най- важните абсолютни условия за създаването/пораждането и просъществуването на живота такъв какъвто го разпознаваме. Естествената форма на Земята е известното всекиму доволно подобие на кълбо, сплескано по полюсите и изпъкнало на екватора. От известно време цивилизацията ни създава и структура с друга форма, съизмерима със земната големина и вплетена в нея. Хората поддържаме доброволно и с желание тази система. Безспорно е, че тя допълва нашата обител, но от скоро сякаш се явява и първостепенна за живеене. Основните на тази трудно определяема фигура са реалните, мислените, видимите и подземните линии, с които осъществяваме преноса на ресурсите и на нас самите. Това са далекопроводите, газоинефтопроводите, телекомуникационните системи, банковите преводни системи, транспортната наземна мрежа и др. Горната част на фигурата е значително по рехава и се състои предимно от многобройните самолетни линии. Нарисувана тази картина би заприличала на разноцветна многослойна паяжина опасваща планетата. Според разбирането на немалък брой хора Земята не се отнася благосклонно към привнесената фигура, която се явява излишна. Работният цикъл на тази мрежа при все, че трудно може да се напипа цялостен пулс е в абсолютна дисхармония със земния космически ритъм. От друга страна цивилизацията ни не е в способност да визуализира цялото и да настрои пулсациите на изграденото и градящото се към даденото. Последиците от нашия хаотичен и уж оправдан непукизъм (прогреса) са непрестанно увеличаващите се глобални проблеми и съпътстващите ги лични човешки страдания. Всекидневно разбираме за неочаквани природни катаклизми, допълнителните епидемии, растящ на брой заболявания и смъртни случаи при хора на различна възраст, заплашително намаляване и изчезване на растителни и животински видове и т.н. Променената среда превръща пътят на човешкото съществуване от природен и хармоничен в път на страдания, състрадания и лутане. От това губим само хората. Вървейки в тази посока човечеството не е във възможност/състояние реално да навреди на Земята като планета. Говорейки постоянно за защита на нашия общ дом, ние мислим и действаме единствено и само по относителното опазване и запазване на условията за живот. Земята без хора пак ще си бъде Земя. Същото весело подобие на кълбо. Дори някак си и да успеем с крайността си да раздробим планетата на малки парчета, късчетата земя пак ще продължат пътуването си из Космоса. Разбира се без помен и спомен за нашето присъствие.
Човешкият живот е безценен и кратък. Всяка микро и макро единица във Вселената е пулсираща и може да бъде наречена жива. За всяко начало има реално установен, или допустим край.* Човекът обаче е единственият осъзнаващ живота. Поне в собствените си представи. Съзнанието ни дава преимущество, което се проявлява в реалното ни право за осъзнаване на многобройните възможности за избор. С осъществяването, или пропускането на това право изпълваме със смисъл незначителната отсечка от безкрая, нашият живот. Раждаме се къс светлина. Пустотата ни обгръща. В началото сме без осъзнати желания и страхове. Без способност и възможност причиним вреда. Дишаме. Търсим само храна и вода. Бебета са истински чисти. Земята, която ни е приела с акта на зачеване с радост обгрижва и появата ни. Реалното сме свързани в системата живот на всяко нива от проявленията и. Образно казано от момента на раждането сме като нарисувана хармонична жива картина, за която е необходимо единствено времето за осъзнаване. При порастването освен времето винаги получаваме и обичайните обични вмешателства. Родителите, средата и обществото ни поставят в рамка като насоки, хуманно детайлизиране, практичност и в крайна сметка задължително се включваме в паяжината на построената реалност. Връзката ни със Земята изтънява до невидимост и забрава. Така ориентирани избираме за правилно отдаването на капките живот на съществуващата система „правилност". Реалността също се грижи за нас като ни захранва чрез многобройните си канали и линии. Чрез нея придобиваме и усета за все повече желания. Получаваме ги в пакет със също количество качествени допълнителни страхове. Опитите си за разплитане и откъсване от паяжината наричаме проблясък. Заблуждаваме се често, че това е истинското проглеждане. Винаги се губим. Никога не можем да се откъснем до край. Земята ни иска чисти. Ние също копнеем за чистота и. Сякаш обаче сме застанали спрямо нея на разноцветни брегове покрай времепотока. Понякога се хвърляме съзнателно и смело във водите за да достигнем мечтите си. Плуваме в избраната посока с мисли и очаквания, но само за да установим, че сме се върнали на същия бряг напред във времето. Основният продукт на система "тъгата по невъзможността да бъдем" сякаш ни налага своята сянка. Свързваме се все повече в ронливи/нетрайни връзки, които често се разпадат при всеки незначителен наш, или привнесен мислотръст. Любовта приравняваме до нуждите. Реалността се втвърдява видимо около нас. Красотата се отдалечава, изтичайки към недостижимото. Постепенно ставаме част от огромната маса хора, които не допускат възможност за съществуване извън съществуването на мрежата.
В човешката история винаги е имало и има хора, които реално живеят като всички нас, но без зависимост от рамката на ограниченото съзнание. Способност за проникване отвъд „ мястото и времето" притежава всеки един от нас. Това не е нито чудо, нито са мутации на човешкия род. Възможността си да се развиваме в тази насока губим почти веднага след появата си в света поради наличието на мрежата. Децата, които порастват светли, без да бъдат оплетени и които ни даряват със своите/нашите истински възможности като постижения наричаме гении. Хората, които по различен, уникален всекиго за себе си път успяват да се откъснат от паяжината и да потънат/слеят отново с пустотата наричаме пророци. За гениите и пророците реалното съществуване почти винаги е трудно заради лекотата на съзнанието ми. Другите почти не ги разбираме, понякога ги причисляваме към болните сред нас и често изпитваме страх от светлината, която носят и даряват. Кътаме думите и делата им и рядко се ползваме от силата им. Осъзнаването им закъснява. Но идва. Винаги.
Ще продължа като довърша мисълта, с която започнах със следното. "Всички умираме." Смъртта е най- сигурното и най- неочакваното събитие за всеки човек. Смъртта е нашият най-голям изначален и първичен страх. Тя е дървото, от което произлизат всички други страхове. Смъртта ни отвежда до място където липсват цветовете на доброто и лошото. Където няма нито разум, нито съзнание. Смъртта е просто смърт.* В живота си се опитваме по всякакъв начин да се отървем от този страх. Изключваме мисълта за смъртта, измисляме си „живот след смъртта", кланяме се на богове, искаме да я забавим някак си, или да се настроим правилно за края. Не променяме нищо. Смъртта идва винаги.
Ако някога се запитате с усмивка, кое е първото живота, или смъртта, мисля, че знам отговора. Едно е. Цялостно. О.



_____________________________

* лекоструение е форма подобна на „твърдение", но без абсолютната сила на тежестта

* допустимо е най- малките частици, които клонят към „абсолютната значителност/незначителност" да са в основата на безкрайността.

* при усещане виж повече в „ Тибетска книга за живота и смъртта" и всички други подобни книги

сряда, 28 декември 2011 г.

чуден свят

Ставаме свидетел на чудо. Прегръщаме чудодателя. Обичаме го. Споделяме храната и водата си. Намираме подслон.
Чудесата стават две. Гостенинът разстила себе си. На място. При нас. Чувства се добре. Дава. Получава. Той е странник. Говори странно. Неща без смисъл. Не го разбираме. Думите ни дразнят. Проявяваме съмнение. Някои се плашат. Страним.
Трето чудо. Свикваме. Към нас идва тълпа. Пълна със страхове. Търсят чудо за себе си. Църквата изпраща представител. Необходимост от проверка. Нужни са светци. За канонизиране. Ние продаваме билети срещу страх. Непоклатимата реалност потъмнява чудото. Силата му се губи. Верохората се объркват. Думите плъзват. Проверяващият хули. Сочи към него.
Скриваме парите. Започваме да бром. Пресмятаме. Мислим. Две? Три ли са чудесата? Или сме сънували? Парите са истински. Другото са съмнения. Тълпата разковава сцената. Сглобява кръст. Издига го. Събира камъни. Отново отваряме касите.
Чудакът тръгва през пустиня без цветове.

вторник, 27 декември 2011 г.

лятности

Няколко щриха. Цялото не е интересно. Малкото би се побрало в "скръц ". На зъбите.

На разстояние около двайсетина земни минути от райското пръскало намерих точния смисъл на прелестната дума "пакостник". Или по- скоро тя ме намери. Цапардоса ме усмихнато. На мивката пред хижата кълцах доматки и други зеленчуци за салатка. Едно къдрокосо малко ангелче отнесе с дяволита усмивка обелената от мен краставица. Бахти, просто си я взема. Погледна ме нахакано и я заръба доволно. После калпазанинът изсипа тежката кофа с вода амен-амен върху главите на кротко миещите се като еноти други баирбудали. Леко омокряне за тях. За него. Радостна възбуда. Завърт на кранчето с развихряне. Без джастапраста. Не просто дечурлигане с някакъв си обикновен воден пищов. За следващата сценка бих късал евтини тикетчета. Маркучът е в ръцете на пакостта. Точна стрелба. Фонтан от пръски с изгубващи се всред тях малки падащи дъги и викове "извикайтемайкатаиилибащата бее". Овце ли блеят!? Уж нямаше. Не видях. Помотваха се няколко кротинко пасящи кончета и куче. Пале, търсещо компания. Четири-пет годишния Емил бе облечен в мънинки шаренки слънчеви дрешки. От него струеше живота. Не преградено буен...
Срещу мен е тревисто хълмче. Под него водата. Невзрачна локва езерце с плуващи патета наоколо. " Мамо, мамо има две бутилки". Детето сочи обичайното. На камъче в основата на хълмчето, в началото, всъщност и край на водата се плацикат четири костенурки. Двете са ей толкова миниатюрни. Сигурно са бебета. " А те какво правят?" Не знам какво правят. Не търся да събирам картината. Гледам змията и я посочвам на детето. Тя се плъзга леко, повдигайки от време- навреме потъващата си глава над водата. Чува се "пляс". От жабите. Костенурките се размърдват. Змията се връща от някъде. Елегантните патета са смешни на брега. "Кажи чао на баткото". Усмивка. Ако е важно, тръгвам аз. Натам. Детето остава...
Блок. До входа. „Няма пък, няма пък". Габриела -фурията хуква в нейната си посока, държейки внимателно за черупката своята радостна находка. След дъжд растат охлюви. Има и локви, които се заобикалят. Усмихнати бягащи стъпки. Безцелни. Рекордът е измерим само в усмивки. В другата ръка е розата, която е с аромата на щастливото детство. Габриела- капризната се съгласява след дълги увещания да остави "ама той си ми е красив" в тревата. И никакъв, ама никакъв сън днес. Истинска малка адреналинка...
Сбирам конеца на защрихованите няколко минутки. От кълбото ще помоля баба да ми оплете ръкавичка. Само една. Дядовата.

понеделник, 26 декември 2011 г.

капчук

различно време. обитаемо кълбо. март ММХII. цветовете губят плътност. очертанията се разпреждват. бавно. не изведнъж. първо изчезва червеното. после оранжевото се губи. изкапват сякаш от нещата жълтото и зеленото. без да падат никъде. чернобели отражения се виждат в чернобялата вода. виолетови сенки бродят последни. нощта се страхува от случващото се. кълбото е осветено наполовина. тя е само наблюдател. денят не носи вина.
стивън едуин се приготвя за сън. отпива глътка чиста вода. две очи и разум. огромни всеядни топки. идват. въртеливо поглъшат светлината. ведно с времето. после се изливат в сънищата. няколко метафизични образувания с човешки следи. спускат се. блуждаят. променят за пореден път кода маи. играта календар е рестартирана. сутрин в малък манастир. млад китаец носи вода. реката се чува неотблизо. въздалеко. носи думите от бъдеща книга. „ сгрешиха ли буда, христос и мохамед”. неиздавана. преведена „отговори от празнотата в пустотата”.
друго време. пак тогаватам. дж. джойс и х.л. борхес играят древна игра. намират се в лабиринт. лабиринтът е в манастир. манастирът е обитаван от думи. думите са ходовете на играта. дадена е почивка. почивката е сън. сън в сън, в съня. сънуващите реалността.
играта се превръща в дума. една. от друго време. безкрайността дохожда отнякъде за да научи резултата. прибира думата.
деца се спускат по пътека. пътеката се спуска покрай река. реката слиза от гора. гората е скътана под връх. върхът приютява безплътните игри. само планината ги вижда. гушва реалния невинен детски сън след умората. събуждане. пробуда. децата са ожаднели. бързат към струйки събрани ручеи. утоляват жаждата си. рисуват с цветове намерени в гората на сънищата. изпаднали от някъде. рисуват ново и красиво. свят.

четвъртък, 22 декември 2011 г.

Коледна приказка

Знам, че сега е моментът за думите, които искам да кажа. Преди не бихте разбрали цялата ми същност. Скоро може би ще е късно за подобен разговор. Днес е добре. Изслушайте ме, ще бъда кратък. Няма да отнема много от времето ви преди празниците. Ще започна така. Познаваме се от хилядолетия. Аз съм ваш приятел. Ваша приятелка. Обичам еднакво всички хора. Без значение на години, пол, етнос, религиозна принадлежност или вяра. Обичам ви още от началото. С вас съм от проглеждането, прохождането и самоосъзнаването ви като хора. Въпреки моята добронамереност и чувства почти никой не желае да разбере същността ми и да ме опознае. Дори нещо повече - появата и споменаването ми са синоними на болката и грозното. Имам много различни имена и още повече форми на проявление. Телата ви са моят дом. Болест. Страх. Ужас. Това са вашите думи. Тези, които ме съпътстват. Приятно ми е, наричате ме най- често рак.
Не бягайте. Няма смисъл. Къде? Няма къде да се скриете. Особено от вас самите. Земята е малка и кръгла при това. Ще се качите до Луната, ще ме вземете и там. Бих пътувала и в Космоса с вас, ако полетите някога. Изслушайте ме спокойно и запомнете - не бих дошъл за никой, ако никой от вас не ме покани лично. Поканата не е с думи, дори не я осъзнавате реално. В действителност ме докосвате с мислите си и ме пускате в себе си чрез действията си. Поканата се съдържа в реалността на неосъзнатия ви като цялостност и неправилно воден живот. Повечето от вас живеят в нарушена хармония с природата, която ни е създала. Доста от вас трупат с години „желанието си” да ме видят. Аз не идвам изведнъж, нито се появявам спонтанно. Времето изтича. Чувате думите „Болен сте от рак”. Следва винаги изпълнения с неразбиране, мъка и обвинения въпрос „Защо точно аз се разболях!?” И логичните според вас допълнения. „Защо аз, който спортувам и се храня правилно и органично? Нали вярвам в Бог?! Нали съм млад и имам семейство и деца! Защо аз, а не гадният съсед или проклетият ми роднина, който дори е по-добре да умре!!” Запомнете, не аз избирам как да живеете. Вие го правите. Така всеки един човек, независимо какъв е и къде пребивава ме избира за приятел и спътник в съществуването. Избира ме със съзнателния си мироглед и действия. С поредицата от лични стъпки в краткия си път тук и сега, като част от безкрайността.
Идвам при вас винаги за да ви кажа, че нещо трябва да промените в живота си. Сгрешили сте някъде, после пак. Балансът е нарушен. Идвам като ваш искрен приятел за да ви споделя. Аз не ви убивам. Пратеник съм не на смъртта, а на живота. При срещите си с мен най-често изпадате в паника и спирате да мислите, обвинявайки съдбата и бог. Започвате да търсите начини да ме унищожите или хуквате да живеете за последно, очаквайки смъртта. Запомнете и това. Ставам по-малка от химикалите, или се сливам с лъчите. За години. Не изчезвам. Ставам невидимa, но оставам във вас. Тъжно наблюдавам как умишлено разрушавате телата си с ужасяващо грешно използване на химията и енергията. Нищожността, до която съм се свела вътре във вас се моли с надежда за ваша правилна стъпка напред. Промяната обаче настъпва много, много рядко. И вие отново ме призовавате за ваш приятел. Често за последен истински спътник. Докато притворите очи. Окончателно.
Толкова е лесно да си тръгна, макар и призована веднъж. Вижте в мен приятеля, който е с вас за кратко. Приятел, който ви показва нуждата от промяна. Ще бъда с вас, до вас, докато разберете това и направите правилните стъпки по пътя на хармонията в живота си. Тези стъпки ще бъдат вашата истинска крачка към истината. Те ще се явят и като знак за прекратяване на приятелството ни, като една ваша искрена молба за отзоваването ми. Истинска. И аз ще замина. От всеки един от вас. И това няма да е чудо, а реалност. Защото едно приятелство, едно приятелство с мен не трае вечно. Ще си тръгна усмихнат. Моята близост няма да ви е нужна. Красотата ще е вашият нов приятел и нов път в живота ви. Чуйте ме. Безкрайно уморена съм от нескончаемите малки и тъжни пътеки, по които съпровождам векове наред. Милион неосъзнати молби за помощ. Затова искам да си тръгна от всички вас. Завинаги. Помогнете ми. Осъзнайте съществуването си. Лесно е. Огледайте се. Взрете се. Пробудете се. Всеки може да го направи. Хармонията е около вас. Притаена е във вас. Вие сте изначално хармонични. Отворете сетивата си и поемете отговорността и радостта да бъдете щастливи. Пробудете се за да заспя.
Аз съм частици светлина. Вие също сте такива частици. Протичаме заедно по общия път. Всичко изтича в безкрая. Едно цяло сме. Просто едно. Бог е светлина. Сега сме истинските снежинки навън. Много снежинки. Падащо студени към земята. Носещи усмихнатата топлина на зимата. Погледнете през прозореца за да видите в себе си...

- Виж навън. Вече натрупва. Красиво и бяло. Бяло и красиво.
- Вали от сутринта, знам. Какво да му гледам на снега. Бял, хлъзгав, студен. Едвам се домъкнах пеша от дома. Не беше разринато все още, а и с тези ботуши съм като на кънки в заледеното по пътя.
- Погледни снежинките за малко.Моля те. Виж как залепват на прозореца. Първо една, после към нея се прикача друга. Слепват се идеално, няма две еднакви. Съвършено докосване.
- Ти погледни към компютъра и виж отново определението на съда. Следобед си на дело, а зяпаш снега като някое дете. И защо по дяволите си с дънки и с тези гуменки?! Нали ти напомних кой ще е председател на състава и отношението му към гамени с гуменки като теб. Мамка му, никак не си сериозен.
- Съжалявам, отнесен съм малко. Тези дни ми е шеметно. С панталон не съм се появявал и преди в съда, но за гуменките си права. Любими са ми. Да ме извиниш и ти, и съдията, и оня другият за грешките ми. Амин. Преди празниците съм особено безгрижен, а след тях още повече. Знаем се отдавна. Виж ето този текст. Скалъпих пак нещо. Може да се е получило този път.
- Ти се опитваш от години да твориш. Но не си писател миличък. Спри с това. Сега вземи и напиши основните точки по защитата, ако не си го сторил вече. Не ти е необходим писателски талант. Трябва да размърдаш малко творческия си задник и заспалия мозък. Плащат ни, плащам ти за работа. Не за фантазии. Пари, сещай се. Хляб, топло, шоколад.
- Да те таковам ли. Пак ми остроумничиш. Знаеш, че в съда всичко ще е наред. Помниш, че измислихме и съобразихме нещата още в началната фаза. Ама сега гледаш да се драчиш с мен. Детето си ти, не аз. Хвърли един поглед в моя лаптоп. Онова е на десктопа. Иконката „знам”. Бахти как заваля и аз с тези гуменки. Толкова съм умен само. За парите какво рече?
- Вече съм такована. Има кога и с кого да го правя. Сега никак не ми е до щурите ти думи. След Новата отново трябва да отида на изследвания. А ти пак ли си останал без пари? Нищо ново. Вземи. Дано ти стигнат тези. Ще погледна поредното ти нищо-нещо. Ама да си знаеш. Купищата студени снежинки, които си сложил на екрана и следват глупаво вторачената ми муцуна ме депресират. Не очаквай добра дума от мен, издаван само в мечтите си приятелю. Всъщност ти купи ли ми вече подарък? Или да чакам Дядо Коледа, а бе? Ей разказвачът, на теб говоря. Пак се зазяпа. Снежинка ли, Снежанка ли видя навън....

- Взех ти онова нещо. Видях те как го гледаше в сайта.
- Не искам нищо. Знам за теб. Чух всичко.
- Знаеш какво!?
- Видях те вчера. Чух всичко. Ти си отвратителен. Как успя да заспиш снощи?
- Недей да плачеш сега. Защо са тези сълзи? Къде си ме видяла, какво си чула? Погледни през прозореца. Нали обичаш снега. Виж как натрупва само. Труп, труп. Ще има и хруст. Хруст и пързаляне. Надолу от хижата към града.
- Идиот. Мразя те. Какво се опитваш да направиш?! Мислиш си, че можеш да ме разсмееш? Бях в съседната стая. При доктора. Чух какво си приказвате. Чух какво ти обяснява. Чух и твоя отговор. Кога щеше да ми кажеш ? Мразя те! Знаеш ли колко много те мразя сега!? Ти копеле нарцистично... ти най-великият, най-умният сред психотерапевтите реши да скриеш истината от жена си. И какво? Да пребориш болестта по свой начин ли реши. Таен, извънземен сигурно. Кой начин? Какъв начин има? Мамка му!! Нима си мислиш, че си магьосник?!! Или, че това ще е поредната ти спечелена игра на думи? Това е вътре в теб и не слуша харизматичните ти слова. Задник такъв! Не ме прегръщай, недей!. Дори не ме докосвай!
- Обичам те. Знаеш. Обичам те повече от смисъла на тази дума. Повече от думите. Всичките. Не искам да плачеш. Недей. Ще успея. Успяхме във всичко. Помниш, нали? Успяхме и там. Оцеляхме горе на върха. Върнахме се оттам и двамата. Борихме се със страховете си. Винаги сме го правили. Заедно. Защото си вярвахме и сега си вярваме и се обичаме. Истински. Безумно много. Знам какво правя. Болестта е в началото. Така ми каза докторът, но ти си чула. Няма да правя терапиите. Ще проверя, ще помисля, ще погледна навсякъде. Поразрових алтернативните варианти днес докато те чаках. Спри сълзите. Така също си красива, но обичам усмивката ти малко повече от капчиците падащи от очите ти. Влюбен съм в красивите ти очи. Ще намеря и този път правилното решение обич моя.
- Мило виж, погледни тези две деца навън. Ние... ние, защо нямаме деца все още?.. Защо нямахме дете, господи... Онзи проклет снежен човек без нос, защо се мести? Виждаш ли го, сякаш се приближава към нас.
- Недей, успокой се. Ще се оправя. Ще преборя болестта. Знам го. И дяволът и бог са ми свидетели, че ще се случи. А за децата - нали ти така искаше? Първо да подредим живота си за да може децата да живеят добре. Спокойно, щастливо, не като нас измъчено страдащи в началото. Аз се съгласих с теб, макар да бях на друго мнение. Помниш, нали, но ти настояваше. Трябваше да бъда по-убедителен, но те разбирах напълно и те подкрепих. Разбирам те във всеки един момент от съвместното ни приключение. Разбирам и сълзите ти, и болката. Сега живеем чудесно, къщата ни е прекрасна. Такава каквато ти я нарисува преди години. Пазя скиците. Всичките. Разглеждам ги понякога. Ти рисуваш, хората харесват картините ти. Пътуваме много, имаме приятели, истински. Щастливи сме. Ще имаме и деца. Не веднага, но скоро. Наши деца.
- Мило. Съкровище мое безценно. Обичам те повече от живота си. Обичам те такъв и сега, както бях влюбена в теб и преди. Мило, няма да имаме деца. Никога. Никога... Няма, разбираш ли. Ни-ко-га. Болна съм. И аз съм болна... Да, точна така. Затова бях там и плачех в съседната стая. Скоро ще умра хубавецо. Докторът ми каза, че ми остават най-много шест месеца. Мило, бремеността нали е девет месеца? Откъде ще вземем другите три? Кой ще ми подари три месеца чудо? Може би този снежен човек отвън. Той дори няма чуден нос. Моля те мило, не плачи... обичам те...

Двете момченца си играеха в снега. Бяха направили снежен човек и се караха кой да отиде да къщата за да взема туршиен морков за нос. За копчетата се бяха сетили. Бяха ги отмъкнали предварително от панера на баба си с иглите и конците. Сега обаче никой не искаше да изкачва стълбите нагоре до входната врата с буркана в коридора. Качилият се първи рискуваше и по-бързо прибиране от бабата. Тя пък седеше на топло край нафтовата печка, плетеше гети за по-малкия и се връщаше мислено в минали зими. Играта сред първия за тази година истински хубав сняг тепърва се развихри. Една снежна топка се заби в главата на баткото и малкият бързо бе търкулнат в снега по дупе. Лицата им бяха зачервени, но усмихнати. Децата не усещаха студа. Последният за тази година снежен човек в този двор чакаше своя нос мълчаливо.
- Ивайло, Мирославе! Хайде, прибирайте се вътре. Ще измръзнете на двора. Без шалове сте навън. Вижте как вали. Нямаме излишни пари за лекарства. Утре па ще ми се разсополивите.
- Ма бабо, ние сега излязохме! Още малко поне!
- Абе не чувате ли вие какво ви говоря?! Стъмни се вече! Майка ви и баща ви ей сега ще се приберат от работа и ще се имате работа с тях, ако не ме слушате. Амаха!
- Да се попързаляме само малко и се качваме. Честна дума! Детското почва в шест. Значи имаме време. И не е толкова студено навън. Ще ни хвърлиш ли едно морковче за носа на снежния човек? Молим те бабче!
- Добре, добре. Но само още петнайсет минути и няма отново да ви търся! Те и без друго вашите ще ви приберат от улицата като си дойдат след малко.
Момчетата хукнаха към малкото баирче да се пързалят с гумените си ботуши без да дочакат моркова. Навън продължаваше да вали. През нощта снегът достигна почти до покривите. Хората си останаха по домовете. Снежните човеци останаха навън. Пушекът от комините, който по правило бързаше за някъде сега направо бягаше от студа право нагоре. Снегът сякаш бе решил да затрупа всичко и през деня почти успя с брилянтната си бяла идея. Валеше вече с часове на гъсти огромни парцали, като кукленски възглавки.
Децата щяха да празнуват на тази дата. Не сега. В друго време и на друго място. Щяха да се усмихват щастливо в изпълнената с обич вълшебна нощ, в очакване на така желаните подаръци. Старата традиция, носеща в себе си вярата за добрата и красива същност на човека временно отсъстваше от това място. Но празникът съществуваше дори непразнуван. Там и навсякъде другаде. Имало го е, имаше го и щеше да го има. Без значение дали навън е студено, с натрупан до небето сняг, или е палещо слънце над плаж с палми и вълни. Без значение дали някой забравя за Коледа, друг пораства, а трети спира да вярва. Няколкото дни от последните седмица на всяка година се случват винаги. Времето, когато хората сякаш се пробуждаме истински докоснати от красотата.
Времето на чудесата.

© снимка z@Rf

2010, никога, 2011, някога, гълф брийз, 1981, никъде, горна оряховица... винаги :):)

вторник, 20 декември 2011 г.

хора и пророци

Ако Буда бе за започнал своя път с поглед в Интернет, вероятно би останал объркан. Ако Христос и Мохамед бяха започнали своя път във виртуалния свят, вероятно щяха да ги нарекат побъркани.

Преди много години  Христос събрал около себе си овчари със стадата си. Единият от тях му казал, че нищо не разбира от думите му и продължил да пасе овцете си.
Преди малко години около един овчар, който пасял овцете си се събрали хора с познания. Единият от тях му казал, че не разбира, защо  прави това и продължил да търси познанието.

Мохамед е споделял, че му е студено. Христос е промълвявал, че е гладен. Буда е искал  вода. Всеки от тях е казвал, че го боли нещо. Това е истина.

Пророците са далечни фарове в тъмнината. А в светлината?

Чудесата са друга представа за времето.

Дори слънцето осветява само половината земя.

Ако искаш да научиш всичко не ходи никъде. Всичко е около теб.

Ученикът чете за да научи. Учителят чете за да забрави. Мъдростта е дъбрава.

Всички се раждаме пророци. После ни обичат.


понеделник, 19 декември 2011 г.

изтокзапад

Носех огромна радостна раница с познание и очаквания по пътя към нирвана. Моята цел в живота. Тогава то просто се случи. Някой потупа леко съзнанието ми. „Време е.”  Прозвуча безмълвно. Почувствах тежест. Доста хладно е това отношение. Смазващо усещане. Смразяващо. Истинският вкус на ужаса. В същия момент проверявах знаците и маршрута. Убеждавах  сам себе си, че вървя в правилната посока. Звучах правдоподобно. Бях сигурен  в това, че е необходимо да събера още по-голям товар от истини. Истините, които търсех, за които копнеех . Мислех , че е нужно да се носи бремето на пътя. Задължих разума си да пренесе всичко до края на пътуването. С цялата му тежест. После паднах. Отнесоха ме в болнична стая. Свързаха ме с достиженията на медицината. С маркучи и кабели. За мен умирането се оказа относително лесна , макар и неспокойна работа. Бях натрупал опитност за живота и смъртта. Практикувах йога. Четях доста. Медитирах. Подготвях дълго пътуване към Учителя,  който ме бе поканил за обучение и практики. Получих командно дишане. Лежах неподвижно. За близките ми случващото бе ужасна болка. Виждах  ги макар и със затворени очи. Усещах тъгата им. Исках да им обясня, че трагедията е излишна. Исках да кажа, че сълзите са ненужни и, че смъртта е само ново начало. Нямах тази възможност. Думите излизаха от съзнанието ми, но не достигаха до стаята на тягостното унение. Плувах в скръб и мъка. Времето за отделяне не разбирах. Реално се чудех, защо това се случва с мен. Все още  усещах  онази лесно обяснима привързаност към настоящето. Не исках точно сега да си тръгвам от живота. Съвсем малко, само като искрици в съзнанието си изпитвах любопитство към смъртта. Умрях на третия ден след подаръка на съдбата, който получи мозъкът ми. Смъртта преряза пъпната връв на живота когато бях на 42 години.
Поех по пътя. Неискан. Нетърсен. Без багаж. Всички умираме някога.  Неочаквано. Тунел,  тръба, светлина към отвъдното...има нещо. Минах през него. Оприличих го на пътека, в която се движиш, или по- скоро плуваш  падайки крайно неорентиран за посоки и време. Опитен турист съм. Бях. Бих казал, че попаднах в трептяща мъгла на едновременно случваща се светлина и тъмнина. Пристигнах някъде. Спокойно и неопределяемо място. Усмихнат глас, който не чувах, а по-скоро усещах да извира и пада около мен ме попита: „ Искаш ли да се върнеш?”  Спомних  си за аромата на цветовете, за музиката, за любимите си хора и вкуса на живота. Поисках отново радостта от смеха, обичта и водата.  Моето „да” се сля с гласа, който продължи : „ Ще стигнеш до мястото. Ще намериш учителя. Ще бъдете едно. ” Това ми се стори странно  в началото. После сякаш се засмях, защото за миг си представих как се прераждам като някой лама. Изведнъж всичко угасна. Цялата светлина и тъмниха изчезнаха. Нищо…
- Учителю, учителю. Какво говорите ?! Тази болест и  вие учителю!? Това не е възможно...
Мълчание. Без отговор. Тишината се сля със звуците на природата, която композираше.
Слънчеви лъчи.  Ромолящи тънки ручейчета от краища на ледници в едно с облаци. Капчесто трополене върху камъни. Полутонове от мъхове. Вятър свирещ на лениви премръзнали молитвените флагчета. Пролет пробуждаша любима планина. Нежно. Звучно. Целуващо.
Старият човек сгъна много внимателно монашеската си одежда. Живееше в манастира близо 50 години. Време прекарано в съзерцание, медитация и четене на  текстове споделени с учениците. Учителят отпи спокойно глътка от поднесения чай. Храната не докосна. Затвори очи. В мислите му  изплуваха полузабравени спомени на силуети.  Град, улици, малка къща. Ясно видя двете плачещи очи, които го следваха и падащите от тях сълзи в стъпките му. Крачеше без да се обръща. Бързаше. Бягаше нагоре. От себе си. Със себе си. От всичко. Към истината. Нагоре. Навътре. Стигна върха. Докосна го. Докоснал бе пустотата.
За да  му гостува, преди два пристъпи неочакван посетител. Очакваше другиго. Бе поканил нов ученик.  Усети  веднага невидимата поява вътре в себе си. Долу, под стомаха. Тежестта произнесе с лекота думите. „ Време е.”  Разбра и прие посланието на новия си приятел.
Учителят се усмихна с широко отворени очи. Изправи се. Планината се заслуша. Пролетта се отдръпна смирено от прозореца. Учителят благодари на учениците си. Поклони се. Учениците останаха  в манастира. Зад вратата.
Навън излязоха  заедно. Учителят, планината, пролетта и приятелят.  По пътя тръгнаха двамата. Учителят и приятелят.
Остана сам.
Звукът на съзиданието.

сряда, 14 декември 2011 г.

*




Истинска история. Която се случва със звезда и започва с едно струнно обаждане. Една звезда може да си позволи такова обаждане. Другите не можем. Затова историята е за истински звезди. Дззъън.

- Търсим звездата.
- Да, аз съм.
- От Студио "Крайност"[1]. Потърси ни агента Ви. Платено с платина.
- Чудесно. Кога ще сияя за тази цена?
- Датата на края на звездата е след 78 мерни единици. Платено. Обявено. Край.
- Моля Ви, за какво говорите. Какъв край!? Кога точно? Това е нелепо. Аз съм супер! Истинска звезда!


** Из "Съобщение от непрежалили една звезда", публикувано във в."Старс"
".... така внезапно си тръгна от нас единствената на небосклона, безкрайно талантливата и безсмъртна звезда. "

*** Из "Кратък годишен алманах за описани небесни проявления"
" Наблюдаваното избухване на тази свръхнова звезда бе рядко и изключително красиво събитие, видимо дори с просто око."

**** Из "Ценоразпис и Указания" чл.II, т.3. и "Съвсем кратки инструкции  за вътрешноведомствено ползване" на Студио "Крайност" .
"Съобщенията за край се поднасят след плащане на цената, лично и гласно, с три еднотипни изложени реда"
"Краят е ново начало. Това не може да бъде обявено . Няма цена. Край."

*** *** ***
На другия край на струнната теория.

Дзъъън.
- Търсим истинска звезда. Тя ли е?
- Да кажем. За какво става дума?
- От Студио "Крайност"[2]. Потърси ни агента Ви. Време е. Платено с платина.
- Явно сте в грешка. Нямам агент. Кой се е самозвал?
- Който поръча грандиозния Ви свършек с пачка платина.
- С платина ли ще ми губите времето? Аз съм *-мърда.Свършвам само за удоволствие. Ако ще е край, да е рошав.

* Из апокрифен суперструнен химн на звездните мърди:
„А сега преценете другари кои са истинските звезди. Пеем не за”




[1] Студио "Крайност" е незначителен отдел в разпространилата се навсякъде корпорация "Безкрай" (бел. слуш.)
[2] Студио "Крайност" е въшкава корпорация в косматическия неподстригваем Безкрай (бел. слуш.)

вторник, 13 декември 2011 г.

топлина

Излязох от Халите с две различни топки сладолед във вафлена фуния. Имах намерение да пресека улицата, прецапвайки трамвайните линии. Посока - старата баня. Цел. Пейките. Не чувах звуци. Късният следобед се плъзгаше с ритъм различен от моя. Разтопяващ за по- малко от секунда думи и асфалт ден. Жегав миризлив делник. Усетих сграбчване. Като физическо преимущество Нещо ме блъсна. Потънах в дълбокото. Потокът тръгна покрай маранята с коли. Раздва. Маршируващи плувци. Усмихнах се на джамията с изнесения навън щанд за непродаваеми обувки. Само няколко чифта маратонки. Едните доста подобни на моите за тенис. Обаче ментета. Малко вехти обувки. Без скъсани. Не успях да видя сандали. Спрях се и се загледах в редиците. Застинали с достойнство. Лъснато черни, смирено сиви и вглъбено кафяви чифтове. Обувките се молеха. Знаех го. Подредени навън от вътре вярващите, те отправяха външните си молебени навътре. Не разбирах техния език. Заслушах се в тишината. Камбаната ме подкара. Тричетири. Дзвънн.
Шаря с поглед за самостоятелна и по възможност сенчеста временна обител. От пет минути съм навън. Косата ми е летен водопад. Покрай мен минава жена. По-скоро прелита сянка. Скорошно видяно видение. Познат аромат и очертания. От слънцето е. Захапвам устните си. До болка. За по- сигурно. Сянката ми се усмихва и продължава.
- Ще ми дадеш ли кибрита ? „Сори маце, ама не пуша”. Приятен глас, тъп въпрос. Светкавичен мислен отговор. Зяпам през отворения прозорец лъкатушкащия се пейзаж. Очите блуждаят. Рехава реалност. Лицето ми е податливо на вятъра, който подкарва в този момент вагоните през дефилето. Дълги бели пръсти, с прозрачни дълги нокти. Саморъчно сгънатата цигара навряна почти в ухото ми повтаря безмълвно молбата. Разколебан съм. Молба, сигурност?! Две крачки назад. Влизам в купето и разтършувам малкия джоб на „ташевката”. Къв кибрит бе? Стинки, дъвки, флашка, пак стинки, кондом, билетчета. И кибрит. Забравил съм за него. Знаеше за него. Тя. Безименният ми пръст изтръпна разбиращ. Смачкан, картонен, хотелски кибрит. С петшест не изскубани клечки.
- Заповядай, подарявам ти го. Смотаняк. Пръстен ли подаряваш?! Тя. Красива е. Взема го. Без да ми докосне ръката. Пали с лекота. Дръпва веднъж и дълбоко. Устните и са с цвят на бледи уморени ягоди. Издишва бавно навън. Дим към реката. Подава ми цигарата. Дръпвам си. Усетил съм го. Не пуша трева. Закашлям се. Поздрав към реката. Тя се усмихва. Прибира кибрита в джоба на готината си дрипа. Боса е, странно. Дръпва още веднъж и си тръгва от моя прозорец.
Тръшнах се на мястото си в купето обиден на себе си. Ако сълза се излее от зеленото езерце /спусне се бавно бавно в белотата/ ще потъне в трапчинков дол обвит с нежен мъх. Отварям книгата и се пренасям в Ангола. Войната, бар, устните. Втората сълза би стигнала до края на лицето, там в полето. Завиждам и на двете.
Статуята на свободата хвърлила факела на съмнението седна на пейка в централния парк. До тук добре. Изпуснах си сладоледа и седнах. Червената вода отне видното ми желание. Изсмислието пое към ЦУМ. Цунгцванг. Забих поглед надолу. Един дакел води симпатично бабе с малка трилитровка светена вода. Осветена вероятно от ходжата. Приседна до пейката. Бабичката също се нацеди. До мен.
- Ти нали не чакаш никого младежо? Той сина ми скоро свършва работа и ще ме закара. Ама да знаеш. Много приличаш на него. Работи в министерството. Виж, ето го на телефона. В Софийския университет си учил, нали? И той там завърши. Японска филология. Ти как се казваш? Аз съм била учителка по френски, ама се пенсионирах и сега гледам внучетата. Помагам им...
Благодаря ти дакел. Разбирам те и ти съчувствам. Изплезил си език в тази жега. Нормално е. Имате си климатик в къщата. Ама, защо на мен натресе своя проблем от горещината? Да ти приличам на кучетерапевт? СУ съм завършил, да. Аман от пророци днес. Право. Не приложен шаманизъм. Приличам на него, пак да. И нямам кучешка бисквитка. Солети също нямам. Ако искаш изближи сладоледа. Препоръчвам ти шоколадовата топилка.
Дакелът ми кимва лукаво и завърта доволно опашка. Горещината действа със същата сила и в същата посока, в която ме върти главата. Основен летен закон за установяване, запазване и увеличаване на безумието.
Станах. Исках да офейкам от физиката на ада. Усмихнах се на бабето. Тя ми се усмихна. Влязох в колоната на тръгващите си от джамията обувки. На сандали и джапанки без вяра. Магазин, подлез, хотел, църква, пак линии, заведение. Хоровод. Обърнах се назад. Погледнах към небето. Никой не ме преследва. Дяволът остана пред банята. Няколко часа до срещата. Какво, какво, къде? Отивам на кино. Решено. Европейски културен център. Културен съм. Вътре ще е хладно. Няма да има призраци. Седемосем и съм там. Програмата. Такааа. Тва съм го гледал. Тва също. Тъпо. Шитня. Това си струва. Триер. Десетина минути до началото на края на света. Оки. Бутилка кола и се вмъквам. Предпоследен ред. Място към края на вътрешната страна. Искам да създам удобство за краката си. Като ги вдигна. Фссъъъъ. Отпивам глътка. Поздрав към Америка. Притварям очи докато прелетят рекламите.
- Ти нали не чакаш никого ? Завършила съм арабистика. Софийският... едва ли е боса в киното. Не чух стъпките. Призраците не носят обувки. Халюционирам от резкия спад на температурата в съчетание с колата ? По-скоро не. Издишах вълничките страх. Назад, назад. Португалия. Вещици. Манастир. Инквизиция. Клади. Това в миналия живот. Защо отново ми се случва? Стоя встрани, поне на парсек разстояние от всички окултни, мистични, езотерични, религиозни, научни, фантастични, уфологични и какви ли не други групи, философии и образования. Реални. Форумни.
- Отвори очи, младежо. Не хапя. Само драскам понякога. И ти си драскач, нали?
- Маргарита ли се казваш?
- Хахаха. Не харесвам съветски сюрреализъм. Всъщност харесвам ей толкова малко книги и думи- тя присвива ръце в кълбо, за да ми покаже. Какво би ми почел?
Наведох се, за да отхапя парче от единствените в света бледи уморени ягодови полета. Докоснах пръстите ти. Потрепет. Очите ти бяха отворени. Трапчинките затанцуваха. Не посмях.
- Деветдесет. И датски песимистичен реализъм не харесвам. Ще се видим отново.
Стана и си тръгна. Без да остави нищо от себе си. Имаше обувки. 678 бобчета и чаша вино останаха в залата. Меланхолията ме обгърна. Отмених срещата си. Тръгнах към гарата. Бос по софийските улици. Настъпах чаша. Заваля.

© the big bang

петък, 9 декември 2011 г.

петно с форма на пингвин

наблюдения. опитност. творчество.
Когато времето реши да извърши промяна използва ресурсите, които внимателно е трупало дълго време. Това се случва винаги и постоянно. Времето не руши грандиозно, макар да е богопомазано. Времето пътува плувайки навсякъде и всичко, което се случва след негов допир и докосване е реално, чисто, бляскаво. Ако пуснем един времеви процес в стократно забързан кадър ще наречем видяното чудо. Ние не виждаме времето, макар да знаем за него.
Отключените просторни полета/планини, дълбочини, или равнини са местата където се ражда и вирее духът на времето. Хората свободно сме избрали съзнанието си за производител и пазител на универсални страхове. Хората сме само инструмент на времето. Опознаването на духа ни дава крилата, които имаме по природа, но не летим. Затова никога не можем истински да полетим с крилете на времето. Времето копира нашите страхове, не защото има нужда от тях и, не защото има нужда и от нас. Огледалото е реално, чисто, бляскаво.
В малките полета и в заключените полета творбите на хората имат цвят и вкус на пепел. Съдържанието на времето е изгорено. Духът е на парченца. Красотата на детайлите е храна за страховете. Цялостната картина е храна за боговете. Промяната ражда свободата. Хората нямаме сетива за цялата картина. Хората имаме думите. Думите са нашите оправдателни тежести. Думите не са нашите крила.
След смъртта Вселената престава да съществува. Времето изхвърля прахоляка от своите творби пред очите на своите творби. Всяка смърт е край само на един детайл. Раждането не е начало. Раждането е изплуването на безкрилите птици.
Птиците бавно пресичат улицата на изпаряващата се бавно промяна с отворени големи думи. малки отворени криле.

вторник, 6 декември 2011 г.

депресираната шапчица

Приказната гора рано сутрин е като всяка друга гора. Събужда се. Прозявка. Изпива малко росен студен чай и бърза да погледне към тези, които отиват по приказните се задачи. Тази сутрин едно не толкова малко момиченце се е търкулнало до пътечката път и рови с пръчица под гъбата. Гъбата си мърмори нещо и вдига заплашително шапката си покрив. Момиченцето е с дънков гащеризон, малка раничка, омацотени пръсти, старомоден зеленикав каскет над изсветлели кичури и полузатворени нацупени очи като устни. По пътечката лежерно се задава ламята с ритмичните си типични клатушкания. Една от главите съзира момиченцето. Другата, или третата по-скоро решава да я заговори.

- Здравей скъпа. Ама, защо си такава никаква в тревата?

- Тчшъъъ. Теб пък кво те интересува?! Забавлявайте се помежду си.

Третата глава се обижда и изважда от общия за всички кенгуруански джеб пришит с органична нишка от шивача тъмните си очила. Втората опитва на усмихнат английски.

- Може би си загубила пътечката? Това утро ми се вижда доста чоглаво. Искаш ли да се поразходим заедно до баба ти. Тъкмо...

- Тъкмо ми е до поредна доза наивност, последвана от формален ловец и тъпо решение. И стига си ми дрънкала на английски. В Боливуд няма да те вземат. Последният кастинг кво стана бее? Алоо дракона, не ви разбирам нещо..

Втората глава въздиша тежко. Гъбата се попремества вдясно с надежда да докопа евентуалната сълза. Такава не последва, защото от джоба се вадят дъвки "Идеал". Хартийката е прибрана внимателно там след разопаковането. Медитацията на първата глава внезапно спира.

- Юнакът спомена за теб. Вчера, докато беше във фитнеса. Казала си му, че предпочиташ дори Нарния пред това да имаш нещо общо с цървул като него. Хубаво би било да си поговорим за проблемите ти, ако разбира се искаш да споделиш. Левентът ми подхвърли и, че тръгва към горната земя да си купи маратонки.

Гората тъкмо си бе измила очите в сменящата се река. Избърса се много бавно и внимателно в малкото облаче. За целта премести от него розовия слон. Депозира го временно в детските азиатски сънища. Така тя изтърва края на приказката, която и бе баш под носа.

събота, 3 декември 2011 г.

сънуване

Телефонът, малка черна кутия закачена на стената заскрибуца. Дори подскочи уплашено. Котката също се стресна видимо, но не помръдна в пространството. Нямаше опит с подобни звуци.  Реагираха само очите.  Дясното и жълтокафяво око потрепера три пъти, а виолетовото остана полуотворено. Дззззззззъннн. Осем позвънявания. Професор Професор не вдигна слушалката. Изпитваше отдавнашен тягостен копнеж за промяна на пространството, а получаваше  вместо туй  досадните оттатъшни безпокойства. Затова той затвори  книгата, която четеше.. Шести горен ред, двайсет и пета страница. Неотбелязани. Телефонът звънна другаде.
- 112 ли е? Искам да говоря с някой. Вдигнете веднагааа-....уплашените думи прескочиха сигналите за повик. И не само.
- Аз съм Вашия учтив оператор. С кого искате да Ви свържа?
- Все ми е тая. Убих човек. Застрелях го в сърцето. Малко преди това изпратих съобщение до моите виртуални приятели, че ще се самоубия.
- Благодаря Ви за обаждането. Един щастлив момент изчакване. Свързвам Ви.
Професор Професор премести една от фигурите на шахматната поле. Котката, чието отражение огледалото учудващо не улавяше отговори моментално на хода. Постави  допълнителна бяла плочка в простора и лукаво се усмихна във виолетовия спектър. Човекът и голямата чернобяла топка бяха приятели като противници от години. Времето и съзнанието се включиха. Очакване и отговор.
- Чай, или предпочитате кафе?
-  Убих човек. Ще се гръмна и аз след малко. За какво са ми вашите шибан чай и отвратително кафе?! И с кого по дяволите говоря?
- Не викайте, моля. Сляп съм. Ще сипя кафе за себе си щом Вие не желаете. Казахте, че сте убили някой, и че скоро сам ще умрете. Сприятелихте ли се обаче с куршумите преди да ги поставите. Знаете ли примерно, че всяко късче метал има своя съдба, и че изминава точно определен път. Път, който е толкова вълнуващ като Вашата история, която толкова бързате да приключите.
- Човече, ти си ебахти откачалката. За какви пътища ми говориш?!? Аз съм мъртвец на който приказчици и историйки не са му нужни.
Котката отпи глътка чай от порцеланова бледорозова чаша. Без мед. Погледна  лениво през прозореца навън и мислено прецени разстоянието до жегата, която  разтопяваше и последните точки разум. Някакъв образ  с потни от слънцето очила крачеше в маранята през града с пушка в лявата и подарък в дясната си ръка. Напредваше твърде бавно като си мърмореше, че светът е шибан и че скоро ще му го начука. Професор Професор също се взираше, но в друга посока. Той внимателно отгърна  с ръце поредната гениална закономерност, но отказа да я запише в наплюнченото от мухи тефтерче. Гениалността скоро задряма отегчена и закономерността се свря свободна под дивана.
- Обичаш ли някой сега. Обичал ли си преди. Обичан ли си сега.
- Не. Да. Не. Майната ти. Да ти го начукам, чуваш ли психясъл психиатър такъв. Мъртъв си и ти. Само да те докопам.
- Търсиш спасение млади човече. Смъртта не е изход. Убил си минотавъра в лабиринта на собствената си душа, но сега не знаеш по кой път да поемеш. Не бързай. Поседни за малко на брега на реката на спомените. Там може и да намериш своите отговори. Ще поседя до теб.
Глътка. Изстрел. Професор Професор сънуваше фрагменти от недотам лошото си детство. Нов изстрел. Котката потъна в дупката. Времето направи своя ход.