понеделник, 30 май 2016 г.

Светлините на града


Да започнем с факта, че късметът, който ги държеше на разстояние в продължение на двадесет и седем години, вече ги бе свързал и ги следваше неотлъчно. Бе навсякъде с тях: в университета, на изпитите, при пътуванията им до Брюксел, Амстердам и Париж. В родния Хасково живееха на съседни преки за главната. Завършиха езиковата. Учиха право в София. Той в УНСС, а тя в СУ. Познаха се в претъпкания шотландски бар и се прегърнаха. Бяха долетели в Глазгоу силно разочаровани, до пределите си, може би и в пред депресивно състояние от българската реалност. Тя започна наново- записа „Кино“. Той предпочете психологията. Първата им истинска целувка бе видяна от нощният Лондон. Събраха се на седмия месец, с церемония в малък параклис край Абърдийн. Гостите, облечени в старомодни костюми, носеха задължителните рози. Мъжете бяха закичени с бели, а жените имаха правото на избора за всеки странен цвят и специфичен аромат. Човекът, венчал ги със стиховете на Блейк, бе ръгбист- момчето също обичаше този спорт, и по-интересното-  пасторът гледаше ятото пощенски гълъби. Момичето обожаваше птиците.

Цяла седмица дъждовният Париж се сбогуваше и те бях сред късметлиите, които за последно се любуваха на Айфеловата кула; демонтажът започна точно ден след тяхното заминаване. Шайката, отвлякла Франциск, бе поставила като единствено искане само това: „Махнете желязната кула и Папата се връща жив и здрав.“ Кой дявол бе дръпнал за опашката Франциск, та се включи във вечерното мачле на емигранти в покрайнините на френската столица?! Ален Делон, Троцки, Фреди Меркюри, Ганди, Бъстър Кийтън, Чърчил, Айнщайн, плюс още трийсетина, дори повече световноизвестни, споминали се през миналия век личности, се появиха от нищото, обезвредиха охраната- нямаше нито жертви, нито пострадали, метнаха качулката на възрастния човек, вдигнаха го и отпрашиха в същата посока. Светът, който някак си се бе настроил към постоянния шок от атентатите, сега бе изпаднал в амок. Медиите търсеха логиката и се чудеха как разумно да отразят събитието. Всяко ново разследване започваше точно с мястото на отвличането и завършваше пак там, на терена с изкуствено покритие.

Прибираха се за празниците. В Европа валеше страхотен сняг. Летяха с ниско-тарифен полет. Купиха двете отказани резервации в последния момент. На вторият час, усетил  познатото небе,  самолетът започна да кръжи над по-трудно заспиващата София. Тя се вълнуваше, сочейки мигащите светлини. Той й показа ивицата светлина в планината. Прегърнаха се и се целунаха за първи път в България. Кацането се случи перфектно на почистената писта. Носеха само ръчен багаж. Не бързаха за метрото. Бяха убедени, че последният автобус за родния град е техният.
Петнадесет минути за влакчето и Роза и Трендафил- кръстени  на любимите и на двата рода дядо и баба, вече вървяха в метростанцията към изхода за автогарата. Заедно, те никога не ползваха движещи се стъпала. Нагоре се справяха със собствени сили.
- Виж- момичето вдигна ръка и посочи с пръста на който бляскаше пръстен. По-нелепо облечен и от тях самите, появил се ей така, човекът приближаваше. Момчето прехапа устни.
Чарли Чаплин  спря на крачка от двамата, които стиснали здраво ръцете си, се гледаха в очите. Поклон. Главата с бомбето се наведе леко наляво. После в тъжното надясно; чаровната усмивка се грижеше за останалото, стопявайки леда на страховете. Розата от ревера попадна в нейната ръка. Неговата държеше запечатания плик от големия джоб на сакото малък размер.
- Лек път- мъжът им смигна, обърна се и тръгна поклащайки се натам. А малко преди да се стопи от хоризонта  на погледите подскочи, докосна обувките си една в друга във въздуха и тогава се чу звънкото. Празничното. "Дзънн".

неделя, 29 май 2016 г.

Виж Луната и умри





Измъкване от зоната на комфорта. Може би с автобус, трамвай, може с лек автомобил, но важно е пролазването в пояса на гората. Гората в градска среда е разпознаваем остров. От мъртвото течение на ежедневието, или в смъртоносната хватка на позитивизма, все захвърлени в парка- час, два, следобедно; нужното за парчето пица, на федербализма, за по бира, ролерите, бавното рали с бебешка количка, пейката на книгата, масата с подскачащо топче, за йогата, на щастливия пикник... Пролетисимо. Градът-океан, претоплен на котлона, се е изсипал. Вечно бързащи частици. Браунови? Елементарни? Ще има ли много обидени от сравненията .. Поясът на гората е друга бира. По-други песни, ако се осмелим да сменим дълго-свирещата ни плоча. Стартът. В задният двор на мислите. Поясът, верен на времето- хвърлен е все пак от него, спасява до около 1800 м. н.в. Може и малко повече. Оттам нагоре природата е още по-примамлива. Нудист/ка. Голата, младата, див сексапил.. Гората сака пешеходци. Стъпка за стъпката. Сянка сред сенките. В светлина за процедката на лъчите. За аромати без флакони. С вечните хитове на ятата. При поизгубената (забравената) форма на формите.. Мислите канят на танц емоции. „Защото само гората разгръща елементарното в осъзнатостта на смисъла сред частиците от потока на съзнанието, Миро. Ангелов“. Табелата. По подобие на други, с мислите на Димков, Дънов, Толе, Пруст.. шегите- от пътеките, моите си. Чувствителният хумор е чуден сподвижник при разходките извън за навътре.


„Ама къде е историята, моля? Къде са точните думи? Боров(ин)ки с чер пипер ли шъ ми пробутваш. Ай с… р де!“ Лесно се ръсят глупостите- пудрата захар с лекота вали въз вече готов, добре опечен кекс (ползване на чужда история, или философия, или мисъл, или рецепта). Защото съзнанието спокойно плува в собственото си разбиране и никви пояси не са му нужни. Нито съвети. Нито кексове с напудрена захар, защото сладостта, примерно, е „бялата смърт“. Зимата прихва да се смее- тя понякога също е смъртта в бяло. Пролетта учтиво й подава носна кърпичка. „С точните думи, точно в сърцето на мозъка.“ Струва ли си чаканото за парче вкусен разум- историята пари- както за кафето, за цигарата, чай с вафла, мусаката от тиквички, доматена супа- гаспачо, с пресен, ситно кълцан магданоз.. Каквото предпочитаме. Кой когото обича.


На върха, носещ гадничко име Черни, срещам двама сирийски бежанци- мъж и жена, правещи си селфи. Обясняват, че никога преди не са ходили по баирите, в планината, но пътуването- не го наричат бягството, или миграцията, точната дума е „пътуването“, им дала възможност да прогледнат. Да видят в очите си. Да намерят изгубените пътеки и пътища един за друг. Тримата вече гледаме бялата Луна, смешен лабрадор щурее в остатъците на мръсно-белия сняг, а времето се колебае за поздравите- хладният вятър и топлите лъчи се прескачат. Сириецът е философ. „Духането (вятърът) често струва повече от припознаването на гнездящите в клоните на ума ми приказни птици“. Обяснява още, че се чувствувал като парен локомотив с множество вагони прочетени и написани книги. „Чувствал“. Жената се занимавала с музика. Нямали деца. Било божа работа това. „Ако ни е писано, ще имаме.“ Не ме питайте на какъв език се разбираме. Историята е истинска. Голата природа около върха би потвърдила. Дори поставена на полиграф.


В края (началото ) на „Витошка“, замръзналият щастливец е вперил поглед в очите и в полите на Витоша. Ще си поиграя с думите- както лабрадор със сняг- и ще ви река, че всеки мъж- поет, монтьор, младеж, или статуя, копнее онова, под полата. Цинично? Не! Фактологията. Питайте Фройд, или Толстой, ако не вярвате. Днес полите са заместени от тесен клин. „Клин клин избива“, думите на Щастливецът. (Дали няма нищо общо наистина?) Засичаме се малко над Златните мостове. Привечерно. Бърза занагоре за срещата с жълтата Луна, а ние търчим и трамбоваме надолуто- улавняци сме, знам- към Княжево, за да хванем последните вкуснотийки в Дедо Мацо преди кепенците. Споменатата улица започва (свършва) с продавачницата за пици. Позволявам си да перифразирам онзи морски поет с неговата крилата мисъл: „ Хубави ц…и има по целия град, хубави пици- само при нас“. Не са им толкова хубави пиците/циците, но пролетта е покорена. Да се готви немирното лято и морето без пояси, без „нагоре-надолета“, без топлите клинове и празнославностите от условности. Умрял, не умрял, събуждай се и бърз поглеж- то жагавото дофтасало преди Слънчакъ. Морето примира от кеф.


Как ли се е чувствал човекът, който е направил първата стъпка на Слънцето? Ъ е добър завършек на всичко.

петък, 20 май 2016 г.

Човекът, който минаваше през стени*


Човекът, който минаваше през стени плака искрено гледайки как Берлинската стена се свлича разрушена. Човекът, който минаваше през стени помнеше градежа на Великата китайска стена. Не че виждаше особена мисъл в нейния строеж, но пляска и подскача при нейното окончателно завършване; качил се бе на Луната и макар и първоначално объркан- обратната и правилната страна често си приличат- се увери лично, че не Великата китайска стена е причината Луната да тормози морето в приливи и отливи. Човекът, който минаваше през стени не бе роден със своята дарба, защото в неговото време стени нямаше. Времето, или балончетата време, за да бъдем искрено точни, влизаха и излизаха боси в пространството и се свързваха с всяка идея осмелила се да проплаче.
Вчера, Човекът, който минаваше през стени мина през Стената на плача. Уплашените от чудото снайперисти стреляха, убиха го и той умря. Човекът, който минаваше през стени продължи по своя път. Пътят, за да бъдем честни, сви в друга посока, но път, посока и пътеки така са научени. Стигнат ли, спират до вратите, които са приятели със стените, криещи своето вътре от онова, което показват отвън. Пътят, познал сянката на Човекът, който минаваше през стени, мислеше (все по-рядко) върху това, кое е по-важно- това отвън, или онова вътре, но винаги уморено- всеки път и всяка пътека познава деня и нощта- заспиваше и сънуваше Луната в нейните самотни пътища.
Човекът, който минаваше през стени премина през обичта. Облакът протегна ръце, за да го спре. Опита да го прегърне, да го дръпне, да го защити, да го притаи, да го утеши.. Човекът, който минаваше стени усети полъха на вятър. Чу птичката да пее. Докосна го морската вълна. Прие поклона на дъгата. Изтри сълзите на дъжда.. Танцувйки, прегърнат от щастието, Човекът, който минаваше през стени реши да построи. Положи основата на дом- това отвътре, с изглед навън. Градеше стена по стена и прибави врати и прозорци, както прави Човекът, който не желаеше да минава през стени.
„Гару-Гару- Човекът, който минаваше през стени“, 1951 година, Франция

понеделник, 16 май 2016 г.

4- стишия




изгубих се в гората
която засадих..
по пътеките в себе си
в сянката на времето


****


когато не вали
дъждът сънува
когато не е сън
вън сънят вали


**** 


потокът много жаден
от своите мечти не пие
на дъжд не се и моли
не проси от море вода


**** 


тихо снемам с устните си
твоите отпечатъци нежност
ръцете ти нямат алиби
за моята усмивка