докато вали, все ще вали

Листовките в кутийките на хаповете, кутийка подир кутийка, са неразбираемите за човека разкази следващи специална форма, в която въведението обяснява ползата от четенето отнесена към доброто ни, а едва в епилога се разкриват скритите опасности. Тялото ползва завръзката между химия, думи и вяра. Амин, да бъде, добре е казано! Разправят още, че пиша откачено и ме съветват не на шега- „пий си по-редовно лекарството“. Хор на хората, не пия хапчета. Не защото не вярвам в месията Наука, която все някога ще се претвори в чаша на Сътворението, сигурен съм, но предпочитам мистичния взор на Енхедуана и отнесеното зяпане по небето-вода ми е кеф. Мисълта броди към траекторията на неизбежното, което ще бъде и вече е отминало, из пътеките на живота между звездите, в мечтите на Ешер, Буда, Гог, Гауди, Юнг, По, Тесла, или всички мъченици в собствени тела. Каква е сянката на тъмната материя? Питам Него, намесен е, защото в пирамидата винаги има крещящ живота върховен невротик. Той/Тя мълчи. Опитомил светлината и опитомен от нея, Бог гали преимуществено бързата храна в микровълновата, или новите коли с умни фарове- проекции на Слънцето, и пак не отговаря. Розите бодат тихо със своите малки пирамиди и ми подават нежна ръка. „Вратата е автомат“и излизам убит от всекидневието сред тълпите, следван неотлъчно от сянката на магазина в рекламен блог. Облян от върховното щастие „покупка“ подхващам дистанционното като  револвер. И пак „дум- дум- дум“, и отново „бам- бам- бам“  достигам задължителните детски анимационни „порно“ канали. Телевизорът, защо застрелваш мен с неразбираеми и смущаващи за човека-дете образи, нали по-горе умрях? „Разправят, че пиша откачено“ и после питат, „защо поставяш себе си в кавички?“ Изписвам си лекарство. Не обичам писането, никак даже. Смешно е когато сценарият е сътворен през теб, в теб, но ти самият си изгубил (не си имал?!)  достъп до тайните страници на подсъзнанието. Природата е чувствителна, харизматична и притежава чувство за хумор, но отказва да бъде черпена по баровете. Мълчи си. Змия е тя, която се върти около пилона, изяжда ябълката, плода на човешката психика до дръжката, до върха на копието и сяда пред компа. Духовният  ми учител е вятъра. Духа си завалията. Духа ми. Понякога ми се иска да изпия възможността на бягството- през релсите на реалността, към себе си, но гравитацията присяда на леглото в образа на детето, прегръща ме и превръща балона гордост в пряспа, от която пак тя и всепомитащият непоклатимите стълбове разум ще направят топка по топка, прашинка по прашинка човека с горещо сърце, с нос от люта чушка, с очи от кестени, с цип за устни и с кожата от бодлива тел и ще му вдъхнат емпатията. За какво по дяволите служи венеца от тръни в системата от прозорци? Парадокси на раждането. Влакът за спирка прераждане закъснява, защото дървото на живота, затрупано от дума на дума, е паднало върху релсите. Бог крещи в невъзможен за хората честотен резонанс оставащите минути. Шаманите танцуват екстаза на ритъма, хулят все и пикаят отгоре ни. Дъждът. Епилог. Шанс, или прокоба на вечността? Наздраве хора, пия все по- редовно чай с вода от небето и похапвам чесън и ънкъл боб, същият, който написа манифеста- „За бягащият без дири съвременен  човек, или защо все още пърди дявола“. После ще спре. Ще сляза на спирката и ще се прибера у дома. Хейма- там. Ще съблека тялото, за да облека одеждите на небето. Но това е утре. Звездите все още се валят по бялата стълба. Утайките от чая са бреговете на морето от паднали в забрава богове. Чайкикрещятимето.