из "разговори за повърхността"

                                                                                                                                       е
                                                                                                                                       виж
                                                                                                                                       жив
                                                                                                                                       е

Шапката, която може би не забелязвате сред краткия стих, е с изтъркан филц по периферията от приличащите на пустинни камъчета, сухи пръсти. Криещият усмивки в приведеното си лице старец с мръсно-бял костюм и лакиран бастун, смъква и вдига малкото бомбе на хора, дни и минути. Ще купи хот-дог без подправки и сосове от ситния циганин, белият пес с радост ще ръфа кренвирша, трохите ще поделят птиците и невидимите мравки. Казват, бил на сто и кусур години? В допълнение на още по-невероятното, че някога пишел стиховете си за европейски красавици, на знатни особи и кралски дворове!? Днес, учудени от скоростта на времето му, децата го сочат с пръсти: "Е, виж, жив е! Движи се, поздрави го, не се смей", а двете смели в безразсъдството си баби се побутват на съседната пейка, баш под кестена в центъра на града по-млад от стареца. Аз пак нищо. Събирам кестени в шапката пред мен.