спирка къпинка

В горещото поле на скиторене, сред къпинажа, с теб попаднахме на железопътната спирка, чийто покрив вероятно бе отлетял подир птиците. Разпознаваше се единствено по губещия тухла след тухла първи перон, празната кутия на часовника и скелета на пейката прилепнала в основата на грозната фасада. Линиите бяха изтръгнати, но редиците черни мравки около нас наподобяваха релси. Добре, че не сплетохме посоките си; малей, как само хапят тия войни принудени да защитят своята общност! "Спирка "Къпинка", стана й кръстница, е хубаво име за гара, в която тръни сменящи разписанието са и хартията за външния нужник, и целодневната безплатна охрана, и чакащите пътници. Къпините бяха чудовища. Късахме ги до пренасита, целихме се с плодовете, пак ядохме, пълнихме термоса за лед, правихме любов под близката круша и голи и омазани в къпинова кръв по залез цамбурнахме в хладния поток. Дорде смъквах мокрото и зъзненето по теб с тениската и пръстите си и разказвах за „призрака-воайор на кантонера", ти засочи нещо зад гърба ми, извика- "ето го, мисля, че е той", лудешкият ти смях ме бутна на земята и сякаш вятърът те понесе към слънцето, та чак при жп линията. Снимките на светещите ти ръце и лице, които весело посрещнаха и изпратиха „пътника“, после и "Варна- София"-та, вече са картинки в дъвките „За сериозни хора“. Любимото ми рошаво плашило до огромните, вечно бързащи червеи, с десетки подредени отворени очи по тялото. Нощта ни предложи умората като такси, помниш ли? А на следващия ден се надигнахме в два след обяд и закусвахме къпини, пържени филии и сладолед.