„Таралежът е просто таралеж, но и сложна, многоъгълна фигура, криеща лицето. Къде, или как да се намери, изчисли това лице? Празна без времето стая. Уморените след пируване с нищета паяци в разхвърляните паяжини- хамаци. Стар надпис на стена, чер тебешир, удобно наречен въглен. „ facebook“, прочита тъмата. Ангелите пристъпват в тишина.., хората ни няма, защото отлетели ли сме в себе си?“, Закони за движения и полети на птици и ангели, стр. 20, ред XVI, отдолу-нагоре.
Обикновено става така. Сърцето се моли за себе си и теб. Ангелът /доброто, чудото, извънземното/ се явява в човешки образ, за да изпълни желанията. Проглеждаме. Пораснали. Решаваме да затворим духа в претворена от нас бутилка/дом/щастие. Така, погалим ли, може би ангелът ще поиска да е само в нашите сънища? Ам-гъл е светецът! попИкона. Последни поръчки за безсмъртие, моля. След това се сервират късмети и истина.
„Тук, през 1877 година са изгорени, задушени и изклани 74 ъгличани- деца, жени, мъже.“ Сара, красивото дете тръгнало подире ни, подскача до паметната плоча. Моят гид-краевед-водач оприличавам (само в прическа) на Мичио Каку. Амстердам, 30 май 1877 година, Винсент пише на брат си Тео Ван Гог. „В писмото ти имаше думи, които особено ме поразиха: „Бих искал да се махна от всичко, аз съм причина за всичко и създавам за другите само огорчения, само аз докарвам тези беди върху себе си и другите“. Те ме поразиха особено, защото същото чувство, досущ същото, ни повече, ни по-малко, изпитвам дълбоко в себе си и аз.“ До пещерата достигаме по остатъците от римски път. Старите камъни ъгличаните извличали за новия път и техни си, лични градивни нужди. Моят брат е роден 1977.
До средата на 90-те години на миналия век в землището на Ъглен са раснали пораснали две многовековни дървета- едно на 400, а другото на около 350 години. Огромното по-старо дърво буквално било взривено от наследниците. Месец след това виновните за смъртта му- баща и син, влизат в адска кавга. Баща убива син, прибират го в ареста получава удар и умира. Човекът отсякъл второто дърво бързо се „вкоренява с мястото и без времето“ . Инфаркт. Тиката, така му викат, е сладкодумец. Разкрива ми и скалните образования в каньона, които приличат ту на „глава на индианец“, ту на „лъв“ и ми разказва иманярски легенди и поверия; мястото е като вехта книга пълна с притчи и предсказания. С Тиката и безстрашното пале Сара пресичаме Вит и след спускания и изкачвания по горските овраги достигаме „Очилата“- 350 метра коридори, тайните (без спойлери, лично) и невероятната гледка към реката и полите на Хемус. Тримата се връщаме по „черния“ следващ нивите и хващаме асфалта за гушата.
2016=666+666+666+6+6+6.Всяка година е известна със свой, персонален талант. В краткото упътване за настоящата пише, че 2016 подскача на ластик и колекционира снимки на изплували идеи. „Миналата седмица стигнах до глава XXIII от Битието, до погребението на Сара в нивата, която Авраам купил, за да я погребе в пещерата Махпелах, и съвсем неволно направих една малка рисунка как си представям мястото; нищо особено не е но все пак ти я пращам.“, 1877, Винсент до Тео. Годината 1877 година обичала жмичката и желирани бонбони, които крадяла от отворените чекмеджета на бъдещето.
Камъните в реката са обли. Не бодат. Не приличат на таралежи. „Джобен“, най-малкият сред 9- те песа в пълната стая, е хипер чувствителен- видял все още незапалените фойерверки, той се шмугва треперещ в банята. „12“ мрази взривовете по навик. „Тухлите“ не обичат изкуството по произход, но слепени в стени, стиховете и картините висят по тях. Карма. Кърма. Шампанско. Животът е бомба. Пъпната връв е шнур. Часовникът- на девет месеца. Избухваме с плач и в смях. Шампанско. Кърма. Карма. Въртопади.
2077 година. Мечти наместо пещери. Каменната пеперуда плува в реката.Таралежите- изяли змиите. Котките отварят на нова страница измеренията. Буркан с вкиснати краставички чупи неядно орехи върху каменен под. Снежни снежинки сняг. Разтопени в себе си, несътворени снежни човеци. Печена тиква с мляко.
крайЪГъЛЕНкамък
Сара и Тиката
Няма коментари:
Публикуване на коментар