вторник, 8 септември 2015 г.

бежанци




                     
Липсата й превъзхождаше красотата. Празнотата не го изпълваше за съществуване. Работата и ателието-дом- също.

Пресели се на острова след края. Тръгнала си бе прекалено лесно. Без сбогом. Не бе оставила и онова писмо, което той щеше да мести- от нейното нощно шкафче в палтото на студа, който държеше ръката му на погребението, от джоба при мислите- бе убеден: думите биха се плъзнали надолу, навътре, чак при сърцето увито в шала й и грижливо съхранявано в картонена кутия. Тръгнала си бе с всичките години щастие в стъпките на бавното хоро. Помнеше ли всъщност танците, близките, детството си? Студените змии танцуваха под напева на безкрайното мразовито утро. „Къде си скъпа? Защо не почака, както търпеливо се изчаквахме по летищата пътувайки винаги сами, винаги с различни полети, сякаш да надхитрим колебливата смърт изгубила своята монета?“

Изкуството го бе довело до острова на белите птици. Общият им рожден ден го забрави тук. 18 763 бяха на брой огромните бамбукови клетки с люлеещите се по вятъра ленени покривала- колкото дните им; подреди ги в спирала по целия остров. Птиците и хората свободно влизаха и излизаха. Времето обич, на онази луда любов, с липсващи задръжки и врати.. Купи къща, която тя би одобрила. Разопакова куфара си- бе избягал без багаж. Разхождаше се всеки ден, често обясняваше по нещо на хилядите бели птици и затова когато те просто изчезнаха- местните казваха, че това се бе случвало в миналото- глада, мощното течение, черните птици,  повторно онемя.

В края на лятото десетина уморени мъже и жени лежаха в една от клетките, а децата им гонеха по плажа черните птици. Художникът търсеше залеза и съвсем случайно видя мачтите на саморъчно изработения барк. Поздрави бежанците на френски, те кимнаха и той забърза към магазина. Купи храна, извади кутия от фризера- не бе вкусвал сладолед от години, обичаше го и детето в него му припомни. Помнеше и Балкана.

Няма коментари:

Публикуване на коментар