граф оман

Извличаше боите си сам, от природата- от цветя, други растения, минерали и винаги рисуваше пеперудите с бални рокли в четен брой, а онези във фраковете бяха нечетни. На картините му мъжките и женските насекоми никога не бяха заедно, освен на една, с размазаните фигури, която бързо подари на „иконома“ Дейвид. Графът притежаваше и невероятна колекция от истински екземпляри и лично улови, описа и представи за научните среди трите нови вида открити при пътешествие в Амазония. Висок почти колкото пожарната стълба, той само да поискаше протягаше пръсти и достигаше саксиите забити по терасите- виждал съм да го прави и можеше да откъсне цвете, но предпочиташе да погали някоя от котките прескачащи до третия, последен етаж и покрива на старите, по- ниски кооперации в началото на крайбрежната ни улица; в тях сега живееха предимно бедните рибари. Носеше или нов каскет, или старинно кепе, или барета- не вярвам да страдаше по къдравите си  коси, обаче май точно договорът с производителя на класическите модели шапки- баща ми се грижеше за рекламата на фабриката- осигуряваше финансирането при пътуванията в търсене на пеперудите.

Познавах прекрасно Розамундо „Ро“ Оман, или Графа, както цялата Баскетболна Лига го бе наричала уважително заради благия му нрав и аристократичните, на благородник прояви- без нито едно техническо нарушение за цялата кариера! Но така или иначе всички знаеха и трагичната му история. Горещата пролет на 1969, решителен плейоф за финал, „Великаните“ приемат „Ножовете“, Ро Оман пропуска изравняването след сирената при третия, последен опит от наказателен удар и се самонаказва жестоко забивайки главата си в бетонната плоча на подкошието. Снимките на размазаната в чужда кръв пеперуда и падналия в безсъзнание на площадката баскетболист обиколиха страната. Пресата така и не спря "да доразказа историята“, защото след комата продължила година и три дни, Графа не просто бе забравил миналото си, а бе попаднал в нов, измислен свят, като бе заживял живота подобен на донкихотовската участ. И добре че го имаше по- малкия брат Дейвид.

Дланите ми потъваха задълго, но знаех от опит, че огромната ръка е благ алигатор. Все пак бързах към градинското парти за рождения ден на любимата, а закъснявах, защото играех бейзбол и мачът се бе проточил в последните три ининга. Бях твърдо решен да купя и една картина към подаръка. Графът сякаш разтвори менгемето- усмихнатите бели зъби се подредиха посред лъскавото му като въглен лице. След последното здраво ръкостискане ръцете ми най- накрая погледнаха в земята, а великанът прецизно увиваше избор ми в опаковачна хартия. Нечетният брой, той, или нещо друго ме бяха дръпнали и предпочетох „с фраковете“, макар преди да мислех, „колко хубаво ще танцуват шестте балерини на стената в нашата спалня“; баща ми- Дейвид Оман, развеждаше мен и  Ани в къщата на хълма с изглед към океана. Чичо Ро обичах както собствения си татко и прегръщайки го, колкото силно можех, мислено си обещах: „Благословеше ли ни Бог с децата, щяхме да ги насочим предимно към изкуството“.