„Най-краткият път между две незначителни случки- самотата, е
и най-скучен“.., (жената) с шала прогони мисълта, допи чашата и издърпа
прозореца- той не се съпротивляваше; момчетата хранеха Мери с децата й, които
се промъкваха незнайно как из пространствата. Рошко, Рижата, Брат ми и Малката умираха за
кондензирано мляко, но без хляба. „Котките вече не се страхуват от нищо?!“ Едното мяука с дни в избата им преди (тя) да
слезе и да провери. Преброи доволно резените. Купуваше лимоните след работа от
магазинчета в крайните части на Бангкок, Рейкявик, Компостела, Бразавил… Винаги
различни. Така собственика, или продавача не можеше да (я) познае, да си спомни,
че (я) е виждал преди. Разля бутилка вода в авокадото, на мандарината, напръска
и листата им- бяха единствените две дървета наоколо. Дъждът бе придобил вредния
навик да ги пренебрегва.
Близнаците се заинатиха и по фотографията. Гледаха на
снимката като част от очарователната поредица
малки ковчези погребваща всички роднини на светлината и времето. Котките се бяха
изпарили и те разменяха части на разглобените си камери. Живо се интересуваха как
работят нещата, но все по нещо им липсваше когато събираха частите на човек,
за да го сглобят. Смът и Смър приемаха меланхолията, която се сгъстяваше около
прочутата (им майка), но не понасяха миризмата на джин. От газираното (й) не
близваха, защото тренираха усърдно по специалната програма. Избягваха
помещението.
Неделята е синоним на очакване. А съботите никога не са били пиршествата, защото
колекционираха уморите като овъртопените тьотки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар