По монитора се
клати бръмбар- бебе, конец с разпилени нишки, пипала по- тънки от въздуха.
Подухване, антените се поклащат, трептят, опитват бягството. По книгата се
клати мравка- дете, забравена, черна буква между буквите. Подухване, буря ще
отнесе, без плач, от учебника за полети. Нежен съспенс: бръмбарът люби
мравката. (Друг,а де?) Две вселени се раздалечават, до салто на дясното. До
болка в лявото око. И нежността.
По релсите трамваят
се клати, по жицата Му, накацали църкви, синагоги, джамии, вузове, къщи, бастилии.
Тежки птици. Пиещи огнена, пикаещи „тежка вода“. Вятърът стяга боло,
интелектуална примка безформие- стихийната нежност. Трамваят се клати, ние се клатим,
небето клати буря. Град върху града. На истината. Птици, убито смирение. По
мед, и повече масло, душите се стичат, плуват вледенени. До салто, до болката.
И нежността.
По дяволите.
Дяволът върна и тока, и нета, и жиците, и трамваите, и смирението, и чукането,
и жалостта. Смачкани бръмбари. Премазани мравки. Килими, нежни, мъртви, по- живи
листа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар