понеделник, 21 юли 2014 г.

раждането на един вятър

В корема лежеше валчест- добиваше човещина и сила, като купите сено сред които се появи в полето, и после като теле се изправи, и после хукна ветровито нагоре през баирищината. Беше си вятър той, а жената изтупа сламките и пак хвана сърпа и ръкойката. Носи го едва три недели. Майчинското спеше. Летните нощи не бяха запада, нито болезнения изток. Но вятърът се преобърна, спусна се по черно-бялата дъга, развърза единствения цвят- забрадката й, косата и той се погалиха взаимно, размечтаха се, жената пусна труда, вдигна ръце към бог, който плачеше с невинността на майчината, неизживяна обич. Забрадката летеше. Последната бяла лястовица по земи останали без децата си, без вярата и без малките и големи ветрове и богове. Само сълзите носеха надежда. Тя заплака с топлия дъжд. Той се усмихна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар