хляб

 „Когато обичаш нещото, или някого, всичко ти се получава. Излива се с лекота...”

Така говореше майсторът преди да ми даде да вкуся от тестото, както правят само истинските майстори,  „дават ти да опиташ началото, за да ти е по- вкусно после цялото”.

„Един хляб е продуктите, от които е направен. Но в хляба са и пещта, ръцете ми, дървата за огъня, трудът на всички хора, които ми помагат, подкрепата на семейството. Всичко, замесено с любов. Ела, седни на това столче да изчакаме малко. Как ухае само, а? Скоро ще ги дръпна обратно. Огънят ми е приятел, но и той става лаком, ако му се предоверя. Стихия е, момче. Стихиите не са хора и помагат, но са друга работа. От мен да го знаеш.”

Малкият син на майстора-хлебар, който си играеше на двора с дървено колелце, неволно ме върна в детството.

Същото ухание на селски хляб и аз, малко по-голям от това дете, стиснал левчето по стъпалата към вратата на хлебарницата. После баба чупеше голям комат, в който вмъкваше сирене. Откъсваше един домат от градината и аз доволно и предоволно се тъпчех и джурках.

„Докторите разправят, че не било полезно да се яде топъл хляб, но аз си мисля, че са изследвали само онзи, който купувате вие в града. Ето, да се почерпиш, Балканът няма да избяга. Жената е напълнила чушките със сирене. Пак ние си го правим. Отчупи си от хляба, не се срамувай. Нож не ти е нужен. Вкусен, а? ”

Колелото на малкия юнак мина през камък и се катурна. Детето падна, постоя малко начумерено, после се изправи и взе камъка. Тежеше, но го замъкна до камарата с другите камъни, която хич не беше близо. Прибра колелото под навеса, пусна помпата, изми си ръцете с вода от герана и седна до нас, на масата под асмата.

Подухваше приятно от планината, като лек гъдел.

„Учим го на труд. Не му обещаваме нищо в замяна. От мъник, аз и майка му обясняваме, че трудът е едно от основните и важни неща за здравето и за това, че когато вършиш нещо полезно, с желание и после видиш плода на труда си, ти самия се чувстваш по-добре. А здрав ли си, можеш всичко друго.”

Потърсих с поглед раницата си. За мой срам я бях захвърлил в началото на циментовата пътека. Преместих я до колелото, съпроводен от окуражителните песни на птичките и извадих една книга. Понякога си нося да чета по баирите. Подадох я на детето. То ми благодари, лицето му грейна и хукна към майка си, забравило за храната.

„Сигурен съм, че подари нещо хубаво на хлапето. Всяка вечер жената чете приказки. И аз му разказвам по някоя история, но съм уморен. Много работа, ама сладка. Не се оплаквам. Рано си лягам, рано ставам.”

Купих си един хляб за из път. Увих го в хартия, после в торбичка и го поставих внимателно, най-отгоре. Прегърнахме се с майстора и нарамих раницата.

Калдъръмът водеше към гората във височкото, виждах и началото на пътечката. Ама хич не бързах за края. Хижата беше там,  горе под върховете и си ме чакаше.

По пътя настигнах една баба и я поздравих. Тя ми отвърна и се засмя истински с изкуствените си зъби.

- Ей, момче, бил си при хлебаря, нали? Миришеш на хубаво. И да поздравиш поляните от мен, че може да са позабравили дъртото..

Вече обичах това място. Тръгнах нагоре...