жабка

Проверих пощенската кутия днес и какво да видя... жабче- бонзай.

Изобщо не започвам сказка за хакерка, омагьосана от зъл виртуален дух, защото всъщност отворих капака на кутия в действителния свят. От този тип е,  дето има забит дървен кол в земята и върху него е поставено умаленото подобие на ламаринен вагон, но без набора колела. Като всяка истинска кутия и тази си има червена ръкавица с едно пръстче, прикрепена върху дясната страница. Само за сведение, извън разказа. Стрелката принципно стои клюмната, но се вдига приятелски, когато поставям писмо за отнасяне от пощальона.

В пощенската кутия имаше няколко рекламни брошури, извлечения от сметки и безплатния местен вестник. Жабката седеше встрани от тях като сувенирен, тъмнозелен Буда. Не съм напълно сигурен, но нямам спомен да съм виждал подобните миниатюри да квакат. Тази, малко по- голяма от нокътя на големия пръст на крака ми, също бе мълчалива. Няма да ти каже „ здравей”, да се извини, че те е стреснала. Нищо подобно. Вероятно просто  медитираше. Протегнах ръка за хартиите от кутията, които щях да запратя веднага към предварително отворената боклукчийската кофа с баскетболна кука, когато жабката внезапно скокна в отворената ми длан. Почувствайки изведнъж мократа хладина, неволно дръпнах ръка навън. Жабката явно това и чакаше. Погледна ме за последно ококорено и с бърз скок се озова на земята, а оттам втория джъмп я скри под храста, който бе  живата разделителна линия между кутията и кофата.

И толкова. Всички свърши до тук. Всяка  жаба си знае мястото. Моето бе пред тефтера, със задача да опиша случката. Вечерта пак си мислех за тази жабка. Представих си я като преродената душа на някой уморен служител от американските пощи. После в тъмното потърсих вратата на камерата над хладилника, за шоколадов сладолед...и пак изненада. По хладилника, спокойно и мълчаливо, крачеше моята, или  някоя друга малка жабка.